Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Трудно е да опишеш гейзер! Още по-трудно е да го обясниш. Особено ако изригва често, и то в близост до теб, какъвто беше моят случай. Хем те заболява, хем те обезболява! Уникален, ще го нарека „педагогически“ гейзер! По-мощен от термален и единствен, поне в моя кръгозор! Не че не съм се учил на театър и от други, но го правех косвено, в тяхно отсъствие. Гледал съм десетки пъти представления на Леон Даниел, на Андрей Аврамов, на Грети Младенова, Младен Киселов и Иван Добчев. Но Юлия беше над всички тях! Не, не ги класирам кой колко е талантлив! Просто нея я бях възприел за трети родител (не я замених с майка си, разбира се). Във възпитателните ѝ методи имаше известна доза „насилие“. Например часовете ни не свършваха, преди тя да го сметне за необходимо! Можехме да прекараме (и сме прекарвали) по 12 часа на ден у тях в разговори и в необичайни упражнения – например да местим две порцеланови фигурки в различни позиции по масата, така че от статиката между тях да се получат последователно различни състояния: обич, недоверие и прочее (все пак учехме куклен театър).

Немаловажна част от нейната педагогика освен проповедите за морала и за спецификата на „езика на изкуството“ беше тембърът на гласа ѝ, интензитетът на изказа ѝ, страстта в интонацията и най-вече жестовете ѝ! Един път, както страстно говореше, рязко млъкна, защото стояхме прави в движещ се автобус (уроци се провеждаха навсякъде) и тя трябваше да се хване за дръжката, за да не падне, докато ни обясняваше нещо. Ръцете ѝ постоянно ръкомахаха, когато говореше. Без тяхна помощ като че ли не можеше да каже нищо. „Ще вземете от мен не каквото вие искате, а каквото аз реша! Да не съм някакъв магазин!? Вие да влизате да оглеждате и да си избирате? Не! Аз решавам какво да ви дам...“ В записките ѝ прочетох: „Допускам хората прекалено близо до себе си...“. Какво беше това – съжаление ли, радост ли? Или просто уморена констатация, обобщаваща живота ѝ? Не можах да разбера.

Никога не можах да я разбера докрай. Например непоколебимите ѝ леви убеждения! Дори цинизмът на комунистическия режим не можа да ги разколебае. Тя ги мотивираше с това как като дете една сутрин се събудила с въпроса защо има по-хубави дрехи и играчки от съученичките си. И оттам тръгнало всичко... Разбира се, после и от любовта ѝ към Петър Ангелов – комуниста, който сам командвал разстрела си. Арестуват ги заедно и ги осъждат на смърт... Нея, преди да изпълнят присъдата, я пребиват всеки ден, за да издаде „другарите“ си. Тя ни е разправяла, че по-силен от болката е бил само ужасът да не би в състояние на полусъзнание неволно да е издала някого. Разправяла ни е как всеки път, когато я извеждали от килията, смятала, че я водят на разстрел. И че изпитвала единствено натрапчивата мисъл да бъде облечена в чисто. Един път успяла да си смени дрехите с тези на новодошла затворничка... Обаче дошъл 9 септември и я спасил. Но с натрошен гръбнак, с изпорязани бедра, от кожата на които висели мускулите ѝ... Отмъстителност? Никаква!

И накрая: нея никога не я интересуваше колко добри ще станат представленията ѝ. Интересуваше я какво „ще издърпа“ от душата на този, с когото репетира. Независимо дали е актьор, шивач, тапицер или сценичен работник. Тя включваше всички в спектаклите си и те заприличваха на оживен мравуняк. Особено тези в Смолян, където беше едно от последните ѝ убежища. „Бъркам дълбоко в човек и вадя от него неща, за които самият той не е подозирал, че притежава...“ Дори и с мен успя да го постигне.