Култура / Брой 1 (2994), Януари 2023

Наричахме я така, защото се хвърляше да танцува на всяко диско парче и сякаш повече ѝ беше важно хвърлянето, отколкото танцът. Извън ритъма на песента поклащаше тромавото си тяло, забиваше стъпала в земята, все едно буксува в преспи сняг. А може би наистина буксуваше, усещайки лошите ни погледи. Спъвахме я по пътя към дансинга, подигравахме я, забавляваха ни усилията ѝ непременно да е част от музиката.

По-голяма от нас, Дискохвъргачката говореше нечленоразделно, виеше или пък пееше някаква си нейна песен, чийто текст не беше от човешкия език. Винаги усмихната и със зачервени очи – мъчеше я упорита алергия, кихаше, щом чуеше прякора си: причинявахме ѝ серия от кихавици, състезавахме се кой ще я докара до пристъп.

Веднъж победих всички и дори поставих рекорд. Отскоро имах подарък уокмен и щом открих записващата му функция, първият ми запис беше цели три минути да изброявам без прекъсване думата дискохвъргачка. Беше лесна победа: натисках копчето и тя кихаше, превъртах записа и тя започваше да киха отново. Чувствах се едновременно създател и убиец, магьосник, който може с една дума да направи цял спектакъл. Тогава някъде открих колко ток има в енергията на злобата, светех.

Скоро след рекорда ми Дискохвъргачката отиде да живее при роднини в другия край на страната. И аз напуснах родния град, върнах се след четири години като учителка в детската градина.

***

Тя беше като диското и точно като него изчезна, изгонена от други жанрове, несъвместима с времето и хората. Кой днес си спомня за Си Си Кеч или Сандра, кой си спомня стъпките, с които е танцувал на песните им, кой не би се засрамил от плейлистата на смаляването си? Дискохвъргачката носеше вътрешна музика, чийто такт не съвпадаше с нашия, с общоприетия. Сигурно затова си мисля, че думата херц ѝ подхожда особено, едновременно за измерване на звукови вълни и като чуждоезично наименование за сърце. Защото Дискохвъргачката беше предимно сърце. Така, както някои се развиват прекомерно физически, други прекомерно изостават умствено, има и хора, които порастват единствено в сърцата си и само чрез сърцето могат да съществуват. Казват, че музиката е езикът на Господ, тя разбираше само този език и чрез него се опитваше да говори на нас.

Тези размишления за Дискохвъргачката не дойдоха от съзряването ми, не са постепенни. Появиха се внезапно, като рязка спирачка.

Бяхме строили дечицата от групата и трябваше да ги заведем на гостуващ в града ни куклен театър. И моето дете беше в тази група, вървеше най-отпред, да е близо до мен, зад групичката ходеше другата учителка, ограждахме децата, за всеки случай. Изведнъж се появи кола, от която се чуваше силна музика, от отворените прозорци наоколо кънтеше ретро парче. Всичко се случи толкова бързо, като на филм. Сега, когато възстановявам сцените, виждам единствено приближаващата смърт. На сантиметри от мен и детето ми и всички дечица зад нас. В следващата сцена жена се хвърля срещу колата и застава на пътя на смъртта, прибирайки я единствено в собственото си тяло. Дискохвъргачката.

Научихме истинското ѝ име едва от некролога – Павлина. Няма диско в нейното име и все пак особена музика се промъква всеки път, когато го изричам. Ще го кажа така: Дискохвъргачката умря, за да заживее като припев. От песен, която съм осъдена да помня.

Вероятно се е втурнала заради диското. Вече десет години нищим тази история. Едни казват, че сме имали късмет с песента, защото, ако от колата звучал рап, сигурно нямало да се появи Дискохвъргачката. Други казват, че само луд може да се жертва така за хората. Има и такива, които си мислят, че всичко е било случайно, а съвпаденията изглеждат като режисирани свише, за да се опомним как нищо не зависи от нас. Аз знам, че нейната смърт е моето наказание. Момичето, чието детство убивахме, спаси децата на града.

Дискохвъргачката може и да беше глуха за човешката реч, но навярно ангелите спасители чуват първо музиката в нас и се хвърлят да спасят мелодията.