Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

В края на 2021 г. галерия Little Bird Place в София представи груповата изложба „Референтни рамки“ (25 ноември–12 декември). Самата галерия съществува от две години, като за това кратко време се вписа успешно в столичната арт сцена със специфичния си профил. Свързан е със съвременно изкуство, „посветено на биологичния свят, природата и екологията“. Конкретно за тази изложба кураторът Антоанета Куик бе поканила 21 художници да работят във и със старинни рамки по техен избор. А идеята бе да изпратят 21-вата година от XXI век. В концепцията се уточнява, че „референтна рамка“ е отправна система, обозначаваща гледната точка на наблюдателя.

Ето тази изложба зададе за мен референтната рамка на няколко изложби и събития в края на годината. Тази втора белязана от пандемията година беше по-различна от предишната, разбира се. Беше не толкова първична реакция, колкото осмисляне на вечните теми през призмата на бедствието. А същевременно и преосмисляне на живота в текущата му съвременност.

Такава бе изложбата Nature Takes Back на художниците Ели Жотева, Мартин Пенев и Стела Василева в галерия Little Bird Place (4–29 октомври 2021). В кураторския си текст Теодора Константинова отбелязва „как при нашето отсъствие природата разцъфтява и превзема белезите на цивилизацията“. И продължава със „застрашения баланс между едновременната загриженост към собственото ни съществуване и опазването на заобикалящата ни среда“. И двете наблюдения не са новост. Археолозите например постоянно изкопават погълнати от природата древни цивилизации, а бързият разпад е видим при всяка изоставена къща. От друга страна, съществуването на човешкия вид и опазването на околната среда са в своеобразна „двойна връзка“ – ситуация без изход, която принципно поражда тревожност и решения в рамките на възможното. Но макар и да не са нови, третирани в множество изложби впрочем, тези проблеми са особено изострени в състояние на епидемия. Именно това изостряне представиха дигиталните природни портрети на Ели Жотева, кинетичните инсталации на Мартин Пенев и акварелните рисунки на боклуци, сраснали с природата, на Стела Василева. Малкият и големият ни свят и пребиваването ни в него бе сякаш обединяващата тема в тези толкова различни произведения.

Изложбата на Валентина Шарра „Сълзи без тъга“ в галерия „Структура“ (5 ноември–4 декември 2021) бе посветена на… смъртта. Звучи стряскащо, но обектите, представени в залата, бяха спокойни и красиви, много прецизно изработени и подредени. Спонтанно я определих като „топла“ изложба, носеща умиротворение. Спомних си как идеите за прогреса на човечеството постепенно оттласкват във времето мисълта за смъртта и я превръщат в някакво изключително и фатално явление. Забравяме, че тя е продължение на живота в безкрайния природен цикъл. Или поне се опитваме да не мислим за това. Обаче това не-мислене се отразява върху живота ни така или иначе. „В днешно време жизненото дихание, психе, е загубило водещата си роля… Смъртта се отнася единствено до машината тяло и неговото счупване“ – така отекваха в концепцията моите разсъждения. Докато разглеждах произведенията по стените и малките „олтари“, подредени по стелажа: старинни предмети, излезли от употреба, включени в композиции с неясни обекти, носещи нечии индивидуални спомени за съкровени моменти. Всички ги имаме в къщите си, нали. Понякога утилитарни, понякога религиозни, понякога просто сувенири от отминаващия (ни) живот. Проектът на Валентина Шарра не е свързан с епидемията, но прочитът на изложбата сякаш неизбежно беше през нея и през отраженията ѝ върху възприятията ни. В едно кръгло огледало със старинна дървена рамка, в което каменна абстрактна композиция оглежда може би другото ни „аз“…

Това произведение ме връща към изложбата, с която започнах – „Референтни рамки“ в Little Bird Place. В уютното пространство на малката галерия, съзнателно отбягващо дистанцията на обичайния „бял куб“, произведенията стояха по друг начин съкровено. Работата със старинните рамки очевидно е била вдъхновяваща за художниците. Някои се вписват в тях по „класически“ начин – със стари семейни снимки, като например Тихомир Стоянов („Семейство Х“) или Искра Благоева (Me, myself and my superiority complex), разбира се, интерпретирани по различен начин. Други съпоставят и дори противопоставят стила на рамката с този на изображението в нея – Сашо Стоицов („Напасване“), Камен Старчев („Наблюдение 7“), Васко Славков („Антитеза“) и др. За трети рамката е предизвикателство с цел надмогване и реално или символично „излизане“ от нея. Особено видим в това отношение е Landscape на Александър Лазарков, в тази работа сушените растения агресивно излизат напред към зрителя. Направо избуяват в сплотен природен безпорядък, чиято естествена самоорганизираност застрашава подреденото човешко пространство. А във и със най-голямата рамка е работил Румен Панайотов – „Виж се в отражението на огледалото“. От повърхността буквално напира нещо средно между глава на египетски фараон и ловен трофей поради добавените рога към короната му. Като зрител съм призована да се припозная в този образ и същевременно съм отблъсната от него. Не мога, а и не искам да се виждам по този начин. Сблъскал чудовищността на природата с тази на човека, която впрочем също е част от природната. Или поне голяма част от нея. Колко голяма, е въпросът. Онзи тънък слой цивилизованост и култура, който едва сдържа природната (ни) чудовищност, сякаш неизбежно се пропуква в екстремни ситуации… Не харесах образа в това огледало – нито като свой, нито като общ, нито като произведение впрочем. Независимо че съвременното изкуство не предполага просто и само харесване.

„Всяко едно тяло е шедьовър само по себе си, създаден едновременно от Аза и обкръжението“ – е концепцията на танцовия пърформанс „Шедьовър“, който гледах на 3 декември в Центъра за съвременни изкуства „Топлоцентрала“. Самата тя е съвсем нова, дори още неоткрита официално. Отварят „зала по зала“, както ми казаха. Засега там се представя програма от пърформанси, а тепърва ще има и други изкуства, включително и изложби. Официалното откриване ще е напролет.

Бях любопитна да видя това ново място за съвременно изкуство. Намира се близо до САМСИ, в паркова среда. И така там се очертава още едно привлекателно средище за съвременните артисти и публика. Бях любопитна и за пърформанса „Шедьовър“ на унгарската трупа Hodworks – Емеше Цухорка и Чаба Молнар. Тъкмо заради човешкото тяло, което е опредметено, натоварено със символи и значения, преодоляващо препятствия и трудности, постоянно търсещо и преоткриващо своята свобода. Всичко въздейства в синхронните – с нарочни леки разминавания и редувания – движения на двамата изпълнители, единият от които е самият Чаба Молнар. Включително и изрисуваните им тела. С течение на времето (живота) боите се размазват, движенията се затрудняват от страсти, отношения и очаквания, от „връзки“ и „окови“, от всекидневни баналности и етикети на общественото мнение, от скривания, прикривания и откривания, от показности и демонстративности… Междувременно самите тела изнемощяват, сковават се сякаш, деформират се и накрая се приютяват в смъртта.

Нямаше как да не си помисля за „счупените тела“ в концепцията на Валентина Шарра. И как в този пърформанс възтържествува тъкмо обратната идея за смъртта. Парадоксално е, че танцовият пърформанс, който „работи“ именно с тялото, „мисли“ и изразява човека в неговата цялост, а не само тялото му. Утвърждава, че всеки (от нас) е шедьовър, който постоянно извайваме във времето си. И е добре да имаме знанието и съзнанието за това…