Култура / Брой 7 (3030), Септември 2026

„От всички лъжи на привидното поезията се мъчи да преведе истината, да извади това, което видимото не ти дава. Мъчи се да мине през отклоненията, през фасадата, през заявеното, за да измъкне малкото, което се крие отзад.“ С Кристин Димитрова разговаря Данислава Делчева

Новата книга с поезия на Кристин Димитрова „Квартална антропология“ (Издателство за поезия Да), която излезе през май 2026 г., задава въпроси за нас и състоянието ни днес и очертава онова, което остава, след като се лишим от удобните представи за себе си и света.

„Квартална антропология“ е книга за принадлежността. Кое е неотклонно с вас, когато пишете?

Самата книга заявява принадлежност към квартала и махалата. Това не е местен патриотизъм. Да кажем, че съм искала да бъда вярна на това, което виждам, и да противопоставя моя малък живот на всички големи разкази за това какъв е светът, как трябва да живеем; на приказките на онези, които ни препоръчват, че пътуването е единственият начин да се забавляваш, които ни убеждават, че решението на всичко е ботокс и оземпик, които ни разсейват, за да ни губят времето и да ни втълпяват собствените си мисли. В един квартал като в капка вода – в улиците и в парковете наоколо, ти имаш всичко, което ти трябва и ти е важно. Не казвам: „Не пътувайте“, а казвам: „Това, което наистина ни трябва, го носим със себе си и ако му обърнем внимание, ще знаем повече и за себе си, и за квартала, и за света“.

Така че какво ми е липсвало и какво съм търсила? Винаги търся истината. Не искам толкова общо да звучи. Търся истината за това, което мисля за нещата. Човек невинаги е сигурен какво мисли. Нещо те дразни, но ти не стигаш докрай. Нещо те въодушевява, но ти не си сигурен защо ти е харесало. Много е трудно да се намери. Кое от нашата лична история, нашите лични предпочитания и избори ни кара да се ядосваме на едно и да обичаме друго – това е много труден въпрос, поне за мен. Във всяко от тези стихотворения съм се опитвала да дълбая дотам, докъдето аз самата имам отговор или поне съм на пътя, който ще ми даде отговор. Например какво ме натъжава. Или обратното.

Как стигаме до способността да разпознаваме едно или друго?

Нямам точен отговор. Живеем на много нива, макар да не обръщаме внимание на това. Споделяме култури с различни пластове на идентификация. Култура на града – примерно, от София сме; култура на страната – от България сме; култура на Европа – най-лесно ни е да се представяме като европейци, когато сме на друг континент. Глобална култура – още по-широка възможност да се чувстваш навсякъде у дома. Но колкото по-обща култура избираш, с която да се идентифицираш, толкова по-абстрактен вероятно трябва да бъдеш – като един универсален разредител можеш да бъдеш добавен към всяко наситено вещество. А аз не искам да произведа още един универсален разредител. Искам да видя какво има в конкретното наситено вещество. Колкото по-обща е самоидентификацията, толкова по-малко светът ни казва за собствените ни мисли.

Защо обаче се получава този парадокс на разредителя? Вместо глобалното да е синтез на на общочовешкото, то е точно обратното – там, където е най-голямото отчуждение.

Защото общочовешкото е повече общо, отколкото човешко. Когато сложиш всички вкусове на света заедно, първоначално едно ще е солено, друго ще е сладко, трето ще е горчиво, но в крайна сметка ще се получи някакъв неутрален блудкаж, защото всичко в природата се стреми към равновесие и уеднаквяване. Това в математиката се нарича най-малко общо кратно. С подобно мислене ти няма да бъдеш неповторимото си число. Ти ще бъдеш най-малкото общо кратно на всички. А някои общи кратни са особено малки, особено елементарни и особено малоумни.

Поезията не работи или поне не би искала да работи с най-малкото общо кратно на мисленето, тоест с общоприети констатации като „розите ухаят“ или „водата е мокра“. Предупредителният надпис в рекламата на спиртни напитки гласи: „Алкохолът е вреден за вашето здраве“. Неутрално и всеобхватно. А пък Омар Хаям казва:

Освен грънчарския чекрък бих разменил изцяло
за чаша вино моя плащ, чалмата си и шала.

В чий глас сме по-склонни да се заслушаме, та ако ще, това да е вредно за здравето ни? Кой ни е по-близък, дори да не носим чалма? Поезията не ни свежда до някакъв усреднен човешки прототип, а ни припомня, че сме възли от голяма и красива мрежа.

Астрофизиците, които изследват материята на Вселената, накрая стигат до Бог, когато се питат какво е имало преди Големия взрив. Казвате, че сме част от една голяма мрежа, но напоследък не се чувстваме така. Защо?

Самият въпрос какво се е случило преди Големия взрив е като въпросите какво се е случило, преди да се появи човечеството, или какво се е случило преди Райската градина. В библейския разказ е казано, че Адам и Ева нямат представа какви са, но са имали избор между две дървета, едното – на познанието, а другото – на живота. Те избират това на познанието. Там е ябълката. И от момента, в който узнаваме, че съществуваме, че вече правим разлика между добро и зло, започва нашето чудене какви сме и защо сме на този свят. Един вид, избрали сме чуденето пред вечния живот. Никой друг бозайник не би го направил.

Много трудно ни е да извадим от себе си тези преднатални спомени и какво е било преди това. Физиката е могъща в това отношение, тя работи с милиарди години и с разстояния от светлинни години, които ни е трудно да възприемем, и все пак не се наема да говори за Бог. За мен нещата стоят така. Всичко, което човек е създал – сгради, машини, пътища – се разпада, ако не се поддържа. Времето го разрушава. Срива се. Върху него прорастват храсти и дървета. Значи и ние сме някакви създатели, но творенията ни са със срок на годност. А пък светът, вместо да се разруши и частиците му да се доразпаднат и доповредят, съществува в изумителен ред и баланс. Откъде идва този баланс? Нали всичко се разваля, когато не го поддържаш? Не и светът. И дори земята да се повреди някак, останалата част е в хармония. Цялата Вселена се върти в това великолепно единство. И това е страхотно!

Големият план е в хармония. Малкият план обаче се усеща по друг начин. Ако можехме да питаме някоя частица, участвала в Големия взрив: „Ти искаше ли да бъдеш част от всичко това?“, тя може би щеше да отговори: „Нека тоя взрив ме отмине! Нека на следващите частици да им се случи, защо точно на нас сега?“. Това е индивидуалното отношение към големите неща.

„Квартална антропология“ обхваща контраста между загубата и излишностите и си служи с ясния поглед към красотата. Дали ставаме по-добри в това да отлагаме преживяването на красотата днес?

Вероятно да, вече сме майстори. Ние искаме друг да ни предложи красотата. Например някакво клипче или нещо, което да мине през екрана. Сред хората прониква убеждението, че щом нещо не е в социалните мрежи, то не съществува. „Видях я тая катастрофа на улицата, ама вечерта като я видях и по телевизията, си казах: „А, тя наистина се е случила!“. Чакаме посредничеството на медиите, за да свържем нашето преживяване с узнаването ни за това преживяване. Ние не вярваме, не разчитаме на очите си, на собствените си усещания да ни покажат, че мигът ще отмине, че това, което преживяваме, е неповторимо, красиво, че е хубаво, че си поемаме въздух, че потапяме ръце във водата и тя е бистра… Докато не вярваме на това, ние всъщност го отлагаме. Животът ни е скъпоценен, а ние се надяваме, че ще дойде миг, в който ще започнем да го живеем. Не. Ще дойде миг, в който ще се питаме защо не живяхме и защо не виждахме, защо не се виждахме един друг.

А защо наистина?

Защото се доверяваме на хора, които ни развличат и ни отвличат вниманието, а на нас ни се струва, че ни дават някакво познание и същина. Познанието, което някой друг ти поднася, систематизирано в пет, седем или девет смилаеми точки, отминава и идва следващото. И накрая се оказваме на една въртележка, на която всеки ни говори нещо си. Леля ми казваше: „Опит се купува“. В смисъл, плащаш за него. Може би не сме склонни да плащаме за истинския си опит.

Вероятно и тази книга, „Квартална антропология“, като всяко нещо, което се завърта в някакъв културен контекст, е част от същото. Но книгата има това предимство пред едноминутния клип, че имаш време да се потопиш в нея, да ти остане малко от собственото ти мислене и докато я възприемаш, да диалогизираш.

Общуването с книгата е лично – личният разговор като че ли плаши днешния човек и той не иска да го води със себе си. А какво е поезията, ако не личен разговор със себе си?

Да, до голяма степен е това. Да кажем, че поезията е изпълнявала преди време и някакви площадни функции, но в момента си има хора, които доста добре се справят с площадните функции – държат речи, свикват митинги, пускат окуражаващи музикални съпроводи. Те нямат нужда от допълнителни украси, правят си тяхното. Така че добрата поезия според мен се е оттеглила в личната територия на контакт между хората, който най-много липсва. Хората са самотни и търсят някого като себе си, в когото да разпознаят свое преживяване. Да го върнат. Да го видят по друг начин. Нещо да им напомни, че продължават да го носят. Човешката ситуация е наша обща. Всички сме временно тук, всички сме изправени пред смъртта, всички сме изправени пред щастието да сме заедно с останалите и да обичаме. Всеки обаче го преживява различно.

Променя ли се начинът, по който преживяваме поезия или по който се пише поезия?

Да. Ако не се променяше, поезията щеше да е изчезнала. Тя е най-старото изкуство с думи, макар писменото слово да е почнало по-скоро като счетоводство и законници, но все пак, когато имаш малко пространство, където да напишеш нещо, ти написваш това, което ти е най-важно. Ако пък е устно творчество – тогава обемът е по-голям, съизмерим с паметта на барда, но пак запазваш някакъв синтез, някаква извисена, епична история, която има и развлекателна, и познавателна страна за хората, за човешкия дух, за характера. Поезията има много лица, но нито едно от тях не я прави по-малко поезия. Макар да е минала и през хумор, и през порнография, и през детски залъгалки, тя винаги иска да докосне небето. И постоянно се мени. При възхода на национализма поезията много настоява да служи – на етноса, на нацията, на лидера, стреми се да ти покаже как да откриеш патриотичното в себе си и къде да намериш мястото си сред боботещата машина на обществото. Вазов го е казал: богатият – с парите, умният – с ума. Значи всеки да може да бъде полезен и да се включи от своето ниво. Но по-нататък поезията се отдръпва от този патос на завоюването, на етническото себеизтъкване. Модернизмът, който е продължение на романтизма, само че с градски средства – внася своя скепсис. Поезията става печална и недоверчива. Лозунгите отпадат. Вече не природата е важна, а усещането в града. Ти си оставил родна къща, самотен си и започваш да се чудиш дали любовта съществува, дали животът ти е пълен, дали е кух?... И така постепенно поезията става все по-лична и все повече има нужда да дълбае навътре, да свързва хората, да запълва това, което те са загубили.

Никой вече няма нужда, струва ми се, от някогашната патетика, която спокойно си минава през медиите и социалните мрежи заедно с всякакъв друг вид насъскване. Оставаме с въпроса сред всички тези големи приказки какво правим ние, можем ли да се защитим от чуждите идеи, от натрапничеството на тези, които искат да ни рекрутират за една или друга своя мисия. Поне за мен поезията е вече фронт на съпротива срещу предзададените доктрини, които се мъчат да ни вкарат в главите. Всеки се опитва да ни затвори в кутия. Поезията се опитва да ни измъкне оттам.

За вас тя винаги ли е била фронт на съпротива, или се е превърнала в такава?

Мисля, че започна като фронт на съпротива към досегашното. Никога не съм харесвала загладената приповдигнатост на предишното поколение, препоръчителните стихове, препоръчителните мисли, претворени в рими. Изказвам се много общо, разбира се, това във всеки конкретен момент няма да е вярно. Нито ще е вярно спрямо Биньо Иванов, който не ми е любим, но е виртуоз на неочакваните образи; нито ще е вярно спрямо Георги Рупчев, който може да превърне дори един ръждясал мост във вълшебно присъствие; нито ще е вярно спрямо Иван Методиев, който буквално ранява с архангелската си непоносимост към човешкото бездушие. Но това са хора, които не бяха от системата. А пък системата очакваше по-загладени стихове, по-похвални като чувства. Затова от самото начало съм писала в свободен стих, и то доста чорлав.

По-нататък, чрез превода се опитах да кажа: „Вижте, мога да пиша и в рими, просто съм избрала да не правя това“. В този смисъл, да, имам съпротива и всяко поколение има. Знам, че сегашното поколение има съпротива спрямо нашето. Това е нормално. Всеки иска да бъде чут.

Младите днес по различен начин ли възприемат поезията?

Нямам представа дали те я възприемат по различен начин, но имам представа, че пишат по различен начин. По-младите са по-метафорични, поне тези, които пишат в свободен стих. Това са по-добрите поети в момента. Първо, те по-умело от нас поставят канчето си под шуртенето на подсъзнателния поток и пият до дъно от него, второ, не искат да бъдат много ясни. По-силно от нас вярват, че някой ще седне да ги тълкува. По-силно се доверяват на изначалния си импулс.

Аз очаквам да има все пак малко повече самоовладяване и вътрешна организация, защото ако някой изпише три страници с безцеремонно хаотични асоциации, той поставя на изпитание читателя и рискува да го изпусне преди средата на текста. Добре е да пазим читателите – напоследък те стават все по-плашливи. Понякога имам чувството, че се пише до момента, в който се стигне до изречение, което прилича на поанта. Стигаш дотам и казваш: „А, добре, дотук. Това става“. А какво си наприказвал до това изречение – все едно. Другите да му търсят смисъла. Тази особеност обаче си има и своята светла страна – младите са много изобретателни с езика и това ми харесва. Още нещо: ако ние сме писали от свое име, те са направо солипсисти. Много от тях не поглеждат извън вътрешността на ума си, описват го отвътре. Ние произтичахме от една среда, която беше силно политизирана, и затова припознахме отказа от политизиране. Сега виждам желание за принадлежност и приобщаване към една или друга политика. Ако успееш да я вкараш в поезията си, да те разберат от кои си, най-добре. Така че част от поетите може да работят и като тролове през свободното си време.

Поезията вече не е съпротива в онзи смисъл. Сега тя е съпротива спрямо другите, отсрещните, тези, които не сме ние. Този манифест, това заявяване, тази поетична подкрепа на опорни точки се вижда. Понякога тази стратегия дава благодатни плодове по конкурсите, така че разбирам защо се прави. Това е интернализация на подадените идеи. И накрая – младите са доста по-романтични от нас. Ние иронизирахме романтиката, а те я търсят. Хубаво е, че поезията ни търпи всички наведнъж.

На премиерата разказахте как неусетно се е оказало, че имате стихотворения за нова книга. Какъв процес стои зад това?

Когато видя нещо, което ми прави впечатление, но не съм сигурна защо, започвам да изяснявам за себе си защо е така. Или пък съм на ново място, но то ми се струва хладно и неудобно. Откъде идва този хлад? Виждам хора, които не харесвам, но без да искам, започвам да им съчувствам. Аз ги заобичвам, при положение че те ме дразнят. Откъде идва това? Защо съм готова да ги разбера? Какво ни е общото? Виждам хора, които се правят на много яки. Без да искам, виждам и това, което ги кара да се правят на такива. Или може би не го виждам и казвам: „Чакай, защо не съм убедена, че трябва да мисля за тях това, в което те искат да ме убедят?“.

Всичко е едно ровене, което е за мое лично изясняване на нещата. Преди стихотворението да е стигнало докрай, аз съм под влиянието на точно този импулс. Не съм сигурна накъде ще отиде то. Аз го търся. Искам да стигна до дъното на това, което ме тормози. Понякога идва фраза или дума, двустишие като отговор на нещо, към което не знам какъв е въпросът.

После забравям какво съм написала. След време, като погледна, имам стихотворения, за които си казвам: „А, и досега съм съгласна с това“, както и други, за които си казвам: „О, добре че е просто на моята тетрадка, това чужди очи няма да го видят“. Следва процес на повторно разпознаване, както над албум с групови снимки, оглеждаш лицата едно по едно и от време на време ти спира дъхът: „А, да, познавам те тебе“.

Поезията на какво е превод?

От всички лъжи на привидното поезията се мъчи да преведе истината, да извади това, което видимото не ти дава. Мъчи се да мине през отклоненията, през фасадата, през заявеното, за да измъкне малкото, което се крие отзад – пълно с енергия, двигателя на всичко. Поезията се опитва да преведе това малко сияeщо нещо невредимо – до други думи, до нова яснота.

Какъв е пътят към поезията?

Тръгваш от това, което знаеш, и стигаш до това, за което нямаш думи, но целта е да предадеш именно него. Възвишеното е стълба, която трябва да изкатериш пред очите на всички. Не можеш да почнеш от възвишеното и да стигнеш пак до него. Ако направиш това, значи никъде не си стигнал. Стихотворението е пътят до възвишеното. Пътят до истината.

Трябва да се стремиш не към украсата, а към същината. Не към многословието, а към казването на повече с по-малко. В крайна сметка, по-добре е стихотворението ти, вместо да носи венец на главата, да държи брадвичка зад гърба си, за да може да удариш така, че да те запомнят. Да стреляш с лък и да пронижеш някого като Амур. Искаш да влюбиш някого в себе си? Трябват ти стрели. Трябва да уязвиш. Трябва да те запомнят. Трябва да разчоплиш. Няма ли капка кръв, няма ли ги страданието и агресията, няма ли го стремежа да стигнеш докрай, значи няма сила. Пътят към поезията изисква и липсата на страх от съпротивата, която никога не е щадяща. Но няма ли съпротива, стихотворението отива в канала. Ако е много предпазливо, ако много го хвалят, накрая не е оставило никаква следа.

Кристин Димитрова е авторка на многобройни поетични книги, два романа, три сборника с разкази, преводи. Завършила е английска филология в Софийския университет, където преподава от години. Нейни книги са издадени в Мексико, Швейцария, Индия, Чехия, Ирландия, Румъния, Македония, Великобритания.