Култура / Брой 7 (2990), Септември 2022

За връщането назад във времето, за любимите роли и трудното начало – с оперната певица разговаря Светлана Димитрова

„Обичам си спомените“, казва Стефка Евстатиева. Освен това тя обича да се завръща в България, където има много приятели, колеги и почитатели, които помнят превъплъщенията ѝ на сцените. Не пропуска да отиде и на спектакъл.

Връщате ли се назад във времето?

Разбира се, особено когато съм на оперен спектакъл и слушам произведение, в което и аз съм пяла или много добре го познавам. Аз пея вътрешно и може би се издавам, защото ми казаха, че било по-интересно мен да гледат как съм изживявала случващото се.

Имам един почитател, аржентинец, Даниел, който ми казва „моята българска майка“. Когато за първи път бях в „Театро Колон“, той беше малко момче, сега живее в Монреал и често пътува, за да се видим. Финансист е, но и страстен меломан. Аз непрекъснато се съветвам с него. Той е събрал всички мои записи, които е открил, и продължава да намира разни неща, защото е във връзка с различни меломани по света. Така откри един много интересен запис от Торонто „Как се прави опера“. Тогава беше моя дебют там в „Силата на съдбата“. В записа разказваме как се е стигнало до спектакъла, показват се художниците, ателиетата за костюми и перуки, как режисьорът работи, как хорът репетира и накрая генералната репетиция. Беше ми много интересно да се върна назад.

„Княз Игор“ и „Дама Пика“ с Емил Чакъров – какъв е този спомен?

Великолепен спомен! Работехме в НДК. Но аз не си слушам записите. Ако някой дойде и каже, че иска да чуе нещо, само тогава. И непрекъснато си откривам грешки и се ядосвам: „Това не трябваше да направя така. Онова не ми харесва“. Много съм критична. С Емил Чакъров имам и други много хубави спомени. Правихме „Дама Пика“ и в Сан Франциско. Спомням си как дойде с лимузината – той умееше да се появи и да направи впечатление. Умееше да работи сериозно, но и да се забавлява. Няма да забравя как на един новогодишен концерт изпяхме с Христина Ангелакова дуета на котките на Росини. Някои го сметнаха за неособено изискано и под нивото ни, но на нас ни беше толкова забавно. Рашко Младенов се беше направил на куче и свиреше на пианото…

След тази руска серия с Чакъров записахте още една със Стоян Ангелов – „Снежанка“ и „Болярката Вера Шелога“ от Римски-Корсаков.

Да, в „Снежанка“ аз бях Купава. Много интересни образи, но никога не успях да ги направя на сцена. Друга опера, която също само записах, е „Пламъкът“ на Респиги. Тя е невероятно красива. Аз на сцена не съм я гледала, но е в главата ми, представям си я. Образът е на магьосница. Тя със силата на магията кара сина на мъжа си, който е много възрастен, да се влюби в нея. Винаги съм си представяла как я играя. Много исках, но само я записах в Холандия с Уго де Ваарт. После работих с диригента Хенри Луис, съпруг на мецосопраното Мерилин Хорн. Той казваше: „О, реагирате също като моята жена“. Но аз така и започнах: когато отидох в Русе, в началото репетирах „Албена“, после „Майстори“, но никога не ги изпях на сцена, защото имаше прекалено много Албени и до мен не се стигна.

За осем сезона в Русенската опера пресъздавате тринайсет роли.

Да, Мими от „Бохеми“, Анджелика от „Сестра Анджелика“ на Пучини, Леонора от „Трубадур“, Амелия от „Бал с маски“, Амелия от „Симон Боканегра“, Лиза от „Дама Пика“, както и в българските опери „Тревога“ от Александър Райчев, „Юлска нощ“ и „Лето 893“ от Парашкев Хаджиев. Тук изпях сопрановите партии в Деветата симфония на Бетовен, в „Стабат Матер“ на Росини и т.н.

Има ли роля, която сте искали да изпълните, а така и не сте стигнали до нея?

Манон Леско. Пяла съм ариите, а на концерт със Сергей Ларин съм пяла дуетите. Много исках, но никой не ми я предложи. Това е иронията на съдбата. Точно на последния ми спектакъл на сцена в Монреал, където пях в „Дон Карлос“, дойдоха да ме поканят да пея Манон Леско. Беше някъде за Канада. Но аз слизах от сцената и отказах. Много ми беше мъчно.

Най-първото ми излизане на сцена беше като Флора от „Травиата“. Като я пеех, режисьорът Стефан Трифонов, който после стана директор на Русенската опера, все ми викаше: „Хайде, трябва да започнеш Виолета“. Но аз знаех, че не е за мен, и отказвах. Първата ми голяма роля беше Клара от „Годеж в манастира“. И тя беше много интересна. Като млад певец, който няма други задължения, бях по цял ден в театъра и гледах репетициите. Знаех наизуст „Моята прекрасна лейди“ и всичко, което се играеше – дори и на Драмата, защото тогава актьорите репетираха в Операта. Беше ми толкова приятно да дишам въздуха в театъра. Завърших Консерваторията и ме назначиха като стажант артист през 1971 г. А голямата ми роля беше Амелия от „Бал с маски“, трябваше да я направя за осемнайсет дни. Спомням си, Ромео Райчев ми каза: „Ти нали знаеш двете арии, другото е лесно“. Нямах среща с режисьор, само една репетиция на сцена, за да ми покажат откъде да вляза и да изляза. Но аз я знаех цялата, защото тогава имах грамофон Грундинг, който беше изключителна рядкост. Дядо, когато се пенсионира, ходи до Виена и ми донесе този грамофон. Имах запис на „Бал с маски“ с Калас и Ди Стефано, слушахме го непрекъснато с приятелите и го бяхме научили наизуст.

Трябваше спешно да подготвя ролята, защото Мария Венцеславова беше на конкурс, Кунка Кузманова също я нямаше, Евдокия Здравкова беше вече в Стара Загора и останах аз като сопрано да спасявам спектакъла. Когато съм се явила на сцената, от публиката попитали: „Защо този гастрол не е обявен?“. А аз вече от една година бях артистка там. Но си спомням, че бях толкова уплашена. Както и преди това, като репетирах Албена. Трябваше някой да ме прегърне, или пък аз да прегърна някого. Бяха поканили и майка ми, притеснявах се от нея. В Клара не можех да направя две стъпки като хората, не знаех с кой крак да тръгна, къде да дяна ръцете си, бях схваната. Още си спомням на една репетиция Стефан Трифонов ми каза: „Защо ме гледаш с тези о́чи като плочи? (Смее се.) Как да го гледам, като съм притеснена! Та той все ме питаше защо не мога да вървя на сцената. Обаче в „Бал с маски“, понеже никой не ме ограничаваше, аз си направих мой мизансцен. Водеше ме вътрешното ми чувство и се справих много добре. След този спектакъл ме повикаха в дирекцията, аз тогава живеех в общежитието. „Бързо, бързо ела да напишеш една молба за напускане“. А сега де! Слизам и се оказва, че трябва да я подам, за да ми сменят категорията. Така започнах като солист на операта.

Следва периодът в Софийската опера. Получавате обаждане от Руслан Райчев точно на 1 април.

Ами сега! Аз точно си бях стъпила на краката в Русе, уважаваха ме, позволяваха ми да пътувам в чужбина. Спомних си и думите на дядо: „По-добре да си на село начело, отколкото да си в град назад“. Главен диригент беше Иван Филев. „Искаш ли да отидеш?“, ме пита. „Не искам“, отговарям аз. „Хайде да отидем в Партията, искаш ли?“ „Не“, казвам аз. (Тогава всичко се решаваше в партийния комитет.) Но се оказа, че по това време съм поканена на турне с „Андре Шение“ със Софийската опера. После беше готово и жилището ни. И нещата тръгнаха.

В Софийската опера ставате водещо сопрано и създавате някои от най-впечатляващите си образи. Забележителна е постановката с ваше участие на „Мефистофел“ на Ариго Бойто.

Партията на Маргарита е сред най-любимите ми. Много е ефектна. Самият образ е интересен, има какво да правиш с гласа. Богата е на нюанси – пианисими, форте-фортисимо, легато. Има всичко. Не е като в „Трубадур“ – пееш, пееш, а накрая Азучена обира лаврите. Леонора е скучна, като на концерт. Не я обичах.

В началото на кариерата ви се явявате и на няколко конкурса – „Чайковски“ в Москва през 1974 г., след това на конкурса на Белгийското радио и телевизия „Белканто“ през 1978 г., на Голямата награда и Златния пръстен от Конкурса за млади оперни певци в София.

Първият беше „Чайковски“ в Москва. Не очаквах да стигна до третия тур, не се бях подготвила. Смяташе се, че не допускат българи до него. В регламента пишеше, че трябва да носим и оркестровия материал на арията, която ще пеем. Къде ще мъкна толкова ноти! Бях подала да пея Чилеа. В последния момент промених, пях Наташа от „В бурята“ на Хренников. С нея направих много голямо впечатление, защото е от съвременен композитор. Проф. Елена Киселова, моята преподавателка, ми я беше дала да я науча. Беше я пяла Мария Венцеславова, която завърши Консерваторията четири години преди мен, и тя ми даваше нейния материал. Не бях гледала тази опера. Само ми бяха казали, че Наташа е бременна и е изоставена, готова е да се самоубие и говори на детето си. Аз толкова се трогнах и сигурно съм вложила цялата си емоция. Като ме чуха, казаха: „Вие ни открихте Хренников“… Давам съвет на учениците си да се явяват на всички конкурси. Самата подготовка за тях носи много опит. Учиш нови неща. Повечето конкурси се провеждат пред публика, така че добиваш и кураж.

Какво място заемаха концертите във вашата кариера?

Не съм правила много концерти. Нямах самочувствие, че съм издръжлива певица, беше ме страх как да си избера нещата, които да пея. Имах такава нагласа и това ми влияеше. Направих някои песни. Спомням си, Иван Маринов беше написал цикъл песни по Шекспир и много искаше аз да ги изпея. Не можах да го направя. Може би ако ми беше дал срок и ме беше подтикнал, щеше да стане. А аз пътувах, връщах се, трябваше да уча и да възстановявам различни роли. После, когато той почина, ми беше мъчно. До ден днешен съжалявам, че не го направих.

Последната ми опера беше „Дон Карлос“. Най-красивите ми спомени са от софийската постановка. Пламен Карталов, Иван Маринов, Калуди Калудов… Дори питах приятели дали не е дразнещо, че той е по-нисък от мен. Казаха: „Вие като запеете, и никой не мисли как изглеждате. Омагьосвате ни“. Пяла съм я и на френски в „Ковънт Гардън“. Много ми беше трудно, не съм учила френски. Когато пях Шение в Миланската Скала, дойдоха шефовете да ме поканят да пея в „Лоенгрин“. Вагнер никога не съм пяла. Мислех, че не е моето амплоа, и отказах. Дори се пошегувах тогава. Толкова ме е страх да пея „Дон Карлос“ на френски, че съм готова да приема „Лоенгрин“. Те бяха готови да ми осигурят пианист, за да я разуча, но трябваше да ме освободят от „Ковънт Гардън“ и не стана. Там работих „Дон Карлос“ с Жанин Райс. Беше ми много странно, уж същата опера, но променена. И беше вече съвсем логична и много удобна. Имаше и един дует между Елизабет и Еболи в пета картина, който е много красив. Той рядко се изпълнява. После и Абадо го направи, но ние бяхме първите. И всички ни критикуваха за френското произношение – и мен, и Ливия Будай, и тенора, който беше от баски произход.

Вашият светъл характер сигурно много ви е помагал в кариерата ви?

Може и да ми е помагал, но веднъж си спомням, като бях във Вашингтон, един помощник-диригент беше казал, че понеже съм много земен човек и допускам хората до себе си, не съм високомерна, това ми пречи. Въпрос на характер.

Стефка Евстатиева е родена на 7 май 1947 г. в Русе. Израства в Силистра. Учи в Русенското музикално училище. Свири на контрабас и заедно с баща си, който е виолист, участва в състава на градския оркестър. Приета е в Българската държавна консерватория, нейна преподавателка е Елена Киселова. От 1971 до 1978 г. пее в Русенската опера, а след това се присъединява към състава на Националната опера в София. Голямата ѝ кариера я отвежда във Виенската Щатсопер, в Миланската Скала, „Ковънт Гардън“ в Лондон, Метрополитън Опера в Ню Йорк, както и в повечето европейски театри, в Северна и Южна Америка. След 1989 г. заминава със семейството си за САЩ и се установява в Ню Йорк. Репертоарът ѝ е предимно Верди и веристите, „Аида“, „Дон Карлос“, „Силата на съдбата“, „Трубадур“, „Симон Боканегра“, „Отело“, „Сестра Анжелика“, „Тоска“, „Андре Шение“, „Мефистофел“, „Селска чест“, „Адриана Лекуврьор“ и др. В руския репертоар тя прави незабравими превъплъщения като Ярославна от „Княз Игор“, Лиза от „Дама Пика“, Татяна от „Евгений Онегин“ и др. Повече от две десетилетия Стефка Евстатиева живее в САЩ, където през последните години работи с Българския детски хор и училище „Гергана“ в Ню Йорк.