Култура / Теодора Димова
Усмивките, които дават кураж на украинските майки
За три години сякаш свикнахме с тази война. Военните хроники и кадрите с разрушенията все по-малко ни вълнуват. След като милиони напуснаха зоните на военните действия, вече ги няма влаковете, претъпкани с бежанци. Така е било и през Втората световна война – когато еврейските квартали се обезлюдяват, другите граждани се правят, че не забелязват това, и не се питат какво се случва с техните съграждани. Хората притръпват. После стават безчувствени. После се примиряват. В началото войната в Украйна беше близо до нас, а после сякаш се отдалечи. В европейските градове се организират шумни протести против помощта за Украйна. През изминалите три години политиците не спират да говорят за мир. Зад зазубрените клишета се подразбира Украйна да престане да се съпротивлява. Цинично се упреква жертвата, а агресорът се оправдава. Тази вулгарна пропаганда попива в преклонените главици, които сабя не ги сече. През изминалите три години душите на много хора бяха изпепелени като украинските градове и села, но съпротивата на украинците не беше сломена. Загиналите са вече хиляди, страната е осеяна с гробове на млади мъже, над които плачат техните майки. Украинците живеят в страдание и лишение. Страната е разорена. Военната помощ е недостатъчна. Но тези хора издържат. [...]
Да почетем личност от българската история
Аз съм от хората, които никога не са се колебаели дали паметникът трябва да остане или не. Никога не съм си правила снимки пред него, винаги съм мислела, че трябва да бъде премахнат. Но реакциите около отстраняването му бяха неконтролируеми, отблъскващи, пълни със злост. Това е, което ме плаши. Тази злост, омраза и агресия като че ли непрекъснато клокочат в българското общество, трябва им само малък тласък, за да избухнат. Така беше по време на протестите през 2020 г. Така стана и с реакциите при демонтажа. [...]
Клепалка
В нощта на една голяма буря – когато в Гърция бяха изкоренени дървета, отнесени каравани, убити хора – тук, около София, две брези се огъваха в проливния дъжд, в нощта, вятърът ги навеждаше до земята, рязко се изправяха, следващият порив на вятъра пак ги огъваше, стволовете им като че ли всеки момент щяха да се прекършат, пороят обгръщаше дърветата, гората, хълмовете като стена. Небето се прорязваше от непрекъснати мълнии, всъщност небето в онази катранена нощ непрестанно светеше, раздирано от камшиците – светкавици... [...]
Да слушаш със сърцето си
За първи път са ме завели на театър, когато съм била на три години. „Червената шапчица“ в Кукления. Спомням си изтръпването на тялото, ледената пот, стискането на дръжките на стола, пресъхването на гърлото, ето я! ето я! виках в изстъпление и сочех с ръка малкото момиченце, удивявах се от неговото съществуване, предвкусвах всички необозрими приключения, които имаше да му се случат, треперех, изгубила бях ума и дума от непосилния съспенс. [...]