Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

С Блик Баси, камерунски певец, инструменталист и автор на социално ангажирани песни на езика баса́, за любовта, която можем да излъчваме, за скритата история и за постколониализма разговаря Цветан Цветанов

Твърди се, че епохата на големите идеалисти и мечтатели в музиката безвъзвратно е отминала. Днес можем да срещнем следващия Боб Дилън, Джъстин Съливан или Джон Ленън и дори да не го разпознаем – защото музикалната индустрия е различна от тази през миналия век, защото публиката вече слуша по различен начин, защото всеки от нас (независимо колко широко сме скроени) е свикнал да чува универсалните идеи на някой от големите световни езици, а не на малък и изчезващ език… Причини колкото искате. Но когато Блик Баси излезе на сцената на Македонската опера и балет (онази любима на всички ни зала, изглеждаща като извадена от филм на Дейвид Линч), веднага беше разпознат и припознат – поне от онези, които имаха уши и души за музиката и за по-големите неща, които тя носи.

Малко контекст – мястото е Скопие, Република Северна Македония, оранжева ковид зона, на закриването на 20-ото юбилейно издание на „Оффест“ („неджазовия“ по-малък брат на Скопския джаз фестивал, обикновено майско-юнски, но от пандемията насам ноемврийски). Блик Баси носи очила като на Елтън Джон и пее съвсем непринудено с глас, който не отстъпва на нито един велик блус или соул певец от ХХ в. На език, който изчезва. Баса́ – един от 260-те езици в Камерун днес. Камерун, получил името си от португалските завоеватели, ловящи скариди в реката Вури (наречена от тях Рио дош Камароеш – „реката на скаридите“)… „Хм, странно нали? – пита Блик Баси публиката в залата. – Как щяхте да се почувствате, ако аз дойда тук да ви завоювам и кажа, че от утре вашата страна няма да се казва Македония, а Айвар, примерно?“

Музиката му е минималистична. В албумите освен електрическата му китара чуваме още чело, миди клавиатури, тромбон, тромпет, хармоника – доста специфичен инструментариум, който съвсем не звучи фолклорно, ако това сте очаквали въз основа на опита си с „Оффест“. През последните 20 години на този фестивал сме слушали почти всички важни съвременни африкански музиканти, чиито корени идват от фолклора – Алеф Бокум, Хабиб Коате, Бубакар Траоре, Сезария Евора, Tinariwen, Басеку Куяте & Ngoni Ba, Юпитер Боконджи & Okwess и т.н. На сцената в Скопие с Блик Баси беше само още един музикант – Арно дьо Казанов (клавишни и тромпет), като двамата заедно показаха друга една африканска музика, основаваща се не толкова на ритмите или на характерни китарни рифове, а сякаш взета от една фантастична Африка, от паралелен свят като тази в романа „Черен леопард, червен вълк“ на Марлон Джеймс.

Изсвириха програмата от албума „1958“, наречен лаконично на годината, в която борецът за независимост Рубен Ум Ньобе е убит от френската колониална армия. С този албум, издаден малко преди пандемията, Блик Баси спасява както родния си език, така и самия Рубен Ум Ньобе от забравата, наложена от образователната система в Камерун. Още първата песен в „1958“ ни представя сюрреалистичен африкански пейзаж в ярка, почти болезнена за очите цветова гама, на чийто фон лирическият герой е преследван като в кошмар от средновековни европейски рицари. В песните на Блик Баси на моменти може да се долови ехо от „Масив Атак“, на моменти – от Скип Джеймс, но ядката си е нещо много лично, много „Блик-Басиевско“, много автентично – и спрямо световната история на музиката, и само по себе си.

Да започнем именно с това – на сцената виждаме и чуваме артист, но по-важното е, че виждаме и чуваме истински човек, който ни говори – и с думи, и с музика – като на близки приятели, а не като на публика в зала. Това се среща по-рядко днес.

Така се получава, защото за мен да си артист на сцената не е професия, а начин на живот. И ако вземем за изходна точка този момент, от него следва, че не мога да бъда различен човек на сцената и в живота. Животът ми всъщност е това, което правя на сцената – да предавам човешки послания. Защото дори когато говоря за независимост, капитализъм, постколониализъм, аз говоря за всеобщите проблеми, тези, които бихме могли да имаме във всяка една точка по света. И така, аз съм от щастливците, които имат микрофон и сцена и могат да говорят за тези неща. И всичко, което правя, винаги го правя с мисълта какво бих могъл да дам на света като човешко същество, за да го направя по-добър. Важното в случая дори не е дали съм артист на сцената, а с какво мога да съдействам като човек, за да се променят нещата към по-добро. Едно от най-прекрасните неща на света е да бъдеш себе си и на нас, артистите, обществото ни прощава тази свобода – да сме себе си. Защото живеем във времена на стандарти. Някой някъде създава даден стандарт и всеки от нас, независимо къде по света се намира, трябва да се нагоди към този стандарт. Смятам, че всяко човешко същество трябва да бъде себе си, да се образова и да се замисли какво ни тласка да следваме тези стандарти. А на нас, артистите, обществото ни дава извинението да сме бъдем свободни от наложения стандарт.

В края на концерта направихте нещо наистина красиво – призовахте хората да се опитат да излъчват любов по същия начин, по който през телефоните си излъчват безжичен интернет.

Да, защото ние сме създадени по този начин… и после сме го забравили. Създадени сме от вибрацията на любовта, от положителната вибрация. Но с всичките борби в живота си, с натиска на обществото върху човека (да имаш работа, да печелиш пари, да се опитваш да живееш по-добре) ние забравяме за тази вибрация, за тази първична енергия и се фокусираме приоритетно върху материалното пребиваване в света. И не отделяме достатъчно време на същината си, която е нематериална. А тази нематериална наша същност е любовта и аз говоря за това как можем да я използваме, как да я съживим, ако престанем да се фокусираме само върху материалното. Можем. Това не ни струва нищо, не трябва да купуваме нищо, а само да съживим тази искра. Според мен човекът е създаден, за да споделя любовта с други човешки същества, а не за нещо друго, но ние просто сме забравили това, мислейки за всекидневни неща – трябва да ям, трябва да работя, трябва да забогатявам. А я си представете само, че всички изведнъж – в концертната зала или на улицата – започнат свободно да излъчват любов, по начина, по който безжичната мрежа излъчва интернет. Би станало нещо прекрасно, чудо!

Разкажете ни историята на Рубен Ум Ньобе, на когото е посветен последният ви засега албум „1958“.

Рубен Ум Ньобе е бил борец за свобода в нашата страна. Днес във Франция, където живея и често свиря, хората не знаят нищо за него. Дори в Камерун не се говори много за него, защото историята е била заличена и много хора, които са били част от тогавашното движение за независимост, са били убити или просто се водят изчезнали. Начело на нашата страна все още стои човек, който е един вид избран от френското правителство. И историята на Рубен Ум Ньобе остава скрита посредством политически лъжи. Именно поради това за мен беше важно да върна отново дискусията към тези неща, защото като камерунец аз самият живея в криза на идентичността. Какво значи да си камерунец, питам се и днес. Какво ме свързва с тази страна, която не е била създадена от нас? Страна се създава с мисълта накъде сме се запътили заедно и каква е общата цел на тази страна. Ние нямаме такава цел и посока… Просто едни хора са дошли, колонизирали са ни и после са си тръгнали, избирайки други хора, които да ръководят страната. Казали са: „Окей, сега си имате страна“. Но какво означава да си имаш страна? Какво е значението на този факт за хората в тази страна?... Много хора днес казват: „Аз съм камерунец“. Но какво е камерунец?... Не знаем. Защото други са решили, че сме камерунци. Добре, ние сме се съгласили. Но отново: какво означава да си камерунец? Аз също си задавах тези въпроси, преживявайки кризата на идентичността. В повечето африкански страни живеем в този хаос на идентичността, питайки се откъде идва това или онова… И объркването идва оттам, че не ние сме създали страните си. Дошли са едни други хора, направили са го, прокарали са граници. Казали са: това ще се нарича Габон, това – Южна Африка, онова – Камерун, и т.н. И хората, които живеят в тези страни днес, наричат себе си с имената, които други хора са им дали. Това е структурен проблем също така. Ние живеем в конструкция, копираща друга конструкция – например френската. В един момент обаче порастваш. Вече можеш да пътуваш по света. Отиваш да видиш оригинала. И виждаш, че там нещата са добре структурирани, а тук, в твоята страна – не, защото структурата е в противоречие със средата. Погледнете дори сградите – те са копие на френските сгради, което ги прави неподходящи за по-топлия климат у нас… И точно затова за мен беше много важно да се върна към хора като Ньобе – за да опитам да си отговоря на въпроса какво значи да си камерунец.

Като казвате „забравен“, „скрит“, имате ли предвид, че Ньобе не се споменава в учебниците?

Има го, но за него се говори като за терорист. Представете си какво е – в училище те учат, че е бил терорист, после се прибираш у дома и всички казват, че е бил герой. Много е сложно. Ако той е терорист, защо всички по-стари хора в селото ми, които го помнят, твърдят, че той е техният герой. Като дете за мен беше много трудно да проумея защо героят от селото ми се превръща в терорист в учебниците. Но в крайна сметка учебниците и до днес се пишат от чужди автори… Те пишат историята ни. Та това имам предвид, като казвам, че цялата структура е изкопирана, но и че когато пораснеш, можеш да се опиташ да откриеш сам кое откъде идва.

По-лесно ли е, или по-трудно да говориш на хората в Камерун по тези теми от Франция, където живеете в момента?

Хубавото е, че когато поставих нещата на масата с този албум, започнах да получавам много съобщения от различни хора. Това е, защото всеки втори камерунец е имал в семейството си хора, участвали в борбата за независимост – чичовци, дядовци и т.н. То е било селско движение и много хора по селата знаят историята, която иначе дълго време е била крита от официалните власти и не е било разрешено да се говори по тези теми. Преди да започна да пиша песните за албума, говорих с дядо си. Той все още чувстваше страх да говори. Трябваше да го убеждавам, че никой няма да дойде да го арестува, ако говори за онези години. Но факт е, че след като обърнах внимание върху тази тема, много хора се осмелиха да говорят. И всички казваха: „Да, точно така беше“… И днес имаме множество организации, които се опитват да ревизират наложената ни история.

Опитвам се да го видя от тукашна гледна точка. Представете си: ето, признавам си, не знам кой е президент на Камерун днес, но всички познаваме музиката на Ману Дибанго, на Ришар Бона, на Етиен Мбапе, ето – вече и вашата. По някакъв начин културната идентичност е по-силна от колониализма и последиците от него.

Да, със сигурност е така. За мен културата е това, което ще спаси целия континент Африка и всяка страна по света по принцип. Защото, както вече казах, като музиканти на нас ни е позволено от обществото да бъдем себе си, да живеем истинския си живот и да говорим по някои неудобни теми. Фактът, че повдигнах тези въпроси в албума си със средствата на изкуството, направи възприемането им в Камерун по-лесно, отколкото ако някой просто беше започнал да говори ей така за тях. С музиката тези теми стигнаха и до хората, но и до правителството, което не може да дойде просто ей така и да ми забрани да пея. Ние, музикантите, имаме тази роля – да повдигаме и по-сложни въпроси, които да подтикват хората към мислене. И да, мисля, че културата е тази, която би могла да спаси света.

Как е „благодаря“ на вашия език баса́?

Ме йега надаг.

Блик Баси е роден през 1974 г. в Минтаба, Камерун, в семейство с общо 21 деца. Пее от тригодишна възраст. След десет години музикална кариера в Камерун с групата си Macase през 2001 г. печели Prix Elysse Musique du Monde. Тогава заминава и за Франция, където живее от 20 години и където има четири издадени албума. Мелодията от втората песен от албума му Akö (2015) е откупена за рекламната кампания на iPhone 6, a „Гардиън“ го нарича „един от най-изобретателните и разпознаваеми африкански автори на песни днес“