Йорданка Белева

Йорданка Белева е родена през 1977 г. в гр. Тервел. Завършва българска филология, а след това и библиотечен мениджмънт. Защитава докторат в областта на сравнителното библиотекознание, като изследва възможностите за единна информационна система между парламентарните библиотеки в Европа. В момента е експерт библиотекар в парламентарната библиотека. Автор е на стихосбирките „Пеньоари и ладии“, „Ѝ“, „Пропуснатият момент“, на сборниците с къси разкази „Надморската височина на любовта“, „Ключове“. Последната ѝ книга с разкази „Кедер“ е номинирана за Книга на годината 2018 – награда Хеликон, и в категория проза за наградите на Литературен клуб „Перото“ при НДК. Разказът ѝ „Внукът на човекоядката“ е екранизиран от режисьорката Десислава Николова-Беседин, филмът спечели специалната награда на Международния фестивал Cinelibri 2019.

Дискохвъргачката

Наричахме я така, защото се хвърляше да танцува на всяко диско парче и сякаш повече ѝ беше важно хвърлянето, отколкото танцът. Извън ритъма на песента поклащаше тромавото си тяло, забиваше стъпала в земята, все едно буксува в преспи сняг. А може би наистина буксуваше, усещайки лошите ни погледи. Спъвахме я по пътя към дансинга, подигравахме я, забавляваха ни усилията ѝ непременно да е част от музиката. По-голяма от нас, Дискохвъргачката говореше нечленоразделно, виеше или пък пееше някаква си нейна песен... [...]

Как Зеленски стана символ на своята страна. Разговор с Режи Жанте

Какъв човек е той? Млад мъж, комик, много талантлив в общуването с хората… В известен смисъл е доста повърхностен. Принадлежи към света на известните хора. Поддържаше отношения с някои от най-големите олигарси в Украйна. Като актьор в „Слуга на народа“ стана за първи път държавен глава, играейки ролята на Господин Никой, превърнал се случайно в президент. След това стана президент за втори път, този път наистина, през 2019 г. Това се случи, защото Зеленски беше някой, но играеше така, сякаш все още беше Г-н Никой. [...]

Жапона

Нищо японско нямаше в дядо ми освен прякора – Жапона. Когато бил малък, имал дислексия и често разменял думите. Прякорът му е даден от селския свещеник, който го чул да говори разпалено на друго дете, че трябва да се бие със самурай, ако иска да оздравее. Всъщност дядо е имал предвид, че трябва да се пие саламура, но вече било късно за уточнения, защото свещеникът казал пред всички – имаме си жапонче в селото. Колкото и да се опитвал да избяга от прякора си, иронията на живота винаги се оказвала по-силна. [...]

Часовете

Идат часовете, чедо, така ми говореше прабаба и се прекръстваше, а аз поглеждах откъде ще дойдат. И тъй като тя често се прекръстваше, а нищо не влизаше в стаичката ѝ, знаех че не всеки може да види часовете. Някъде наблизо имаше невидим часовник и още по-невидими ръце навиваха пружините на стрелките му. Когато часовникът спря в един мразовит януарски ден, вкъщи започнаха да пристигат много хора. Някой ме хвана за ръка и ме заведе в комшиите. Друг някой каза – нека си играе детето, да няма спомен от този ден... [...]