Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

„Който и да е избран за министър, ако държавата не застане зад националната си култура и зад българския език, за какво изобщо му е да бъде на този пост“, казва актьорът Малин Кръстев в интервю пред Виолета Цветкова

За вас лятото започна със снимки в сериала „С река на сърцето“ – доколкото е възможно, бихте ли разкрили подробности за вашия герой, г-н Кръстев?

Проектът е на Нова ТВ с режисьор Мартин Макариев. Сценарият е на Георги Тенев, с когото съм работил няколко пъти и в ТР „Сфумато“. А моят герой е технолог по вината, отглежда странни сортове грозде, работи за елитна изба… Не мога да споделя повече, но и да искам, би било трудно – много са сюжетните линии и се развиват паралелно. Сложен и многообразен е сериалът и като персонажи, и като взаимоотношения. Надяваме се да създадем съвременен, парадоксален и интересен филмов разказ.

Често сте пред камерата, но винаги се връщате към сцената. „Театър, любов моя“ – така ли е?

Целият ми живот е в театъра. Но киното и театърът при мен вървят паралелно. Винаги стои дилемата къде е по-интересно или по-полезно за актьора, но по един или друг начин той е наемник. Важно е да си професионалист. А от там насетне – различни са енергията, концентрацията, начинът на присъствие на сцената и пред камерата. С годините човек придобива опит и е полезно да може да прелива едното в другото. За мен обаче е важна и добрата актьорска хигиена, тоест да следиш какво си постигнал и да търсиш нови предизвикателства. За съжаление все по-трудно, все по-рядко на сцената могат да се срещнат любопитни провокации от гледна точка на текстовете и на времената, в които живеем.

Изключително важно е как остаряваш на сцената, какво инвестираш в себе си и как се подготвяш за следващия етап; за годините, в които навлизаш по пътя към… Крал Лир или към нещо друго. При всеки се случва по различен начин, но актьорът все чака шанса, да срещне интересен режисьор в конкретната своя потенция, за да може да бъде предизвикан.

Получихте поредната си награда Аскеер за ролята в „Испанска пиеса“, и то след две номинации в една и съща година – изненадват ли ви все още отличията?

Знаете ли, битките ни винаги са били да правим по-качествени театър и кино. Много е приятно да те оценят, да забележат труда ти, но по-скоро се прекланям пред битката на колегите от Театър „Българска армия“ и на всички други, които с всякакви награди се опитват да отбележат успехите в българския театър и кино, за да покажат, че ни има и че сме добри. Иначе да, след четири награди Аскеер е приятно, но по-скоро е задължаващо. Вероятно съм претръпнал, но така или иначе голямата оценка е на публиката. Голяма е и собствената ти вътрешна преценка колко още можеш да скочиш. Защото, ако един актьор си каже: „Постигнах всичко, получих всевъзможните награди“, е едно, но съвсем друго е колко още и накъде иска да продължи. А наградите просто бележат стълбата, която се изкачва. Благодаря за Аскеера и поклон към всички, които се стараят да имаме театрални празници.

А защо според вас спектакли като „Една испанска пиеса“, „Опашката“ и „Народът на Вазов“ излязоха с едни гърди пред други премиерни заглавия от сезона? Защо например „Майстора и Маргарита“ остана извън интереса на журито въпреки оценките на публиката и критиката?

Все още не съм гледал „Майстора и Маргарита“ и ще ми е трудно да дам оценка. Вероятно е въпрос на предпочитания на журито, което гласува за наградите, а и не е за пръв път. Още помня парадоксалната ситуация, когато едно от най-култовите представления – „Старицата от Калкута“, беше номинирано в осем категории за Икар, но си тръгнахме без нищо. За Аскеер пък въобще не бяхме номинирани. Това не попречи да го играем петнайсет сезона в „Театър 199“, а билетите свършваха за часове.

От пет години сте в МГТ „Зад канала“ – защо го предпочетохте пред Младежкия театър, където играхте повече от две десетилетия?

Просто така се случи. Някои от най-близките ми приятели отидоха в „Зад канала“, а и хубаво е човек да смени обстановката. Чувствам се много добре и съм благодарен на Бина Харалампиева за поканата и за всичко, което ми се случва там. Още с първата си роля в „Зимата на нашето недоволство“ взех Аскеер, да не говорим за професионалните провокации, за екипа, който тя като директор събира – уютно ми е там. Разбира се, продължавам да си играя представленията в Младежкия театър.

Какъв според вас е ключът към най-добрия спектакъл – екипът или пиесата с нейните възможности да докосне зрителите?

Много са компонентите. От верния кастинг, през точния текст до крайния резултат – важно е решението на режисьора. Имали сме ситуации, когато изобщо не знаем какво да правим с предложения текст, но в следващия момент става гениално представление само защото имаме добър режисьор, верен избор на актьори и добър сценограф (понякога неговият поглед може да е ключ към цялото представление). И обратно – хубави класически текстове сме ги унищожавали поради невярно разпределени роли.

Обичам да цитирам Стефан Мавродиев, който казва, че трупа не се прави от трупове, тя се трупа. Но е важно и това, което правеха големите режисьори – подхождаха с любов към актьорите и се грижеха за провокациите към тях. Мъдреците си отидоха, но се радвам, че ги има Маргарита Младенова, Иван Добчев, Теди Москов… режисьори, които не предават стила си. Радвам се, че Бина Харалампиева е в страхотна форма и прави страхотни постановки. А като директор умее да се грижи за всеки – от актьора до сценичния работник. И дори през годините да е правила грешка в избора си, някои хора сами си тръгват, защото усещат, че не им е там мястото. Може би е имала страхотен късмет и нюх, но събра трупа, в която режисьорите идват да работят с удоволствие.

А предимство ли е, че „Зад канала“ е общински театър, а не под шапката на Министерството на културата?

Подобен статут вероятно има своите предимства. Не знам какви са механизмите, но общинските театри в момента нямат проблем с финансирането, с дейността си, с обслужването на сградите. Когато една трупа е общинска, всичко зависи от кмета, от общинския съвет, от отношението им към културата и към града. Но утре могат да дойдат съвсем други хора, които… Знам ли, държавата и без това се държи с нас като с излишен лукс.

Интересно, но на тазгодишната церемония по връчване на наградите Аскеер ми направи впечатление, че театри като „Зад канала“ и „Възраждане“ бяха изписани като „Общински културен институт“. Доста странно ми се стори, че общината не фиксира тези пространства с понятието „театър“. Представете си утре някой да каже: „Ако обичате, излезте, защото ще има… народни танци“.

В предишно интервю ми казахте, че „изкуство се прави от личности, а не от евтини, ерзац хора“ – сигурен ли сте в кондицията на тези, които управляват българската култура?

От десетилетия държавата няма отношение към нас. Преди години един депутат се беше обърнал към мен и Зуека: „Стига сте ревали за тази култура. Най-лесно се управлява глупав и беден народ“. Тогава мислех, че е шега, но с времето се оказа, че това е съзнателна политика.

Не искам да влизам в битовизми и цифри, но който и да е избран за министър, ако държавата не застане зад националната си култура и зад българския език, за какво изобщо му е да бъде на този пост. Защо му е на някого да бъде министър, ако управлението на държавата е в ръцете на хора, които не влизат в театрални и концертни зали, не са ходили никога на изложби, не четат, а само чакат да дойде 24 май, за да се покажат по телевизията и да пеят „Върви, народе възродени“…

Не виждам никаква идея за държавна политика в духовната сфера. Дори не коментирам бюджета за култура за 2022 г. И да, оказва се, че тази държава няма нужда от нас… А ние работим не поради, а въпреки всичко. Искат ни или не, ние продължаваме и салоните са пълни.

А как ще коментирате следната ситуация през пролетта: докато по витрините на „Зад канала“ се стреля, КЕВР поиска да отнеме част от собствеността на Младежкия театър, а пред Народния театър се извиха огромни опашки за билети?

Е, все пак опашките бяха и поради цените на билетите…

Да, но ако хората не искат да гледат театър, те няма да дадат и десет лева за билет…

По-важното е, че доста млади хора влизат в театралните зали и не търсят евтината комедия. Те не търсят просто да видят на живо популярни лица от телевизията. Мисля, че сме длъжници на цяло едно объркано и самотно поколение, което някак преоткри истината, че през класиците, през театъра може да припознае болката си и да си отговори на въпроси, които го занимават. Затова все повтарям, че нашата професия не се работи, тя се живее. И че в голяма степен е мисия, отговорност точно за тези объркани и самотни млади хора. Защото, ако сега част от поколението е агресивно, стреля по театрални витрини и се опитва да унижи културата, то има и друго, което иска да живее нормално. Сигурно нашето поколение е виновно за децата си, ако те днес са в недобра ситуация, миличките.

А ако надникнем в театъра, има ли вече млади хора, които да заемат местата на Крикор Азарян, на Леон Даниел, на Наум Шопов, Николай Бинев… на големите личности, до които вие имахте шанса да се докоснете?

Мисля, че никой не може и не трябва да застава на мястото на когото и да било, защото веднага се получава copy/paste. И обикновено за хора, набедени, че са „новият Азарян“, „новият Леон“ или „новият Бинев“, това е най-бързата творческа смърт. Неслучайно говоря за „личности“, всичко друго е имитативно. За поколението, което расте с тази война, с този ковид, ще се появят нови текстове, нови рефлексии, нови болки. Затова разчитам на сетивността на хората, които да пътуват с текстовете, с представленията си, с присъствието си на сцената, за да създадат собствени критерии, но стъпвайки на А-Б-В-то, което ни е завещано от големите творци. Това според мен е по-важното, а не да копират модели. Да, можеш да се научиш от мъдреците, от учебниците на Гройс, хубаво е да знаеш какво е било преди, но и че всичко зависи от теб самия.

Тоест да се оттласнат от постигнатото преди тях…

Не само да се оттласнат, а и да го проумеят. Защото другият проблем е, че идват хора, които мислят, че от тях започва българското кино, българският театър. Отиват в другата крайност, искат да са нахални, да са забелязани, затова се появяват странни представления, унищожават се текстове, само и само да видим колко е маниерен режисьорът и да му обърнем внимание. За сметка на това пък имаме много добри критици, които само чакат, за да набедят някого, че е гениален и едва ли не как досега сме живели без него… През какво ли не минахме, какви ли не хора бяха обявени за титани, а после никой не се сеща за тях. И обратно, има други, които умно и последователно извървяха пътя си и в момента имат шанса да са любопитни млади режисьори и актьори. Въпрос на професионална хигиена.

Споменахте и личните критерии – до каква степен е допустим компромисът в името на това да се привлече повече публика?

О, слава богу, за 32 години нямам компромис с нещо, което да съм създал с желанието „да изкараме някой лев“. Във всички постановки на „Театър 199“ и Народния театър, на Младежкия театър и „Зад канала“ успях да съхраня себе си. Но е обидно, когато, да речем, в провинцията отиват да играят млади хора, но местни директори, в желанието си за лесни приходи и подценявайки публиката, ги „арестуват“ да са само фон за т.нар. мечки, поканени в главните роли; с две параванчета се прави декор и се тръгва по села и паланки да се впечатлят бабите. Дори съзнателно се променят заглавия, да са крещящи и да накарат хора със слугинско мислене да си купят билетче, за да се посмеят… Ненавиждам хора, които ме посрещат с: „Кажи нещо смешно“. Просто им отговарям: „Ами циркът не работи“.

Още по-неприятното е, че ваши колеги, много популярни, нелепо се шегуват: „Хайде да отидем да се поизложим“, когато са приели участие в някоя „халтурка“. Чувала съм го с ушите си и не прави добро впечатление…

Хм… възможно е. Много хора, ставайки популярни от телевизионния екран, започнаха съзнателно на базата на разпознаваемите си екранни образи да създават театрални продукти. По този начин най-лесно могат да привлекат публика в залата. Ето това се нарича замърсяване на професията – когато тиражираш образа от екрана като театрален продукт. Но пак казвам, че трябва да си дадем сметка какво е професионален актьор. Защото има хора със съмнителни или въобще без дипломи, но смело, с лакти, навлизат и в киното, и в театъра, и в телевизията. И е много лошо, ако трябва с този човек да си партнираш.

Тук е отговорността на хората в Академията, в Съюза на артистите, изобщо на гилдията, за да се спазват правила, както е в цял свят. Навсякъде, за да влезеш в подобна общност, трябва да си покрил професионални критерии, за да те припознаят като професионален актьор. Да, винаги ще има публика за всичко – ще има за еднодневки, направени за бърза печалба, но слава богу, има и за „Вирджиния Улф“, за „Зимата на нашето недоволство“, за „Испанска пиеса“, за „Сарабанда“ на Бергман или за Чеховата „Три сестри“…

Все спектакли, в които сме ви гледали с удоволствие…

Да, и които са ме срещнали с големи режисьори и актьори. И заради които не се срамувам, че съм в тази професия.

А това, че се спекулира със зрителския интерес и с принизяването на изкуството – въпросът ми е клише, но не мислите ли, че именно тази спекулация е причина думата „театър“ да се използва в унизителен смисъл, когато става дума за политически игри?

Не само в политическия език думата „театър“ се наложи като нещо мръсно, фалшиво, невярно. Спомням си, когато започна войната в Украйна, в една медия непрекъснато чувах за „театъра на бойните действия“. Излиза, че всичко е театър – от кръв и катастрофи, до човешки взаимоотношения… Не мога да се боря с начина на изразяване на публични личности, най-вече на половината неграмотни политици. Ако човек има познания по български език и се заслуша какъв речник, какъв правоговор се лее от трибуната на парламента, веднага би разбрал нивото на народните избраници. Но и ние сме си виновни за това – абсолютно всички – музиканти, художници, актьори и т.н. Щом нямаме качествени представители на артистичните гилдии в парламента, как да искаме някой да обърне внимание на българската култура?! Как да се случи, ако във всяка парламентарна група няма личности на високо ниво, които да представляват българската култура?! Как, когато ние самите не сме ги излъчили...

Четете дикторските текстове в „Чичовци“ на Софийската опера. Откривате ли нещо ново в нагласите ни като общество повече от век по-късно? Например към Русия, към българския език…

Не мога да бъда краен, но мисля, че народът ни се умори да търси месията, който ще го спаси. Затова сега е в тотална апатия. Да не говорим, че с поведението си и с това, което се случва у нас – съсипване на българския език, култура и образование – политиците унищожиха и усещането на младите хора за авторитети. Те все повече потъват в апатията си, в агресията си и там са си самодостатъчни. Тази самота, това озверяване през апатия е много странно за мен. И не знам докъде ще стигне.

Няма значение дали едни хора утре ще симпатизират на Русия, други няма, трети ще искат да са европейци, а четвърти американци – ние имаме проблем с това, че личността на българина, неговото самочувствие като гражданин, като обществен индивид, имащ право на глас, започва все повече да изчезва. В това политиците успяха – да няма средна класа, да няма мислещи хора, да бъдем унижени… Това е и част от голямата битка.

В този смисъл може би е грешка, че спряхте да преподавате – толкова момчета и момичета имат нужда именно от учител като вас…

Уморих се. Наистина прекъснах това, което правех години наред, защото ми отнемаше много време и енергия, ако щете, дори лични средства, за да се чувстват професионално и добре децата, на които преподавах. Имаше и ситуация, в която видях как се унижават млади хора, за да им вземат таксите… И приключихме. Не понасям някой да бъде унижаван. Дотам бях, благодаря.

Но вие бяхте авторитетът, на когото те вярваха, учехте ги не само на театър, а и на това да живеят достойно…

Така е, успях да спася едни 600 деца през годините. Най-малкото да не останат само GSM номер, а да бъдат личности.

Ще видим ли най-сетне на сцена пиесата ви „Защото е студено“ в памет на Крикор Азарян?

Никога! През 2016 г. направих официално четене на другата моя пиеса „Кевън“, но досега – нищо, все едно такива текстове няма. А аз не съм графоман, няма да потропам на нечия врата и да помоля текстовете ми да бъдат поставени. Шестнайсет години чаках „Семеен албум“ да се появи на сцена. Е, сега нямам нужда от това.

Все пак – нови роли през новия сезон?

Репетираме „Червено и черно“ по Стендал с Бина Харалампиева. Премиерата е планирана за новия сезон…

Малин Кръстев (род. 1970 г.) завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ през 1995 г. Играе в постановки на Младежкия театър („Вуйчо Ваньо“, „Три сестри“, „Макбет“, „Иванов“), на „Театър 199“ („Старицата от Калкута“, „Самотният Запад“, „Веселите Разплюеви дни“), на Народния театър („Лазарица“, „Херкулес и авгиевите обори“), „Сфумато“ („Завръщане във Витенберг“) и МГТ „Зад канала“ („Лято и дим“, „Аз обичам, ти обичаш, тя обича“, „Зимата на нашето недоволство“). Снима се във филми и тв сериали („Януари“ , „Чичо Коледа“, „Досието Петров“, Sacco & Vanzetti; „Хайка за вълци“, „7 часа разлика“). Автор е на пиесите „Семеен албум“, „Кевън“, „Зимна нощ“ и „Защото е студено“. Многократен носител на наградите Икар и Аскеер, включително за съвременна драматургия. Бил е асистент в класа на Ивайло Христов в НАТФИЗ, ръководител на студията по актьорско майсторство към Младежкия театър, преподавател в Театралния колеж „Любен Гройс“.