Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

Като вълни се леят фразите на Историята! Ритъм и музика, ритъм и музика, външно напрежение, което напълно съответства на вътрешната звучност, която подсилва идеята

Не е ли жалко, че за повечето от нас Паисий е само славно име, скътано под музейна витрина? Всички знаят „огромната роля на атонския монах“, „искрата, запалила нашето Възраждане“, и така нататък, и така нататък, но малцина биха взели книгата му за нещо повече от любопитен документ, с който ни свързват единствено сантиментални връзки. Кой би седнал днес сериозно да разлиства страниците ѝ? Професорите по литература, когато пишат новите си учебници – и техните студенти, преди да се явят на изпит. А великото в Паисий е, че той не е само просветител историк, но преди всичко поет, първият ни вдъхновен поет, който, пеейки за народа, е оставил името си; че много места в неговата История и досега ни хващат, подобно на „Вятър ечи“, „Хубава си, моя горо“ или „На прощаване“, подобно на всички неумиращи и истински песни.

Вслушайте се в думите, които изговаря, особено в двете начални глави – та той наистина пее! И го чува цяла страна, чува именно него, а не, да кажем, авторите на Зографската и Спиридоновата история, макар че те са негови съвременници. Там е работата, че те само пишат и тяхното остава вътре в манастира, при требниците, върху хартията, докато Паисий запява и завладява хората.

Като казвам, че пее или че Историята е поезия, тези думи следва да се разбират в най-пряк смисъл, те не са метафора. Въпреки могъщото внушение на Вазовия образ, когато чета Паисий, не си представям тясна килийка и надвесен над масата монах. По-скоро ми се привижда някакъв странен рапсод, който е тръгнал с песента си под открито небе. Голяма обич – дълги, прашни пътища – села с глинени къщи. Ето го на площада, край него се е събрала навалица. Гласът му се издига. С какво да почне? С нещо съвсем обикновено – иска най-напред да им обясни, че има смисъл да се напомня миналото, че това дава разум. Но дори и тази спокойна тема го вълнува, той с жар се обръща към насъбралите се. Слушайте и знайте, за да не бъдете от други родове и езици укорявани! После изведнъж се сеща за ония, които се срамят от своето име и запушват ушите си, за отцеругателите. Ярост разкривява лицето му. О, неразумни глупако, защо се отнасяш към чуждите обноски, не сме ли имали и ние царе и държава? И тръгва безкрайната, протяжна сага за някогашни времена, преданията за битки и юнаци. Минават часове. Най-сетне певецът свършва. Кой съм аз ли – ме питате? Странник съм, ида чак от Хилендар, две години съм съчинявал тази песен. И главата дълго ме болеше, и стомахът, но презрях болките – от много желание да я съчиня ги презрях! Помнете я, да не се погуби! Той тръгва, хората се разотиват. За него пак пътищата, за тях селото с глинените къщи. Всичко изглежда същото. И все пак нещо е променено. Песента е останала.

Това е Паисий. Като вълни се леят фразите на Историята! Ритъм и музика, ритъм и музика, външно напрежение, което напълно съответства на вътрешната звучност, която подсилва идеята, великолепната динамика на периода – и най-добрият съвременен стилист би могъл да им завиди! И зад всичко това – сила, сила, сила… Как е успял този неизвестен, изнемощял, полуобразован калугер – този гениален калугер – да открие такива изразни възможности, такива съкровища в един аморфен, непипнат, недялан език, език без книжници и книжнина, така че да ни действа и досега?

Успял е, защото е знаел какво е езикът – и тука е най-големият урок, който ни дава и до днес. Езикът – не суров материал, не и византийска реторика, а животът на литературата, вълнението, вътрешната топлина на думите. „Не съм се учил в граматика, нито на политика някаква, а като прост българин просто го написах; че не ми е било желанието речта си в граматика да слагам и думи да нареждам, а да събера в едно своя разказ.“ И откъде идва това разбиране? От великата му обич към ония, на които говори. От принадлежността и съзнанието за принадлежност – „и присъвокупих сию историйцу на ползу роду нашему болгарскому“. Да бъде полезен на рода си, да бъде роден – ето с какво започва българската литература! Ето с какво започва умението на писателя! Езикът е общение и само онзи го владее, който иска и може да бъде полезен на народа си.

И затова за литературната история – истинската, обединяващата, носителката на заветите, не онази, която знае само да разсича – е почти безплодно, когато някои мерят на везни какъв процент от текста на Историята е църковнославянски и какъв – взет от тогавашния говорим език, за да правят после някакви изводи от това. Не е важен процентът. Въпреки църковнославянските слова народът като омаян е слушал Паисиевата реч, както по-късно „Горски пътник“ на Г. С. Раковски при всичките си архаизми е докарвал младежта до екстаз. Важна е страстта на словата, важен е устремът им – това добре е разбирал светогорският поет. Словата имат смисъл, те действат, когато са станали слова-слово, не слова-лексика. Лексиката е за лексиконите.

А освен това има и нещо друго, почти неуловимо, бягащо от погледа. Може би ние не сме напълно прави, когато говорим за недялан език и Паисий като абсолютно начало. Няма абсолютни начала, нищо не може да се роди от нищото. Само слабите ни очи са виновни – те ни пречат да виждаме откъде идва този пеещ монах и ни се струва, че той е паднал за миг като мълния. Но не се ли крият зад него други, почти засипани в мрака пътеки? Макар и сам основател на род, не е ли той потомък на още по стари родове?

Кой знае откъде почват изворите на песента му? Един се губи някъде в хилядолетията, при първите славяни, дори при траките – с алената езическа сила, с порива на сетивото, с неуморимата жизненост. Друг завива на Изток, към духовността, безпокойството на мисълта, копнежа за обобщение – назад, назад, през Константиновия град, през иконоборците, халифата, сектите, чак до сирийските постници. Кога са се срещнали те тук, в средновековна България – волността на Волиния с Византия наследницата? Ние ги знаем съчетани. Те дълго са говорили, изразили са доста нещо от себе си. И дали само въображението ни кара сега да ги чуваме, съвсем смътно, едва загатнати, в емоционалната настройка, в сетивната интонация, в температурата на Паисиевите думи? Едва ли. Те наистина са там и не би могло да бъде другояче. Те пак са проговорили: мелодиите, дошли още от дните на Дионис, човечният славянски разказ, профилът на Мадарския конник, дълбокият патос на поп Богомила, фреските на Бояна, изтънчената простота и елегичност на Григорий Цамблак. Езикът им – удушен в гърлото, посечен от завоевателя – не е загинал. Той е подал ръка през дългата нощ на погрома. Неизвестни поколения са го носили несъзнателно в ежедневието си. Търговски кервани, без дори да подозират, са го пазели в безкрайния си ход по пътищата. Влажни манастирски изби са заключвали топлината му. Дори в молитвите, оттатък словата и църковната плесен, е звъняло нещо от него. Долу, в най-дълбоките подземни канали на живота, бавно е текла неговата непрекъснатост. И геният на Паисий не е, че е създал словото от хаоса, а че с изумително тънки сетива е уловил прашинките му в онова, което е изглеждало хаос. Живеца на някогашната култура е взел той и е пречупил в своята поема-диалог – за да израсте от нея новата култура.

И тя израсна – Паисий ѝ даде път. Той обичаше народа, отиде при него да му говори, затова гласът му бе развълнуван и мелодичен. Така стана и занапред. Неговите потомци също обичаха народа, отидоха да му говорят и гласовете им също бяха развълнувани и мелодични. Даже когато се стремяха да бъдат сухи и сдържани, в думите им се лееше паисиевската страст. От пепелта на старите традиции бе родена традицията на бъдещето – намери се езикът, на който вече съзнателно да се твори. Не разбира ли някой това, той не разбира нашата литература. От тук нататък българският писател каквото да прави, каквото да пише – и в стиха, и в разказа, и в романа, и в драмата, и в размисъла дори, – си остава подобен на великия хилендарец: преди всичко лирик.

1959 г.