Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Почетният папа Бенедикт XVI почина на 31 декември 2022 г. на 95-годишна възраст. Публикуваме фрагмент от „Последните разговори“ (2016, Droemer Verlag), които журналистът Петер Зеевалд провежда с него малко преди и след оттеглянето му.

Папа Бенедикт, през 50-те години вие предсказахте огромна загуба на вяра в големи части от Европа. Това ви създаде репутацията на песимист. Днес вашата визия за „малката църква“, изгубила повечето си привилегии, срещу която се води битка и която би събирала все по-малко вярващи, се потвърждава.

Да, наистина. Бих казал, че дехристиянизацията продължава.

Как виждате днес бъдещето на християнството?

Очевидно е, че вече не се препокриваме с модерната култура, че християнската матрица вече не е определяща. Днес живеем в позитивистична и агностична култура, все по-нетолерантна към християнството… Вярващите трябва да положат още повече усилия, за да носят съзнанието за ценностите и за живота. Важна ще бъде по-решителната вяра на отделните общини и поместни църкви. Отговорността нараства.

Какво разглеждате със задна дата като отличителен белег на вашия понтификат?

Бих казал, че „Годината на вярата“ го изразява добре: ново насърчение във вярата, живот, който преоткрива Бога, поставяйки го в центъра, преоткрива Христос, следователно преоткрива централното място на вярата.

Как гледате на себе си – като последния папа от една стара ера или като първия от една нова ера?

Бих казал, между времената.

Като мост, като един вид свързващо звено между световете?

Аз вече не принадлежа към стария свят, ала новият все още не е тук.

Може би изборът на папа Франциск е външният знак за промяна? Започва ли с него една нова ера?

Периодизациите винаги се осъзнават по-късно – кога започва Средновековието или Новото време. В този смисъл сега не бих се осмелил да го кажа така. Ала е очевидно, че Църквата все повече напуска европейското битие и затова приема нов облик и в нея живеят нови форми. Преди всичко виждаме как дехристиянизацията в Европа напредва, в Европа християнското все повече изчезва от структурата на публичността. Затова Църквата трябва да намери нов вид присъствие, трябва да промени своя начин на присъствие. В ход са периодични промени. Ала в кой момент точно тук започва едната, а там другата, все още не знаем.

Познавате пророчеството на Малахия[1], който през Средновековието с един списък на следващите папи предсказва и края на времето, най-малкото края на Църквата. Според този списък папството приключва с вашия понтификат. Мислите ли, че може би сте последният от поредица папи, каквито досега познаваме? 

Всичко е възможно. Това пророчество вероятно е възникнало в кръговете около Филип Нери[2]. Той просто е искал да покаже на протестантите, говорещи, че идва краят на папството: не, то не свършва. И не бива да правим заключението, че то наистина свършва. Неговата редица не е била достатъчно дълга.

Какво най-много не харесвахте във вашата длъжност?

Бих казал, многото политически посещения. Беше хубаво да се водят разговори с държавни глави и посланици, защото получаваш добър опит. Повечето са хора с духовни интереси, макар да не са християни. Ала някак за мен политическата част беше най-мъчителна.

Има ли нещо, за което да сте били недоволен от себе си?

Да, със сигурност, например, че невинаги имах сила да проповядвам колкото е възможно по-проникновено, по-човешки.

Да кажем така: вашата реторика бе много сдържана. При говорене не търсехте зрителен контакт и гласът ви звучеше малко монотонно. Такова ви беше намерението?

Не, не. Аз често нямах – трябва да призная и това, достатъчно силен глас, а текстът не бе така усвоен, че да мога да го произнеса по-свободно. Това със сигурност беше слабост. А гласът ми сам по себе си е слаб.

Всъщност вашата сила е в това, че най-често сте в състояние да говорите, сякаш четете.

Когато трябва да говорите толкова много и толкова често, както един папа е задължен да го прави, е малко натоварващо.

Папата е заобиколен от много хора, среща се непрекъснато с важни личности. Няма ли и часове на уединение, когато може да е напълно в себе си, в плодотворно усамотение?

Да, но тъй като се чувствам така свързан с Отца, никога не съм съвсем сам.

Вярващият никога не е сам?

Да, наистина. Просто зная, че не бих могъл да съм сам. Той винаги е тук. Само трябва да слушам и да отворя сърцето си за Него. И след това да споделя с най-близките сътрудници.

Как се върши това най-добре?

Ами… молиш се на Отца – Той трябва да ми помогне! – и се събираш вътрешно, неподвижно. След това винаги можеш отново да почукаш с молитва и всичко вече потръгва.

С какво бихте искали повече да се занимавате във вашия живот?

С повече научна работа. „Откровение“, „Писание“, „Предание“ и „Какво е теологията като наука“ – това беше моят тематичен кръг, който исках да разработя по-добре, но не можах. Ала въпреки това съм доволен от другото, което стана. Милостивият Бог друго е искал. Очевидно това е правилното за мен в този случай.

Не изгубва ли човек след толкова десетилетия малко от доверието си в собствената професия, в силата на теологията и теолозите? Когато се запиташ: какво всъщност постигнахме?

Немската университетска теология със сигурност е в криза и се нуждае от нови умове, нуждае се от нови енергии, нуждае се от нова сила на вярата. Самата теология е винаги на път. Благодарен съм на милостивия Бог за това, което можах да направя, дори когато го виждам в неговия скромен обем повече като плод на случайността, като пасторално-духовни текстове. Това, което можах да направя, е, както се казва, различно от онова, което исках – през целия си живот исках да бъда един истински професор, но днес виждам, че е било добре така.

Наистина все още ви определят като професор. Наричат ви „папа професор“, „папа теолог“.

Опитвам се преди всичко да бъда пастир. Към това, разбира се, се отнася и страстното занимание с Божието слово, онова, което трябва да прави един професор. Както и да бъда изповедник, confessor. Понятията професор и confessor означават филологически почти едно и също, като мисията клони повече към confessor.

Какво виждате като ваша слаба страна?

Вероятно ясното и целенасочено управление, решенията, които трябва да се вземат. В това отношение съм повече професор, който размишлява и разсъждава върху духовните неща. Практическото управление не е моята страна и бих признал, че тук имам известна слабост.

А в какво според вас най-много успяхте?

(Смее се.) Това не зная.

Какво все още може да се научи в напреднала възраст и особено като папа?

Винаги може да се учи. На първо място, трябва да продължиш да учиш какво ни казва вярата в това време. И трябва да се научиш на повече смирение, простота, готовност за страдание и смелост да се съпротивляваш. От друга страна, на откровеност и готовност да продължиш нататък.

Какъв бяхте като папа – реформатор, пазител или, както твърдят критиците ви, провалил се папа?

Не гледам на себе си като на провалил се. Осем години извършвах служението си. Имаше много трудности по онова време, ако се замислите – педофилския скандал, глупавия случай „Уилямсън“[3] и също „Ватилийкс“[4]. Ала като цяло беше време, в което много хора преоткриха вярата и имаше голямо позитивно движение.

Реформатор или пазител?

Винаги трябва да правиш и двете. Нужно е обновление, затова направих опит да поведа напред чрез модерни послания за вярата. Ала е нужна и последователност, за да не се прекъсва и унищожава вярата.

Изпитвахте ли удоволствие от това да сте папа?

(Смее се.) Благодарен съм за много хубави преживявания. Ала, разбира се, беше и бреме…

Въпросът, който непрекъснато ни вълнува: къде е Бог, за Когото говорим и се надяваме да ни помогне? Как и къде можем да го локализираме? Днес гледаме все по-надалече в Космоса с милиардите планети, безбройните слънчеви системи, ала накъдето и да отправим взор, никъде няма нещо, което можем да си представим като небето, където, както казват, царува Бог.

(Смее се.) Да, защото няма такова нещо – място, където Той царува. Бог сам е мястото над всички места. Когато погледнете отвъд света, не виждате небе, ала навсякъде виждате следите от Бог. В строежа на материята, в цялата рационалност на действителността. Където виждате хора, откривате Божиите следи. Вие виждате порока, ала виждате и доброто, любовта. Това са местата, където е Бог.

Трябва напълно да се освободим от старите пространствени представи, които сами по себе си вече не са валидни, защото Вселената не е безкрайна в строгия смисъл на думата, ала е толкова голяма, че ние, хората, можем да я определим като безкрайна. А Бог не може да е вътре или вън, Неговото присъствие е съвсем друго.

Важно е, че в много отношения обновяваме нашето мислене, променяме пространствените си представи. Както човешките души могат да присъстват в едно пространство – могат да се докоснат, дори и да са на различни континенти, защото това измерение е различно от пространственото, така и Бог не е някъде, а Той е реалността. Реалността, която носи всички реалности. И за тази реалност не се нуждая от „къде“. Защото „къде“ вече е ограничение. Творецът е Вселената, Той обхваща всички времена, но сам не е времето, а го създава и винаги е настоящ…

Тук, на първо място, теологията трябва да подходи по-задълбочено и отново да даде на хората възможните представи. Ала преводът от теологията и вярата на езика на днешния ден все още има огромни дефицити, за да се създадат представи, за да се помогне на хората днес да разберат, за да не търсят Бог някъде… Има много да се прави.

Тогава Бог не е ли по някакъв начин дух, енергия? Християнската вяра обаче говори за личностен Бог.

Именно. Тъкмо това, че е личност, означава, че Той не може да бъде вписван някъде. За нас, хората, личността е това, което надхвърля самото пространство и ни отваря безкрайността. Да мога да бъда някъде и тук едновременно. Да не съм само тук, където е тялото ми сега, а да живея в широта. И тъкмо понеже Той е личност, не мога да го фиксирам в едно физическо място – защото личността е именно по-всеобхватното, тя е другото, по-голямото.

Вие не си представяте Бог?

Не.

Както юдеите?

Да. Разбира се, Бог е в Иисус Христос, доколкото е в един човек.

„Който е видял Мене, видял е Отца“?[5]

Да, тук в действителност Той е представим.

Вие сте, както се изразявате, в последната фаза на живота. Може ли човек да се подготви за смъртта?

Мисля си, че дори трябва. Не да извършва определени действия, а вътрешно да положи живота си върху това, че човек държи последен изпит пред Бога. Излиза от този свят и ще бъде пред Него, пред светиите, пред приятелите и неприятелите. Да приеме крайността на този живот и вътрешно да се подготви да застане пред лицето на Бога.

Вие как го правите?

В моята молитва. Като непрекъснато мисля за това, че идва краят. Най-важното не е, че си представям, а че живея със съзнанието, че целият живот води към една среща…

Един последен въпрос: любовта е една от вашите централни теми като студент, като професор, като папа. Къде беше любовта във вашия живот? Как изпитахте, вкусихте, преживяхте ли дълбоко любовта? Или това беше по-скоро теоретичен, философски проблем?

Не, не. Ако не си го изпитал, не можеш да говориш за това. В началото го изпитах у дома, при баща ми, майка ми, братята и сестра ми. Не искам да навлизам в лични детайли, във всеки случай бях докоснат от любовта в различни измерения и форми. Да получаваш обич и да връщаш любовта на другите – винаги съм признавал това за нещо повече от фундаментално в човешкия живот, за да можеш да кажеш „да“ на себе си, на другите. Все по-ясно ми ставаше, че Бог не е само повелител и не е далечна власт, а че Той е любов и ме обича – затова трябва да предам живота си на Него. На тази сила, която се нарича любов.

Превод от немски Людмила Димова