Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

Разговор с проф. Кирил Топалов

„Паисий не е някакъв благороден фантазьор, както някои учени след 1944 г. се опитаха да го представят. Не, той е историк в буквалния смисъл на думата. Основава се само на исторически сведения, понякога спори с тях. За мен Паисий е и историк, но и писател, защото описва някои събития образно и емоционално“

В историята винаги има романтика, но образът на монаха Паисий, който написва историята на българите и ги прави народ, безспорно е в основата на българския исторически романтизъм. Марин Дринов ли е първият, който изгражда този образ?

Още през 1871 г. Марин Дринов написва прочутата си студия „Отец Паисий, неговото време, неговата история и учениците му“, с която всъщност ситуира ролята на Паисий Хилендарски в историята. Тогава българинът, за разлика от днес, е уважавал учените хора и всички са се доверили на това, което Марин Дринов е казал за значението на Паисий. Разбира се, самият Паисий вече се е „самоситуирал“ доста успешно и с това, че като е написал „История славянобългарска“, е тръгнал сам да я разпространява. А защо го е правел? Защото в онази ситуация, в която Фенерската патриаршия бди с лупа и над най-малката проява на някакво българско съзнание, на някакъв вид бунтарство, Паисий е знаел колко е опасно да го хванат с тази „История“.

Паисий е бил таксидиот, сиреч пътуващ монах (от гръцката дума таксиди, която означава пътуване). За да има право да бъде таксидиот, е трябвало да бъде йеромонах и неговият брат Лаврентий, който е бил игумен на Хилендар, го е направил такъв. Йеромонахът може да служи в църквата и може да отива на „таксид“, да обикаля населени места, манастири и църкви навсякъде из Балканския полуостров. Знаем, че тогава българската общност е била почти два пъти по-голяма – и по територия, и като население. Така Паисий е обикалял е и несъмнено е създал много лични контакти. А в разговорите със свещениците или монасите, с които е общувал, е разбирал и на кого може да се довери, защото Фенерската патриаршия е имала очи и уши навсякъде.

Вече е известно, че Паисий умира внезапно през 1773 г. в Амбелокипи (Амбелино), едно село, което сега е квартал на Асеновград. Странно (а може ми обяснимо?) е, че той не е отседнал в големия Бачковски манастир, а при свещеник, вероятно човек, на когото е имал доверие и който е служел в местната селска църква (или малък манастир според друго мнение). Аз съм против криминалните теории, но все пак внезапната му смърт поражда и някои въпроси. Знаем, както сам той пише на финала на своята История, че е страдал от главоболие и че много време е боледувал от стомах. Възможно е причината за смъртта му да е и естествена, в онази епоха 51 години се е смятала за сериозна (но не и пределна) възраст. Знайно е обаче също така, че тогава този район е бил и под доста силно гръцко влияние. Така че не изключвам около смъртта му да има и някаква „история загадка“, каквато например имаме след Освобождението и около смъртта на Захарий Стоянов, който също така внезапно умира в Париж от кръвоизлив в стомаха, след като е дал доста поводи на Русия да го смята за силен и поради това опасен враг на своето влияние в България…

Та важно е да се подчертае, че Паисий разнася историята си сам. Дава я само на доверени хора, които веднага са я преписвали още докато самият той е бил при тях, както е било още и с първия засега известен преписвач даскал и поп Стойко Владиславов (бъдещия Софроний Врачански) в Котел, който прочита Историята за една нощ и се пробужда друг човек – вече с ново мислене, с различен поглед към света. И оставя бележка: И кой я усвои или открадне, да е афоресан и проклет от Господа бога Саваота и от 12-те апостоли, и от 318-те отци и 4 евангелисти, и туч, и желязо, и камик да се стопи, той ни во веки… По-късно я преписва още веднъж. Първият препис е дословен, във втория Софроний внася някои езикови промени, което е нещо съвсем естествено. При преписването човек „нормализира“. Тогава още не е бил установен книжовният език. Паисий пише на един диалект, Софроний – на малко по-различен. Поп Стойко не само два пъти преписва Историята, но по препоръка на Паисий прекарва и шест месеца на Света гора. Вероятно там се формира бъдещият просвещенец Софроний Врачански. Защото на Света гора има много, което можеш да прочетеш и изучиш, което да пробуди у теб духа на възрожденеца будител.

Това ли обяснява наличието на толкова много преписи на Паисиевата История?

Да, а по тях са се правели и нови преписи. Затова днес говорим за преписи и преработки (наричани още и преправки). Преправките са тези преписи, в които са вмъквани и откъси от други исторически съчинения, дори от някои героични поеми на сръбски и хърватски поети (например „Владимир и Косара“, посветена на сина на българския княз Борис). Най-интересната преправка е тази на поп Пунчо от северозападното село Мокреш, която е от 1796 г. Към Историята на Паисий той добавя още слова, жития, религиозни разкази и повести, произведения от най-различни жанрове, като пише следното: Писах аз, попа Пуно от село Мокреш, рисува и свой автопортрет. Всички учени от по-старото поколение смятаха, че с това поп Пунчо е искал да каже, че той е написал тази История. Обаче те пропускат един малък детайл, а именно, че „писах“ би могло да се тълкува и в смисъла на „преписах“, „създадох тук и сега“, „направих тази книга“, защото създава фактически сборник. И той, както и мнозина в онази епоха, не съобщава името на автора, което може би е спасявало Паисий поне известно време от преследвания. Може и самият той да е искал да е така. Въпреки че Софроний пише: Сию историю принесе я Паисия… Допускам, че Паисий е настоявал да не пишат името му с приемливия аргумент, че е от Божиите хора, Господ го е вдъхновил, и така е била написана тази История. Затова имаме толкова много преписи – между 60 и 70 са установени от различни учени. Много от преписите на Историята са изгубени, знаем ги само библиографски, някой някъде ги споменава. Петко Славейков също участва в създаването на два преписа. По един от тях учителят Христаки Павлович Дупничанин осъществява през 1844 г. първото печатно издание на Историята под името „Царственик“. И той не споменава името на Паисий. Едва ли е смятал, че това е опасно, защото по това време Паисий е отдавна покойник. Вероятно се дължи на обстоятелството, че в духа на по-старата книжовна традиция авторството тогава просто не е било винаги отбелязвано.

Имаме тук и още един любопитен детайл. Димитър Миладинов превежда това издание на гръцки, за да могат да прочетат Историята и грамотните хора от Македония, които, макар и българи, са владеели само гръцки. Самите братя Миладинови са събирали български песни за сборника си, но ги записват отначало с гръцки букви. Едва след намесата на хърватския епископ Щросмайер сборникът излиза с кирилски букви, „пренаписан“ от Константин. Преди години аз безуспешно издирвах ръкописите и писмата на братя Миладинови в турските архиви, където би трябвало да е и този гръцки превод на Паисиевата История, попаднал там очевидно при арестуването на Димитър Миладинов.

Що за историк обаче е отец Паисий? Просвещенец или наследник на традициите на монашеската хроника „от сътворението на света“?

В различна степен е и двете, но той много бързо и ловко излиза от традицията на средновековните хроники. Не че не се опира в някои случаи и на тях, но когато го прави, разчита преди всичко на български книжовни паметници. Затова и проф. Надежда Драгова през 1962 г., когато се честваше двестагодишнината от написването на „История славянобългарска“, написа една основополагаща студия – „Домашните извори на „История славянобългарска“. Дотогава всички учени твърдяха, че Цезар Бароний и Мавро Орбини са главните му извори. Надежда Драгова доказа, че Паисий е познавал почти цялата известна и на нас старобългарска книжовност. Той наистина е бил велик ум. Използвал е и жития, и летописи, и хроники, но и много други текстове, които ние днес не познаваме. Тя доказа, че Паисий е бил историк на висотата на своето време. Пише, че и в „немската земя“ е ходил да търси интересуващи го сведения за историята на българите. Става дума най-вече за книжовни центрове в Сърбия, Хърватско и Словения, които са били в тогавашните граници на Австрия.

Паисий е историк в точния смисъл на думата. Той се доверява само на източници и ако има и легендарни неща в Историята му, те се дължат на тях. Така ги е намирал, не е съчинявал нищо. Паисий не е някакъв благороден фантазьор, както някои учени след 1944 г. се опитаха да го представят. Не, той е истински историк, ще го повторя отново. Основава се само на авторитетни исторически сведения, дори понякога спори с тях. За мен Паисий е и историк, и писател, защото много емоционално описва някои събития. Да не говорим за изрази като описанието, че българите са имали „скръб върху скръб и жалост върху жалост“ при падането си под турско робство. Това са писателски метафори.

Той си е поставял и една чисто публицистична задача. Публицистика не възниква през Новото време, има я още в старогръцката и римската литература. Публицистичния характер на „История славянобългарска“ посочи още преди много години проф. Петър Динеков. Този труд притежава определена концепция, той не е хаотичен разказ. Предисловието се състои от две части. Първата ни убеждава в ползата от изучаването на историята, внушава уважение към познаването ѝ, доверие към истинността на фактите. Втората част на предисловието ни поднася онова гневно О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?…, което според мен е не толкова упрек и заклеймяване, колкото израз на болката на будителя заради невежеството на тези, към които се обръща. След което следват две глави политическа история, две глави културна история и накрая обобщаващо поучително заключение. Налице е едно ясно и силно въздействащо композиционно решение.

Политическата история. Най-напред Паисий разказва хронологически кое след кое се е случило, излага фактите, събитията, след което събира в друга глава имената на всички царе и владетели, уточнява кой след кого идва. Тоест след аналитичната част следва обобщаваща, синтетична.

Културната история. Тук той се спира обстоятелствено на делото на св. св. Кирил и Методий, но и не само на него. Разглежда обстойно и много други събития и накрая отново изброява от създателите и крепителите на българската духовност кой светец или книжовник след кого е бил, сиреч – пак след аналитичната част следва синтетична. Накрая идва ред на заключението, от което в един почти интимно-изповеден човешки план споделя с нас как е презрял своите болки в главата и стомаха и с какви усилия е написал тази История. Проф. Динеков, чийто асистент бях по възрожденска литература, определя композицията, използвана от Паисий, като „композиция на градацията“. И това е вярно. Предисловие, политическа история, сетне културна история, която е още по-вълнуваща, и накрая – емоционално заключение.

Навремето като млад асистент много трудно ме пуснаха на специализация в Гърция и тогава в Зографския манастир попаднах на книгата на Цезар Бароний, един от важните извори на Историята. Разгледах я и установих, че Паисий е взел композицията на Историята си именно от труда на Бароний. Искам да кажа, че щом знаеш от кого и какво да вземеш, това означава, че мислиш концептуално. Паисий е оценил концепцията на Цезар Бароний за много подходяща и очевидно много точно професионално е разбрал, че тя ще му свърши работа и за неговата История.

Защо обаче тъкмо „История славянобългарска“ слага началото на националното самоосъзнаване? Историята на Петър Богдан Бакшев е написана един век по-рано от нея, има и други съчинения.

Петър Богдан пише Историята си, която минава през различни митарства – да се отпечата или не – и изведнъж изчезва. Никой не я е прочел освен неколцина католически духовници, през чиито ръце е минала, и поради колебанията да бъде отпечатана или не накрая следите ѝ са се изгубили. Останала е скрита, а високообразованият и буден неин автор наистина я пише сто години преди Паисий. Какво ли са си казвали прочелите я, какви мисли и пориви е пробуждала в душите им, можем днес само да гадаем. Акад. Иван Дуйчев навремето обърна земята да я търси, заедно с младите тогава Аксиния Джурова и Божидар Димитров, но издири само част от ръкописа, няколко трудно разчетими страници. Аз също я търсих във Ватиканските архиви, но не я открих там. Никаква следа. Изведнъж наша колежка, завършила в Москва, решава да я потърси в конкретен хърватски манастир, откъдето ѝ казват, че ръкописът на Петър Богдан Бакшев преди е бил там, но вече е в Университетската библиотека в Модена. Така тази История за всеобща почуда беше открита през 2017 г. и много професионално издадена през 2020 г. от колегата Цветан Василев.

Как се формира образът на Паисий през Възраждането? И как започва неговата канонизация, която Православната църква завършва през 1962 г.?

Образът, който днес имаме за Паисий, не присъства в своята пълнота през цялото Възраждане. Ясна е причината – липсват научни институции, фрагментирана е нашата действителност по онова време. Затова и името на Паисий не се споменава във всички преписи. Но постепенно учените хора откриват Историята на Паисий. След което и Раковски помества откъси от нея в изследването си „Няколко речи о Асеню Первому…“ (1860 г.). И Юрий Венелин, и Васил Априлов се интересуват от нея. Започва да се споменава неговото име, да го сочат като образец, като духовен будител.

Но всичко това е бавен процес, докато не идва Марин Дринов със своите две студии. Той е този, който първи представя Паисий пред четящите българи. Казва им кой е и как трябва да се отнасяме към него и делото му. След което вече идват изследванията на проф. Александър Теодоров-Балан, проф. Йордан Иванов, проф. Боян Пенев и всички останали. Всички те развиват и отстояват тезата, че отец Паисий е в основата на Българското възраждане, че именно неговата История пробужда българите. И в много голяма степен това е вярно. Без неговата История процесите на българското самоосъзнаване едва ли биха тръгнали така бързо след края на XVIII в. И литературата ни, и публицистиката ни избуяват веднага след това. В основата на този цивилизационен взрив стои делото на монаха Паисий. От него тръгват всички тези енергии, които създават духовния подем на нашето Възраждане.

А каква е ролята на Иван Вазов за създаването на днешния образ на Хилендарския монах?

Огромна. Колкото повече изучаваме нашата история, виждаме, че без Вазов бихме имали само суха и схематична представа за онова, което е било. Иван Вазов не е написал нищо за Белоградчишкото или Нишкото въстание, две мощни въстания, за които не знаем почти нищо и днес. В съзнанието ни остава почти само това, за което той е написал. Историята предава фактите. Големият писател обаче ги предава в образи и картини. Нямаше да си представяме толкова ярко Априлското въстание, ако не бяха „Под игото“ и „Епопея на забравените“.

От Иван Вазов идва и познатият ни образ на отец Паисий с цялата му романтика. Вазов го конструира с писателската си мощ, но когато го изследваме, се убеждаваме, че Паисий наистина е бил именно такъв човек.

За Вазовия образ на Паисий искам да ви разкажа една невероятна история. Още първия път в Света гора, когато влязох в Паисиевата килия в Хилендар, изпитах особено мистично усещане. А там се влиза много трудно, сръбските монаси не пускат никого. Втория път влязох там като посланик в Гърция, заедно с екип на БНТ, а Горан Благоев засне цял филм за Света гора. Тогава ни пуснаха за половин час в килията на отец Паисий в Хилендар. Горан започна да снима, личеше се, че в килията се прави ремонт, в единия край бяха струпани някакви предмети. Оказа се, че някога е имало и стълба, водеща надолу, там е имало тайна килия. Паисий се е криел, тъй като е писал тайно историята си. Докато стоях там, си казах: „Господи, за втори и вероятно за последен път съм в тая килия!“. Изведнъж, оглеждайки стените, видях, че има нещо изписано малко над височината на моя протегната нагоре ръка. Беше написано с избледнял молив. Надигнах се на пръсти и какво прочетох: „Пред лампа жумеща пишеше наведен“. С Вазовия почерк, който познавам отлично и с подписа му под стиха.

Излиза, че Вазов е ходил в килията на Паисий?

Очевидно, когато е посетил Света гора. Горан Благоев засне текста, има го във филма. А Вазов е бил едър и висок човек, нарочно го е написал някъде по-нагоре, за да остане. И е останало. Вазовия почерк го познавам, защото съм го изследвал. Беше голямо откритие! Докато бях посланик в Атина, нашият консул Илко Шивачев успя да сложи паметна плоча отвън на килията, за да стане ясно, че там е написана първата българска история. Но вече никой не може да влезе в килията на Паисий в Хилендар, а плочата сърбите после я счупиха и я махнаха.

А какъв е езикът на Паисий? Кое го отличава от неговите предшественици и следовници?

Език, който не се отличава чак толкова от езика на предшествениците си. Малко по-различен е от този на следовниците му, щом се налага да го четем в превод. Но ако сега прочетете творби на Каравелов и Ботев в оригиналните им издания, също ще се удивите, докато дядо Славейков все пак пише по-близо до нормата на днешния ни книжовен език.

Езикът на Паисий вече се измъква от Средновековието, не е онзи език, който знаем от времената на Евтимиевата школа и на нейния стил „плетение словес“. При Паисий се усеща западният диалект. Човек с добра филологическа грамотност обаче може да чете този език. Разбира му се абсолютно всичко. Лично аз, когато препрочитам някои места от Историята, предпочитам да ги чета в оригинал. Омаен и чаровен е този език. Запазили са се някои откъслечни падежни форми, но Паисиевият език е далеч от старобългарския. Става дума за новобългарски език от преходния период. Език, най-близък до този на дамаскините, тези сборници със смесено съдържание, които са и предмостието към възрожденската ни литература. Да не говорим за католическите поети, които още от XVII в. пишат невероятни неща. В моята „Антология на възрожденската поезия“ съм извадил католически поети от края на XVII и началото на XVIII в. Брилянтен български език. Чисто светска, но и религиозна поезия, непрекъснато преливане между религиозни и светски мотиви, език на народните ни песни. Ето как започва едно такова стихотворение:

Зазори се, слънце изтече,
мене майка викна и рече:
„Стани, синко, много спава,
Богу слава птица дава…

Що ме будиш, бела птице,
стой да умия мойе лице,
и аз ща тебе другар стана,
ечно Богу да се клана.

Вижте само каква поезия и каква ритмика. Ние просто вече не познаваме този красив език.

Какво обаче е отношението към другия, към небългарина в „Историята“ на Паисий? Как се създава антитезата свой–друг? Тази потребност от изграждане на национална идентичност как рефлектира върху отношението към другия, чуждия?

Паисий брани българите, българската история и българската съдба. На едно място заявява директно на сърбите и москалите да не ни се присмиват много, защото са щастливи, че не са попаднали под агарянското робство. Ако бяха попаднали, другояче щяха да говорят. Чел е техни истории, знае, че пишат против българите, и има негативно отношение към това. Заема категорична позиция и против фанариотите. Съвременната теория за другия е трудно приложима към онова време. Друга е била тогава нагласата. За да отстоиш българското, е трябвало да се пребориш с чуждото.

През 2012 г. обявихте, че издирвате гроба на Паисий. Накъде водят следите?

Това беше една хипотеза на проф. Надежда Драгова, голяма фигура в паисиеведението. Идеята дойде след едно заседание на широк кръг специалисти в президентството преди десет години, пак по повод кръгла Паисиева годишнина, но за съжаление от гробището в село Амбелино не е останала следа. Няма как да се открие нещо. Сега там всичко е застроено, прокарани са пътища, жилищен квартал е. Данните сочат, че Паисий е починал там, след което вече нямаме никакви известия за него. Пунктирите на живота му се реконструират по появата на преписите на Историята. След тази година 1773 нямаме препис, направен директно от носения от него оригинал. Случаят с последното жилище на Паисий отново припомня старата мъдрост, че много често Великите са без гроб.

Трябваше ли България да върне на Зографския манастир ръкописа на Историята, откраднат от Държавна сигурност преди 1989 г.? Какво се разбра и запомни за тази позорна „акция“ на комунистическите тайни служби, наречена Операция „Маратон“?

Трябваше да върнем ръкописа и президентът Петър Стоянов взе най-правилното решение. Зографският манастир, подобно на всички Атонски манастири, е на гръцка територия. Нашите монаси там са с гръцки паспорти и са гръцки граждани. Църковно манастирът Зограф се управлява от Вселенския патриарх. Едно от условията, които гръцката страна предяви още преди членството ни в ЕС, беше да се върне откраднатият ръкопис на Паисий. Въобще цялата тази акция на Държавна сигурност, описана най-подробно от разследващия журналист Христо Христов, е срамно дело. Има и решение на съда в Солун по този въпрос. Моето категорично мнение и тогава, и сега е, че ръкописът на Паисиевата история принадлежи на монашеското братство в Зограф. Бил е най-брутално задигнат от Държавна сигурност, която успява да измами библиотекаря дядо Пахомий, този свят човек, подменяйки оригинала на Историята с дубликат. Ръкописът трябваше да се върне там, където му е мястото.

Разговаря екипът на „Култура“

Проф. Кирил Топалов (род. 1943 г.) е специалист по възрожденска литература, писател, драматург, преводач и дипломат. Дългогодишен преподавател в СУ „Св. Климент Охридски“, две години е бил лектор по български език в Университета в Екс ан Прованс. Директор на Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ (1997–1998). Бил е посланик в Гърция (1998–2002) и във Ватикана и Малтийския орден (2013–2019). Автор е на изследванията: „Проблеми на възрожденската поетика“, „Възрожденци“, „Раковски и Ригас в културно-историческите модели на Балканското възраждане“ и много други, както и на встъпителната студия към юбилейното факсимилно издание на Зографската чернова на „История славянобългарска“ (2022). Негови са романите: „Бягай... Обичам те“, „Бъди благословена“, „Не се сърди, Човече“, „Нерви“, „Хей, Крали Марко“, „Светогорският бунтар“, сборникът „Софийски истории“ и др. Двайсет негови пиеси са поставяни успешно на български и чуждестранни сцени.