Култура / Брой 2 (2955), Февруари 2019

За първи път са ме завели на театър, когато съм била на три години. „Червената шапчица“ в Кукления. Спомням си изтръпването на тялото, ледената пот, стискането на дръжките на стола, пресъхването на гърлото, ето я! ето я! виках в изстъпление и сочех с ръка малкото момиченце, удивявах се от неговото съществуване, предвкусвах всички необозрими приключения, които имаше да му се случат, треперех, изгубила бях ума и дума от непосилния съспенс.

И след много, много години, когато имаше само една телевизионна програма и две радиопрограми, изпитах отново подобен потрес. От скалата на радиоапаратите се долавяха чужди радиостанции, заглушени или заглушавани, неясни, мамещи с непознатите езици, мелодии и звуци. Беше късно вечерта, спокойно и тихо, но с онези характерни за времето на късния социализъм спокойствие и тишина, под които тлееше жарава, имаше разпалени въглени, които или те изгаряха, или те прогонваха – независимо дали навътре или навън. И както въртях копчето на радиоапарата, попаднах на радиопостановката по пиесата на Бернар-Мари Колтес „В самотата на памуковите полета“. Хванала бях пиесата някъде по средата, не ми ставаше ясен нито сюжетът, нито героите, нито отношенията им. Но въпреки това се бях вкаменила. Цялото ми внимание, цялото ми същество бяха приковани – от текста, от музиката в него, от високата му художественост, от прекрасния превод, от актьорското изпълнение, едновременно аскетично и експресивно. Само актьорският глас и литературата, нямаше музика, нито ефекти, нито визия. Литературата и актьорът любовно се допълваха, изтегляха най-доброто един от друг, преобразуваха го, претворяваха го – в чудо ли, в какво ли.

Казах си, че единственото място, където искам да работя, е Радиотеатърът.

Така и стана. Написах първата си пиеса „Фюри“, адаптирах я за радио, тя спечели поощрителна награда на конкурс, запознах се с редакторите, с режисьорите, след няколко години се „освободи щатна бройка“ и Даниела Манолова – тогавашният и дългогодишен отговорен редактор – ме покани да работя при тях.

Как оцеля редакцията ни през последните трийсет години – не знам и нямам обяснение. Беше закрит любимият на много поколения „Телевизионен театър“ – телевизионни представления, излъчвани всеки понеделник, през цензурата тогава успяваха да си проправят път и доста съвременни и смислени пиеси, да не говорим за блестящите актьорски постижения. Радиорежисьорите бяха вкупом уволнени през 1997 година. Винаги сме очаквали и редакцията да бъде премахната. Впрочем нейното премахване е първата работа на всеки нов генерален или програмен директор. По причина, че от него се изискват „бързи и решителни мерки за оптимизиране на работата“ и редакция „Радиотеатър“ е първата, която попада в полезрението на всеки следващ нов директор. Радиотеатър ли? Че кой днес слуша? Това напрежение трае около половин година. След това новият директор неизменно проумява смисъла и паметта, тихата, почти невидима и незабележима работа на редакцията, която с продукцията си попълва Златния фонд на БНР с гласовете на най-добрите актьори, които изпълняват най-доброто от българската и световна класика, от съвременната българска и чужда драматургия.

И третото ми радиопреживяване. Беше на конкурса за документални пиеси Prix Futura в Берлин. Слушахме пиеса на финландското радио, дълга почти два часа. Изповед на момиче, което е родом от Южна Корея, осиновено е от финландци, те прекрасно се грижат за него. Когато става на 18 години, момичето иска да види родителите си корейци. Отива при тях само за да установи, че е изгубило всякаква връзка с тях, че съвсем няма за какво да си говорят, какво да си кажат. В това време „финландската“ майка започва да ревнува, да вгорчава и да съсипва отношенията им. Момичето е никъде, ничие, няма родина, няма принадлежност, няма майка.

В тази постановка режисурата беше „невидима“, прицелваше се единствено навътре в човешката душа, дълбаеше като свредел, слушателят започваше да изпитва невъзможност – както да продължи да слуша, така и да престане да слуша. Режисьорът не се интересуваше от никаква ефектност и показност, режисьорът беше със смирението на преводач, превеждаше екзистенциалния ужас на това същество към своите слушатели – вероятно уседнали, улегнали, удебелени в своето задоволство същества. И разбиваше на пух и прах цялата уседналост и удебеленост, цялото привидно задоволство на тези същества.

Искам да кажа, че заниманието с радиотеатър е деликатно и крехко, встрани от шумотевицата и показността, от безвкусната себеизява. Занимание със сърцето.