Култура / Брой 1 (2984), Януари 2022

Винаги има изходи, само че понякога са в миналото, казва немският интелектуалец пред Петер Лауденбах от „Тагесцайтунг“. Разговор за излишъка от възможности, изконното човешко доверие и вирусите като спътници на еволюцията

Господин Клуге, как преживяхте изминалата година?

Като загуба на публичност. Почувствах силно колко жизненоважна е непосредствената публичност. Годината беше концентрат от нов опит. Вирусът ни хвана неподготвени в нашите шлифовани навици.

Един от важните мотиви във вашето творчество гласи: „Винаги има изход“. Откъде черпите тази вяра?

От моята майка. Тя е родена през 1908 г. Когато е била на шест години, избухнала Първата световна война. Поумняла е, минавайки през много трудности, беше познавачка на аварийните изходи. Още с прекрачването на салона за първа класа на „Титаник“ щеше да потърси къде са пътищата за евакуация. И узнала това, щеше да седне да пие чая си с наслада.

Големият обществен кораб може всеки момент да потъне. Недоверието в стабилността на отношенията развива ли усета за аварийни изходи?

Нашето въображение, това, което наричаме фантазия, е плахо животно, каквото е конят. Той е научен да предусеща опасностите. Седемдесет метра преди опасното място на пътя едно добро развито въображение вече може да си представи злополуката.

Затова ли описвате в своето творчество безчет ужасни ситуации? Битката при Сталинград, бомбардировката над вашия роден град Халберщад на 8 април 1945 г., положението на затворниците в един концентрационен лагер – това са истински ситуации без изход.

Пред такива безизходни ситуации нещо в мен започва да се бунтува. Много бих искал да не са се случили. Вероятно защото неволно проверявам дали въпреки всичко не е имало изходи. И ако тях ги няма, това ме тревожи. Задачата ми като поет е да наблюдавам и да описвам. Това понякога не е просто, защото не гледам обективно на злата участ, а субективно желая да не се е случвала. Така че на вашия въпрос има много отговори.

Какви изходи виждате в безизходните ситуации?

Една учителка e с двете си деца през 1945 г. в противовъздушно скривалище. Никой не знае дали молитвата помага. Възможно е Бог да не я разбере и молитвата да не я опази, а тъкмо обратното, да насочи бомбите към нея. Това е нейната ситуация малко преди края на войната. Ала през 1929 г. тя щеше да е в състояние заедно с 12 000 други саксонски учители да попречи на Хитлер. При изборите на 12 май 1929 г. НСДАП има под 5% от гласовете в Саксония. Било е възможно да се отстрани тази партия. Учителката е пропуснала това през 1929 г., сега седи в противовъздушното скривалище. В един определен момент няма изход. В друг момент има изходи. Трябва да решиш дали да ги използваш, или не.

В бомбоубежището учителката преживява със закъснение от 16 години последиците от своето поведение през 1929 г.

Ала как! Затова не бива да сме убедени в нашата непогрешимост. През март ми се роди внучка. Как ли ще живее тя през 2042 г.? Налагаше се дълго да разсъждавам върху това, след като видях бунтовете в Капитолия след загубата на Тръмп. В бъдеще подобни движения вероятно ще набират сила. Те биха могли да се отразят на живота на моята внучка. Как бих могъл да я предпазя? Който се отказва от такива разсъждения, не е реалист.

Никлас Луман има една удивителна мисъл: „Светът допуска повече възможности, отколкото биха могли да станат действителност“. Обезпокоително ли звучи, или като обещание за свобода – може би и двете?

Великолепно! В условното наклонение, в излишъка от възможности са скрити ангелите.

Не можем да понесем действителността без представата, че всичко е можело да бъде съвсем друго?

Марсел Пруст седи в театъра в Париж, гледа скучна булевардна комедия. Ужасно му доскучава. Погледът му попада на синята светлина над аварийните изходи. Той си представя, че театърът гори. Описва го в дневниците си. Представата за пожар в театъра е вълнуваща, за него вечерта е спасена. Това е въображението. Фантазията предпочита да избяга, вместо да се занимава с неприятните истини. Ала тя може да се свърже и с просвещението. С помощта на фантазията може да се работи срещу злата участ по времето, когато тя все още не е тук. На учителката, която през 1945 г. е в противовъздушното скривалище с децата си и се страхува от бомбите, през 1929 г. ѝ липсва не решителност, а въображение. Не може да си представи войната, затова тя се случва.

Ако винаги има изход, какъв е той, когато цялото човечество е заплашено от един малък вирус?

Аз съм лекарско дете. В кабинета на баща ми гъмжеше от вируси и бактерии. Поради това ние, децата, в лекарския дом бяхме имунизирани без ваксини. Нещо толкова чуждо като този вирус, който чука на вратата ни, е нов съквартирант. Удивително е колко бързо бяха създадени ваксините. Този пришълец, този чужденец, който ни заплашва под формата на вирус, ме предупреждава да не забравям, че съществуват светове, различни от нашия. Кара ме да забележа, че ние живеем в идилия, в създадената от нас втора кожа – на цивилизацията, която ни защитава.

През 1831 г. Хегел умира на 61 години от холера. Макс Вебер умира през 1920 г. на 56 години от испанския грип. Мишел Фуко работи през 1984 г. над четвъртия том на „История на сексуалността“, той е на 57 години, когато умира от СПИН. Не ни ли показват епидемиите, че въпреки цялото ни знание сме биологични същества, чувствителни животни?

Може да се каже така. Вирусоложката Карин Мьолинг ми обясни, че половината от нашия геном имаме от вирусите, които са преминали към нашия вид, както хугенотите са избягали в Прусия и после са станали най-големите пруски патриоти. Далеч преди нашите предци да са станали Хомо сапиенс, преди милиони години, РНК от вирусите е преминала в генома на нашите предци. Един от тези вируси, чиято РНК се е сляла с нашия геном, се казва Phoenix, той е на 5 милиона години. Беше реконструиран в института „Луи Пастьор“ в Париж, днес живее в един заек в Ню Йорк. Този спътник на човешката еволюция може да бъде универсален ангел, който ни дарява неспецифичен имунитет. Само трябва да се научим да се разбираме с него. Затова не мога да кажа, че вирусите са ми врагове.

Не само вашата баба, която е стигнала до 101 години, ви е роднина, но и тези вируси на 5 милиона години, които някак са се свързали с генома на предците ни?

Ние носим в телата си цялата история на нашия род след възникването на живота. Това е причината да съм убеден, че не е безнадеждно да се търсят изходи. Изходите може да съществуват в самите нас, само че все още не ги познаваме. Двамата умни медици, които откриха ваксината „Бионтех“, работят, като използват РНК. Ние сме крехки същества. Когато хората са зависими от апарат за обдишване, изкуствен бял дроб и смъртта им е мъчителна, това е ужасно. Няма причина да сме романтици. Вирусите не са ми врагове, ала това не означава, че не ме е страх. Отнасям се много сериозно към тях.

Какво искат вирусите?

Вирусите нямат други цели освен целта на живота като цяло, самовъзпроизводството. Сами по себе си вирусите не са интелигентни. Тяхната интелигентност е в способността им да създават мутации, те образуват варианти. Това е сляп, неадресиран, потенциално безкраен процес. При него възникват биологични алгоритми, които разбиват нашите защитни алгоритми и навлизат в белите ни дробове. Вирусът се държи като Одисей, който казва на Полифем: „Името ми е Никой“. Този никой e пуснат в реда. Вирусите са като актьори, представят се за желани или безобидни същества, с които клетките на белите дробове не се борят. Те се държат като вълка, който изял тебешир (за да измами козлетата в приказката, б.р.).

Вирусолозите наричат пандемията „катастрофа на забавен каданс“. Не ни ли напомня тя за една далеч по-голяма катастрофа на забавен каданс – осъществяваното от самите нас унищожаване на природата?

Заплахата от пандемията мога да посрещна с маска, дистанция и ваксина. Тази заплаха ме прави бдителен за всички други надвиснали заплахи. През Първата световна война на фронта се използва отровен газ, ужасно оръжие. Аз съм роден през 1932 г. Когато бях на седем, през 1939 г., ние, децата, получихме противогази, учехме се как да ги слагаме при сигнал за тревога. Бяхме подготвени за опасностите отпреди 25 години, ала не за съвършено различните заплахи на въздушната война, които ни връхлетяха. Демонът на войната променя образа си като мутиращ вирус. Това са метаморфозите на реалната заплаха. Това мога да ви кажа, когато ме питате за опасностите на антропоцена. Бункери и самолетоносачи няма да помогнат срещу изчезването на видовете или климатичните промени. Атомните бомби няма да ни спасят, когато морското равнище се повиши с десет метра.

В творчеството си вие говорите за „дългия марш на изначалното доверие“. Никлас Луман отива по-далеч, като твърди, че без доверие ние не сме способни на социален живот. Какво е доверието?

Доверието е капиталът, който получавам от моята сестра, от моите родители, от приятелите ми, от съпругата и децата ми. Бихме могли да наречем постоянния приток на кондензирано чувство социален капитал. Това не е статично притежание, то постоянно се възпроизвежда, дарява, предава, проверява, продължава. Доверието не е проект. Не можете целенасочено да го умножавате или акумулирате като парите. Не можете и да го откраднете. Вие не можете в действителност да накърните моето изначално доверие, дори да се държите зле с мен. Аз имам доверие, че минувачът по улицата няма да ме удари. Не мога да ви докажа, че минувачът не е убиец, но вярвам в това. Не го намирам за грешка. Учудващо е, че новородените веднага показват доверие: светът ми мисли доброто. Без това доверие те няма да намерят майчината гръд и биха умрели от глад.

Луман определя доверието като увереност в собствените очаквания: вероятно не мога да разчитам на това, че светът ми мисли доброто, но поне мога да разчитам, че моите очаквания са реалистични. Катастрофите унищожават тази сигурност на очакванията. Никой от тези, които на 11 септември 2001 г. са отишли в офисите си в Световния търговски център, не е очаквал, че в този ден един самолет ще се забие в сградата.

Това, което Леман описва, е дейността на въображението. В нашия мозък работят милиарди гадатели. Те предсказват въз основа на очакванията си, но и въз основа на темперамента си какво ще се случи. Те възпроизвеждат не настоящето, а късче отпреди и след него. Ала бъдеще време съществува само в множествено число: възможни са различни варианти. Да се ориентираш сред тях изисква интуиция. Върху това работят неуморно гадателите в нашия мозък. Затова никой не живее само в настоящето. Този, който иска да живее само в настоящето, трябва да накара гадателите в главата си да спрат работа. Съмнявам се дали е възможно. От тяхната работа зависи способността за оцеляване на живото същество. Върху нея ние, хората, нямаме монопол. И едно сърненце го може.

Какво се случва, когато изначалното доверие е нарушено?

В „Диалектика на Просвещението“ от Адорно и Хоркхаймер има съвсем в края една кратка глава за генезиса на глупостта. Авторите описват как рогцето на охлюва (човешката сетивност) регистрира околната среда като сеизмограф. Когато този чувствителен сетивен орган попадне на опасност, на болезнена съпротива или е наранен, той се отдръпва. Когато той вече изобщо не се осмелява да проучва света, възниква глупостта.

Глупостта е другото название на защитната броня?

Така е. Не сме създадени за това. Бръмбарите имат външна броня. Нашите човешки тела са окачени на скелети, нашата кожа е мека. Ако се бронираме, нещо в нас умира. Ние сме създадени, за да влизаме в обмен с другите. Няма нищо общо с това да сме неуязвими по някакъв начин, напротив. В една постановка на Кристоф Шлингензиф[1] 83-годишна певица изпълнява на финала песента на Изолда. Тя изпява правилно всяка нота, ала сипкавият ѝ глас идва от гласните струни на 83-годишна жена. Освободена от бронята на съвършенството, музиката на Вагнер е невероятно красива. Можеш да обикнеш музиката на Вагнер, когато тя е накърнена благодарение на човешката крехкост.

Превод от немски Людмила Димова