Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

С пианиста Константин Костов разговаря Марта Монева

„Човек може да се научи да импровизира, но въпросът е дали ще кажеш нещо с това, дали ще има послание, дали някой ще го почувства.“

Преподавате джаз в Мюнхен, голям град, който далеч не е обетованата земя на джаза. Как се чувствате там?

Мюнхен е град на класическата музика. Има хора, които слушат джаз, но възприятието не е това, което на мен ми допада. Трудно е да се свири модерен джаз там. Само един клуб има.

Работите в престижната Академия за музика и театър, една от най-големите в Европа, където сте и учили при проф. Леонид Чижик. Заради него ли отидохте там?

Той е един от легендарните пианисти на нашето време, изключителен педагог. Знаем колко е трудно да се съчетаят тези две дейности, но той го умее. Нашите уроци не са като класическите. Изучаваме един съвсем друг свят, света на импровизацията и свободата. За руската школа за пиано знаем, че тя е безпощадна, Чижик не само че е перфектен технически, а е и велика музикална енциклопедия. Това, което става в главата му, е интересен процес, който най-много ме интересуваше. Имах изключителни шест години с него.

А колко трудно беше в неговия клас?

Влизането не беше трудно, трудното дойде след това. И нямам предвид само езиковата бариера по време на лекциите, бях заминал, без да зная немски. Трудно беше да издържиш на темпото. Нашите уроци бяха открити, събираха се много хора, идваха класически пианисти, интересуващи се от импровизация. Събирахме се в петък, точен час нямаше, Чижик идваше някъде към 12:30 ч. Стаята беше голяма, с два рояла, отстрани бяха подредени столове и диван, напълваше се с хора. Изискваше се доста време, докато навлезеш в материята, да преосмислиш и направиш нещата по свой начин. Това беше най-важното – да усвоим идеите и всеки от нас да вкара нещо ново.

Наложи ли ви се, образно казано, да свалите някой и друг костюм, който сте облекли в процеса на предходното си музикално обучение?

Първо ми беше трудно да сваля класическия фрак. Това беше най-трудното като преход между музикалната гимназия и Академията в София. В тези три години – от 1998 до 2001 г., постоянно съм търсил, Този период след това ми повлия на изпита в Академията в Мюнхен при Чижик. А после трудното беше, че трябваше да се отуча от някои навици в музикален смисъл.

Нека се върнем още малко назад, заедно с Биляна Цинликова, която преподава в Университета „Моцартеум“, сте ученици на Елеонора Карамишева от Плевен.

Преди две години беше честването на 80-ата годишнина на Елеонора Карамишева, събрахме се в Плевен много нейни ученици и в продължение на три дни настана един, бих го нарекъл, клавирен фурор. Аз свирих джаз.

А тя каква роля изигра за завоя ви към джаза?

Карамишева ме откри още като малък във Враца. Идваше от Плевен, за да си избере кандидати, които да обучава от малки. Избра ме и започна да идва веднъж месечно да ми дава уроци. Пътуваше от Плевен до Враца с влака, един урок траеше по 4–5 часа. И така продължи, докато станах на 14 години и дойде време да кандидатствам в Плевенското музикално училище. Местата за пианисти бяха малко, а кандидатите – много, и имаше голяма борба. Именно в Плевен се запалих по джаза и по композицията. А Карамишева не беше от тези педагози, които отричаха всичко освен класиката и клавирната музика. Напротив, винаги след уроците ме насърчаваше да ѝ посвиря джаз. Видя, че има нещо в мен. Когато станах десети клас, Карамишева ме поощри да кандидатствам джаз, защото мислеше, че ще имам най-голям успех. Тръгнах на уроци при Юлия Ценова, лека ѝ пръст. До днес съм изключително благодарен за тази насока на Карамишева, а тя винаги, когато може, посещава моите концерти във Варна, Бургас и Плевен.

Кого още освен нея бихте искали да споменете?

Към нея изпитвам невероятна любов, но има още един човек, който изигра много голяма роля в живота ми – моят първи учител във Враца, Петър Карагенов, лека му пръст. Той беше изключителна личност, при него също беше трудно да се попадне. Композитор и педагог, който винаги е работил с огромна любов към всичките си ученици. Беше аристократ, от когото съм научил и много житейски неща. Другото, което ми правеше силно впечатление, бе, че пишеше цялата партитура за оркестър с писалка. Невероятно красиво, калиграфски беше изписано всичко. Когато по-късно се запалих по композицията, започнах и аз да пиша ноти с такива писалки. Карагенов е човекът, който ми даде и най-много етюди, Бах… Те ми дадоха техника, развиха полифонията ми и начина на мислене. Относно учителите ми се чувствам един от най-големите щастливци на тази планета.

А как изобщо започнахте да свирите на пиано?

Покрай по-големите ми братовчеди, търсех разни мелодии на пианото им. Всъщност исках на барабани да свиря, но ми казаха, че трябва първо да започна с пиано. После обаче, като попаднах на личност като Петър Карагенов, сред хора, които се явяваха на конкурси в Италия, Франция и Германия и печелеха награди, продължих с пианото. Другата среда, която също ме промени, когато започнах да се занимавам с композиция и импровизация, бяха моите приятели в музикалната гимназия. Срещнах ги още първите месеци, когато влязох там. Научихме се да слушаме малко по-различна музика от другите, също и джаз, по-модерен – Хърби Хенкок, Чък Кърия, Дейв Уекъл. И започнахме сами да създаваме музика, отворихме първия джаз клуб в Плевен. Всеки петък в Художествената галерия „Илия Бешков“ организирахме джаз концерти. Това бяха първите композиционни опити, които се превърнаха в пиеси, и до ден днешен се свирят и в Академията, и в музикалните училища, с тях някои се явяват на конкурси и печелят награди. А ние си останахме най-добри приятели.

В България имаше хубави традиции за ранно музикално обучение, имам предвид и читалищната дейност, както и народната музика. Как ви изглежда състоянието на това ранно музикално обучение днес?

Сега всичко изглежда по друг начин. По наше време се изискваше от учениците да работят много. Аз съм се упражнявал по два, три, четири часа всеки ден, което изисква доста голяма мобилизация, концентрация, саможертви. Виждам, че в днешно време това вече е трудно да се изисква от деца.

Да, в Европа изискванията към децата, които се занимават с музика, са различни.

Мисля, че всяко дете би трябвало да се занимава с музика, доколкото това му е интересно. Днешните деца израстват с други нагласи, не можеш да ги накараш насила да правят това.

Разбира се, но виртуозите не се раждат такива, изграждат се с много труд. За добро или лошо, навлизат виртуозно подготвени музиканти от други култури, където не е проблематично децата да се упражняват часове наред.

Наистина, виждаме го вече и по конкурсите. Имам студенти от Азия, те се славят с това, че винаги работят усърдно и правят не само това, което им дадеш, но и допълнително. Идват първи и си тръгват последни.

Образованието в Азия е силно повлияно от авторитета на преподавателя. Как успяват студентите да свалят фрака, за който споменахте?

От няколко години се чува, че в Китай има интерес към джаза. Имаме все повече китайски студенти, които идват да учат джаз, някои от тях доста умело се налагат и на сцената, започват да творят, да правят албуми. За да свириш джаз, трябва да си наистина воин, във всяко едно отношение, независимо от националността. Не всекиму се удава, това вече е изкуство.

Човек може да се научи да импровизира, но въпросът е дали ще кажеш нещо с това, дали ще има послание, дали някой ще го почувства.

Какво е важно за вас като преподавател в академията?

За мен най-важното е да накарам моите студенти да работят, да се отнасят с любов към това, което правят, към музиката. Да учиш импровизация е все едно да учиш нещата от живота, не само в музикален аспект. Импровизацията е да можеш да кажеш нещата по много различни начини. Начинът на мислене, начинът на реакция са най-сложни по време на импровизация, идеи има всеки, но най-трудно е да подбереш правилното.

Това е предизвикателство на интелектуално ниво.

Да, защото импровизацията е и бърза реакция на мисълта. За да можеш да мислиш в музиката, би трябвало да можеш да мислиш по различен начин и в другите области.

А имате ли вече завършили студенти, чието развитие ви радва особено?

Да, разбира се, аз преподавам от 2008 г. Имам студенти, които правят музика, издават албуми в известни лейбъли и се развиват добре в музикалния бизнес.

Това е много голямо удовлетворение за всеки преподавател.

Разбира се, това е най-голямото удовлетворение – да им дам любов, насоки и философията на импровизацията, да виждам, че те развиват всичко това по свой собствен начин.

Наскоро издадохте албума „Картини от една изложба“ на Модест Мусоргски за джаз трио заедно с Христо Йоцов и Димитър Карамфилов. Защо точно него?

Аз съм възпитаник на класическата музика, обичам и нея. От доста години съм преработвал най-различни класически пиеси на Шопен, Бах, Лист, Бетовен и др. и от години исках да направя клавирен цикъл за джаз трио. И много се колебаех между Чайковски, „Годишните времена“, и Мусоргски. Спрях се на Мусоргски, тъй като музиката на Чайковски е доста преработвана, включително и от моя професор Чижик. Споделих идеята с Христо Йоцов, който веднага я прегърна и след няколко месеца ме предупреди със съобщение, че имаме дата за концерт с „Картините“. Трябваше ми месец и половина, за да направя целия цикъл, погрижих се да изглежда като пиеса. Всичко се развиваше естествено и лесно, защото се базираше на моите знания от класическата музика и на опита ми да я аранжирам. Повечето класически музиканти скептично казват: „Да не ги развалиш!“. Извинявам се пред класическите музиканти, но всъщност и не им се извинявам. Това, което направих, не всеки може да го прави, аз смятам, че съм го направил нелошо.

Какъв отзвук получавате от класическите музиканти за тази ваша дейност?

Аз съм свирил много в Полша, там съм провеждал и уъркшопове, на които са присъствали музиканти от класическата музика. Досега не съм чувал негативен отзвук. Намирали са работата ми много приятна и изключително интересна. На един от последните ни концерти в Бургас бяха дошли пианисти от местната музикална гимназия, всички те бяха възхитени от това, което съм направил.

Кой е следващият ви проект с Христо Йоцов и Митко Карамфилов, който бихте желали на драго сърце да осъществите?

Имаме идея този албум да го свирим на повече фестивали в България и чужбина. Вече дори има запитвания от други страни, но в България е много трудно да свириш на фестивали. Много трудно някой ще те покани. Едни и същи хора свирят на фестивалите. Добре че го има джаз фестът в Пловдив! Аз например от години се опитвах да създам контакти с „Аполония“, невъзможно е. И в Русе е същото. Венци Благоев покани Агнешка Хекирт, певицата, с която работя. В Бургас свиря благодарение на Мария Русева, която знае, че правим хубави неща. Някои хора ме познават, така имах щастието да попадна и на фестивалите във Варна. Още по-трудно е да получиш покана да преподаваш някъде, въпреки че тази страна има нужда от хора като нас. Аз в България съм незабележим.

Какво правите извън преподаването?

В момента повече се занимавам с аранжиране за симфоничен оркестър. От няколко години помагам на един полски диригент, Томаш Шимош. Той прави аранжименти за много известни поп и джаз певци в цяла Полша. Също така съм зает от време на време с Радиооркестъра на Варшава. Много обичам да работя с оркестър, тъй като там има цяла палитра от звуци. Дори и в момента пиша произведение за пиано и оркестър, първата част вече е завършена, работя върху втората. Надявам се догодина да приключа и да го изпълня с някой оркестър в България.

А от какво се храни музиката ви?

Музиката ми се храни от любов, от чувство, от това, което ме заобикаля в света, от хората и от музиката вероятно. И да, мога да кажа, че музиката е моята религия. Тя винаги ме е спасявала, винаги ми е давала сили да се боря и да правя това, което искам да правя, като един същински воин. Ние всички сме воини.

Свирили сте по цял свят, пред коя публика най-много обичате да излизате?

Случвало ми се е няколко пъти да свиря пред руска публика. В Москва, в Санкт Петербург, но никога няма да забравя един концерт в голяма зала в Санкт Петербург. Свирехме Чайковски, „Годишните времена“. Хората бягаха под сцената като на поп концерт, за да ни стиснат ръцете, крещяха изправени на крака. Бяхме обявени като група от Германия, а нито един от нас не беше германец. След концерта една група руснаци ни обгради, черпеха ни със сандвичи, бисквити, чай с коняк. Бяха дошли просто да си говорят с нас. Такова нещо не бях изпитвал никога през живота си. Руснаците умеят да слушат музиката по съвсем друг начин, както и поляците, те са страхотни слушатели.

Константин Костов е български джаз пианист, роден е през 1979 г. във Враца. Учи пиано в Музикалното училище във Враца, в Държавното музикално училище в Плевен и в Националната музикална академия в София, преди да завърши с отличие Академията за музика и театър в Мюнхен през 2007 г. при проф. Леонид Чижик. От 2008 г. преподава джаз пиано в същата академия. Има много международни изяви. Различните джаз проекти на Костов включват и българска фолклорна музика.