Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

С проф. Димо Димов разговаря Светлана Димитрова

Защо и как избрахте цигулката да бъде ваш постоянен спътник в живота?

Трудно ми е да кажа, че аз съм я избрал, защото бях много малък, но една Коледа баща ми донесе хартиен плик и аз видях да се подава едно лъкче. Това беше една много малка цигулка четвъртинка. Така разбрах, че това е коледният ми подарък. Годината беше 1944.

Къде започнаха първите ви уроци?

Ние живеехме в Стара Загора. Аз станах ученик на концертмайстора на Старозагорската опера Георги Стоянов, много добър цигулар и изключителен човек. Тогава нямаше нито детска школа, нито музикално училище. След продължителни уроци през 1952 г. се явих на състезание за деца и юноши. Там въпреки всичките си дефекти направих добро впечатление, класираха ме с поощрение и с малко усилие от страна на моите близки се оказах приет в интерната за даровити деца и юноши музиканти. Директор на интерната беше Трендафил Миланов, аз бях негов ученик, същевременно всички учехме в Софийското музикално училище. На третата година се прехвърлих при Боян Лечев. Той току-що беше дошъл от Москва, завършил Московската академия при Давид Ойстрах. Беше млад, амбициозен педагог и изключителен цигулар.

Следвайки пътя, продължавате в Музикалната академия.

Още в интерната проявявах интерес към струнния квартет. Като дете слушах много радио и чувах едни особени звуци, които бяха доста по-различни от другата музика, която слушах на плочи. След като чух квартета на Емил Деков, който репетираше в интерната, разбрах, че това е моят път. Слава богу, много ни водеха по концерти от интерната. Тогава и квартет „Аврамов“ даваше концерти. Проф. Аврамов преподаваше и в интерната.

Като ме приеха в Академията, трябваше да напусна интерната, отидох на квартира и така тръгна свободният ми път като личност. Но подготовката, която получих в интерната, с това обкръжение от музиканти и от най-добрите професори от Академията, беше безценна.

В интерната имаше ли обичай да се правят концерти?

В събота след вечеря в залата на интерната всеки каквото беше научил през седмицата имаше право, ако неговият преподавател реши, да го изсвири на сцената. Само гами не свирехме. Етюди, различни пиеси, които са хрумнали на преподавателя при нашата подготовка, се изпълняваха на тези концерти. Това беше невероятна школа.

Вие правите квартет „Димов“ още когато сте в Академията.

Още с постъпването ми създадох първия вариант на квартет „Димов“, който тогава се казваше Студентски академичен квартет. Първият ни афиш беше изключително модерен и интересен. Квартетът съществуваше успоредно с уроците ми при Боян Лечев, който смяташе, че си губя времето, дори имахме перипетии. Той ми каза: „Виж, Димо, твоят час е в 19 вечерта. Ако те няма, няма да те чакам“. Този период беше труден за мен, но аз не се отказах от квартета.

В първия състав, в който се събрахме, Александър Томов беше втори цигулар. Малко по-късно дойде Димитър Чиликов, а виолончелистът беше Димитър Козев. В този състав на Студентския академичен квартет изнесохме първия си концерт.

Колко време бяхте заедно с този състав?

Двадесет и седем години, в които бях твърде увлечен от квартета.

Първият концерт кога се състоя?

Първият официален концерт беше в зала „Славейков“, единствената зала за камерна музика по онова време. Имаше чудесна акустика. Свирехме и в камерна зала „България“. Когато завършихме Академията, бяхме разпределени в Плевен. Плевенското музикално училище беше създадено една година преди ние да завършим през 1965 г. и имаше голяма нужда от преподаватели. Първият директор беше Божко Шойков, прекрасен човек. Оказахме се петнадесет души, млади преподаватели. Попаднахме в много добра атмосфера. Живеехме с нашата музика, общувахме с колегите и учениците. Така минаха две години във всекидневни репетиции и уроци. През това време се подготвяхме за първия си конкурс. Защо да се явим на конкурса? Проф. Лечев, който беше инспектор на училището, въпреки че много ме обичаше, ми каза: „Димо, квартет, квартет, а ето ви даскал в Плевен? Какво ще правите сега?“. А аз сякаш пророчески му отвърнах: „Професоре, по света има конкурси, ще се подготвим, ще се явим, ако спечелим, ще имаме и кариера на концертиращи музиканти“.

В Академията бяха обявили прослушване за конкурс, тогава никой не можеше да излезе на конкурс в чужбина, без да го приеме комисия от професори. Явиха се четири квартета и ние получихме одобрение. Конкурсът на името на Роберт Шуман беше в Източен Берлин. Беше неговото първо издание. Прослушванията се проведоха в Операта. Трудно беше да разберем какво е един конкурс, как се развиват нещата, но на практика видяхме как политическите виждания на тогавашните управници направиха така, че най-добрият квартет тогава – унгарският „Барток“, спечели втората награда, ние четвъртата, а едни дванайсетгодишни деца от Китай получиха първата награда.

Щом се върнахме в Плевен, започнахме да се готвим за друг конкурс в Будапеща на името на Лео Вайнер, техен голям композитор. Преди това отново се явихме на конкурс в София, за да ни определят за участие в летните курсове „Музикални ваканции“ във Венеция. Работихме много упорито и получихме разрешение да заминем. Не мина без проблеми, тъй като никой не ни даде пари. Сами си купихме билети за влак и пристигнахме във Венеция без пари, а и вече бяхме закъснели. Никога няма да забравя как мъкнехме куфарите и инструментите си по уличките и мостовете, не можехме да открием къде е Музикалната академия, а и езици не знаехме. По обяд пристигнахме в Академията и се оказа, че списъците са готови и вече се работи. Ръководителят на „Квартето Италиано“ направи огромен жест. Този състав съществуваше от десетина години, концертираше по цял свят и записваше непрекъснато. Той ни даде един час да се подготвим и да ни прослушат, за да решат дали да ни приемат. Ние бяхме пътували два дни, бяхме уморени, мръсни, брадясали. Но се пооправихме и се изправихме на сцената. Това беше невероятно психическо преживяване. Разчитахме да ни одобрят и да получим стипендията, за да продължим. Изсвирихме първа част на Квартета на Барток и малко от Бетовен, тъй като това беше част от програмата ни за Будапеща. Те бяха много възторжени, приеха ни и това беше началото на приятелството ни с „Квартето Италиано“. Не искаха да работят Барток с нас, казаха, че ние си го свирим много добре. Работихме един от най-големите квартети на Бетовен оп. 59, №1 от „Разумовски“ квартетите. Сядаха до нас и дори свиреха с нас, за да ни предадат своето преживяване на произведението, хващаха молива, пишеха разни пръсти и други указания. Ние се оказахме много схватливи. Уроците бяха сутрин. Следобед се събирахме, за да репетираме. Оказа се, че пръстовката, лъковете, всичко е променено при всеки един от нас и този труд, който бяхме положили, за да уеднаквим нещата, тъй като в един квартет не върви всеки да свири, както си иска, беше малко излишен – те всичко промениха. Те предаваха своята музикантска енергия на учениците си – като италианци бяха по-експресивни и това даде отражение на нашето свирене. Разделяйки се, Паоло Борчани, ръководителят на „Квартето Италиано“, ни каза: „Успех, вие ще получите първа награда“.

Този курс беше подготовката ни за конкурса в Будапеща. В журито бяха дванайсет от най-известните музиканти. Там получихме и една специална награда за изпълнението на творба на Бела Барток. Унгарският квартет „Барток“, също се яви и трябваше да получи първа награда, а ние втора. Но журито не присъди първа и дадоха две втори награди – на тях и на нас.

Завръщането ни в София беше триумфално – концерт в зала „България“, прием при министъра на културата. Ние с наши собствени средства дадохме коктейл в залата на шестия етаж на Министерството на културата.

След това се обадихме на директора на Плевенското музикално училище и му казахме, че имаме големи планове, че трябва да работим много и няма да се върнем в Плевен.

Така започна малко труден период, защото бяхме без заплати. От септември 1963 г. нямаше къде да репетираме. Свирехме в дома на Козев и чакахме Министерството да направи нещо за нас. Разбира се, изнасяхме много концерти. През 1964 г. Марин Големинов написа своя Концерт за струнен квартет и оркестър, а ние го изпълнихме на Мартенските музикални дни в Русе с Васил Стефанов и оркестъра на Радиото. Беше голямо музикално събитие. Този концерт е едно от съкровищата, създадени от Големинов.

Сутрин репетирахме, а следобед в два часа аз бях в Министерството на културата, когато идваше заместник-министърът. Това продължи около месец и половина, всеки ден. Най-накрая чудото стана. С подкрепата и на някои композитори ни назначиха като струнен квартет към Софийската филхармония от април 1964 г. Започна нашата интензивна дейност с концерти в страната. Свирехме на всички фестивали, „Концертно бюро“ организираше концерти и в градове, където хората не ни познаваха. От този момент ние имахме и подкрепата на всички композитори. Големинов ни посвети своя Микроквартет, а след доста години и своя Осми квартет. Освен Парашкев Хаджиев повечето композитори пишеха за нас. Само Панчо Владигеров ни беше много сърдит, защото не намерихме време да изпълним неговия Първи струнен квартет. Той беше много дълъг, а ние все се канехме да го научим и не успяхме. Още в студентските си години Красимир Кюркчийски написа своя Първи струнен квартет. Работихме го заедно, а втората част, създадена по народната песен „Грозданке ле, Грозданке“ – много майсторски създадена с флажолети, с пасажи „под сурдинка“, стана шедьовър, който изпълнявахме и на бис по концертите си. Ще добавя още Димитър Сагаев, Жул Леви, Васил Казанджиев. Тогава времената бяха по-приемливи за изпълнение на съвременна музика.

Но въпреки признанието продължихте с конкурсите.

Особено след конкурса „Барток“ за нас научиха големите имена, търсеха ни. Последва и конкурсът в Лиеж, където отново се срещнахме с квартет „Барток“. Там получихме специална награда, а те бяха вече първи. Следващата 1965 г. спечелихме големия конкурс на германските радиостанции в Мюнхен. Резултатът от него беше, че вече имахме импресарио в Германия. Имахме и други – за Франция, за Италия, и тръгнахме по света.

Друга основна линия в историята на квартет „Димов“ са записите, много от които са знакови.

Записите започнахме с френската фирма „Хармония Мунди“, след като спечелихме конкурса в Мюнхен. Точно двайсет дни след конкурса вече бяхме в Южна Франция за записи. „Хармония Мунди“ беше основана само една година преди това. Те нямаха студио в голям град и ни поканиха в катедралата „Сен Максимен“ в едно малко градче. Катедралата не беше действаща, една от залите бе пригодена специално за нас. Дълги години правехме записи, пътувайки на различни места във Франция. Първият ни диск излезе още през 1966 г. След това се заинтересува и „Балкантон“ и благодарение на нас той подписа договор с „Хармония Мунди“ за обмяна на записи. Имахме много напрежение и перипетии, но в кратък срок направихме интеграл Моцарт, Бетовен. Направихме интеграл „История на струнния квартет“. През годините записахме и около двайсетина български квартета за Националното радио. Разбира се, станахме и много известни през годините.

Пътят ни беше прекъснат много внезапно в момента, когато Александър Томов напусна България. Ние решихме, че квартетът свършва. Но благодарение на някои хора, които бяха начело на културата, нямаше никакви репресии към нас. Тогава към нас се присъедини Нанко Димитров, който беше в първите цигулки на Филхармонията. Той за кратко време трябваше да навлезе в един огромен репертоар, за да не спираме нашите ангажименти. А те бяха във всички европейски страни без Албания, Турция, разбира се, Съветския съюз, Япония, източните държави, Индонезия, Нова Зеландия, Австралия. Свирихме в Индия, в Куба и Мексико. Това беше невероятна работа с много напрежение. Може би имахме и грешки. Сега като си правя равносметка, имаме общо за „Балкантон“ и „Хармония Мунди“ около шестдесет плочи. В радиото има и много документални записи – общо около петстотин са. Има и в телевизията. Това е едно богатство.

Знаете ли дали са преиздавани или дигитализирани?

Не, издадоха само един диск и толкова. Минаха тези времена. По едно време „Балкантон“ направи връзка с Япония и се оказа, че почти са подарили нашия интеграл Моцарт и Бетовен на една японска фирма. Бяха сключили договора, без да ни предупредят. Видяхме тези записи, когато отидохме в Япония. На една и съща витрина имаше записи на различни известни квартети „Амадеус“, „Джулиард“. Нашите записи ги продаваха на три пъти по-ниска цена, което никак не беше далновидно. Това беше голям удар върху нашето реноме. Слава богу, не беше фатално.

Спомням си първото ни пристигане в Япония. Бяхме посрещнати от импресариото, даде ни обяд. Но ни каза, че август не е време за концерти. Попитахме защо тогава ни е поканил. А той ни предложи да направим два концерта в Токио и Киото, а след това да запишем една грамофонна плоча. Ние не приехме. „Тук сме за концерти. За записите трябва да сключим нов договор и ще ги направим“. Импресариото каза: „Искате, концерти? Добре“. Направи в Токио два концерта без публика, в зали без климатици в лятната жега. Присъстваха двама негови сътрудници и човек от посолството. Ние, във фракове, изпълнихме първия квартет. Импресариото пристигна, започна да ни разубеждава. „Не, този концерт ще го довършим“… След това концертите бяха много хубави. Като наближи времето да си тръгваме, импресариото ни покани на вечеря, за да ни се извини за ситуацията, която е създал. Приехме вечерята, но извинението не. Около десет години след това, тъй като той организираше турнетата в Япония, ние не свирихме там. Разказах това, защото не всичко по пътя на музиканта се движи гладко.

Сега да поговорим и за фестивала, който създадохте през 1984 г. – „Аполония“ в Созопол. Всички казваха: „Той, Димо, го направи, за да удължи сезона в Созопол“.

Съвсем точно. Трябваше с нещо да заинтересуваме кмета на града, който държеше да има повече туристи. Като дойдеше краят на август, градът опустяваше. Така че през 1984 г. ние направихме фестивала от 1 до 10 септември. Те бяха много доволни, защото фестивалът започна да привлича публика и целият град живееше с новия ритъм – и заведенията, и хазайките, които посрещаха гости, защото тогава нямаше толкова много хотели.

Фестивалът се утвърди и предполагам, че самите творци ви търсят, за да предлагат произведенията си.

За щастие при нас има много желаещи да участват. Разбира се, ние избираме кого да поканим.

Можете цял месец да го направите...

Не, тази грешка, която направиха в София и на други места, няма да допуснем. Един фестивал трябва да бъде ýдарен. Трябва да има замисъл, да показва любими артисти, нови артисти, нови произведения. Целият фестивал се замисля по много сериозен начин. И сега, в тази ситуация, ние не спряхме, но променихме местата на провеждане на събитията. Правим повече изяви навън, стараем се да запазим постоянството на цикъла. Тази година започнахме малко по-рано и кметът специално ни обърна внимание. Така че за следващото издание се разбрахме да бъде от 2 септември. Тук е мястото да кажа, че аз от дълги години не се занимавам активно с фестивала. Правят го Маргарита Димитрова, която оформя програмата, Ани Русинова, която е при нас отдавна. Привличаме и млади хора. За щастие почти целият екип се запази. Тази работа е много деликатна и аз имам един принцип – когато нещо работи, не се бъркай. Екипът, който Маргарита ръководи, има пълна свобода в подбора на програми, на период, на интервюта и най-важното, на спонсори. Но това е друга тема, в България не можеш дълго да задържиш спонсор. Щом се смени ръководството, и нещата пропадат. Важното е друго – „Аполония“ съществува.

Нека да поговорим и за политиката във вашия живот. Бяхте депутат, министър на културата, посланик. Това какво ви донесе? Повече разочарования или опит?

Не ми се говори за политика. Станах министър в едни ужасни години и имам чувството, че те продължават. Дори стават още по-ужасни. Какво да говоря! Когато станах министър, изчезна хартията. Нямаше хартия за книги, както и много други неща. Ходих във Виена, в Париж и хората ме гледат и се чудят: „Какво иска от нас този див българин да му даваме!“. Имах и много хубави срещи с ръководители и други политически личности.

Димо Димов е роден на 10 февруари 1938 г. в Любимец. През 1956 г. основава струнен квартет „Димов“ в състав: Димо Димов и Александър Томов – цигулка, Димитър Чиликов – виола, Димитър Козев – виолончело. След напускането на Томов се присъединява Нанко Димитров. В последните години от съществуването на квартета в него свирят цигуларите Николай Гагов и Емил Бошев, виолистите Валентин Геров и Огнян Константинов, виолончелистите Николай Беспалов, Джефри Дийн и Христо Танев. През 1984 г. Димов създава празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол, а по-късно фондация „Аполония“. От 1987 до 1989 г. е ректор на Музикалната академия в София, 1990–1991 г. – министър на културата, 1997– 2001 г. – депутат в 38-ото народно събрание, 2001 г. – посланик в Дания. На квартет „Димов“ са посветени произведения от Марин Големинов, Красимир Кюркчийски, Васил Казанджиев, Димитър Сагаев, Жул Леви.