Йорданка Белева

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Последната ѝ книга с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда Хеликон, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019.

Гробна сестра

Не я нарече никога сестра, въпреки сродяването. Посестримили ги набързо в една хладна септемврийска нощ на 1944 г., баба ми и съседско момиче на име Калина, и двете връстнички – тогава шестнайсетгодишни. Събудили ги и ги вкарали в пещта на двора от къщата на баба. После зазидали вратата на фурната, но им оставили малка дупчица в стената, от която да дишат. Докато дишали в страшното, станали гробни сестри. Освен да дишат, друго не било разрешено. Като живи погребани: казали им да не мърдат, докато отмине бурята. [...]

Обществото на личността

Признавам, че четох книгата на Еманюел Муние с пристрастие. Харесвам неговото прекалибриране на хуманизма в концепция за личността. Особено ми допада неинвентарният подход към човека. Например, ако поставим един до друг християнския и агностичния персонализъм, подредбата им само ще потвърди калкулацията, че съществуват различни персонализми, но персонализмът не е сбор от тях и към него няма средни пътища. Муние не изисква да поглеждаме към индивида серийно, защото личността не е масово производство. [...]

Преводът никога не свършва. Разговор с Милена Селими

Преводът дойде при мен като необходимост за съществуването на българските ми корени. В края на обучението ми по филология, специалност „Албански език и литература“, защитих дипломата си на тема „Българска поезия“, където за първи път се опитах да превеждам автори като Блага Димитрова, Дора Габе, Никола Вапцаров, Яворов, Елисавета Багряна. Бях просто скромен студент в търсене на пътя. След това се захванах с журналистика и едва през 2010 г. отново се срещнах с превода и започнах своето балканско пътешествие. [...]

Предплатени минути

Татко ненавиждаше всякакво обвързване с договори и срокове. Искаше сам да решава колко продължава една минута, една песен, една чаша. Един живот. Вътрешното му време имаше свои календари и свои пясъчни часовници. В тях датите и часовете не се редуваха, а сякаш приплъзваха от него в себе си. Като разплитане на пуловер, от който да стане кълбо за нова плетка. Обаче кълбото се търкулна и изчезна. Заради зачестилите болнични престои с много усилия го убедихме да му вземем телефон, макар и с предплатени минути. [...]