Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Юлия ме спаси. Ако не беше тя, кой знае какво щеше да излезе от мен. Бях 25-годишен, когато ме направиха ръководител на Младежкия театър (ТЮЗ, Рига). Това беше рядък случай за СССР. Включваха ме в делегации и ме водиха като маймунка в различни страни, за да понижавам средната възраст на участниците. Повечето делегати бяха 80-годишни, а аз на 25 и се получаваше добра средна възраст. Свикнах бързо с ролята си на ръководител на театър.

Юлия Огнянова дойде в нашия театър в края на 60-те, за да постави „Хоро“ по Страшимиров. След разговор с хора от техническите служби ми каза само една фраза, която впоследствие повлия на целия ми живот: „Дали не обърна внимание, че винаги чакаш някой да ти запали цигарата“ – тази фраза, казана в точното време от точен човек, се оказа много важна за мен. Оттогава никога не минавам пръв, когато ми дават път в театъра, и не наричам стаята си кабинет. Ако това не беше казано тогава, не знам в какво щях да се превърна.

Влюбих се в Юлия още преди да се запозная с нея. Бях на гости на свои приятели, Анатолий Ефрос и Наталия Кримова, и те споменаха, че трябва да се помогне на Юлия Огнянова, която преживявала трудно време в България. То и при нас беше трудно времето, трябваше да си помагаме. Попитаха ме дали няма възможност, защото тя е без работа, да постави нещо в Латвия. Бяха се сприятелили, когато са учили заедно в ГИТИС. На шега споменаха как по време на следването тя се опитвала да „вкара в правия път“ Ефрос. Той беше мек човек, при когото между „да“ и „не“ имаше някакво докосване, докато при Юлия, поне във времето когато бяхме близки, „да“ и „не“ никога не съжителстваха. За нея всичко беше или „да“, или „не“ и нямаше никакви други варианти и нюанси. Когато те ми разказаха за нея, аз се развълнувах от съдбата ѝ и се влюбих в нея, без да подозирам все още какво място в живота ми тя ще заеме.

Успях да поканя Юлия Огнянова за постановка в Латвия, но всичко започна с почти скандална ситуация. Мнозина знаят, че в онези времена, преди да започнат репетиции, текстовете преминаваха през специална цензурна процедура, а Юлия не донесе инсценировка по Страшимиров, а само шест странички текст, беше написала коя сцена след коя ще следва. Аз не знаех какво да правя, как да утвърдя спектакъла ѝ в Министерството въз основа на тези шест странички. Преодолях някак ситуацията, защото беше ясно, че тя няма нищо повече да напише – за нея тези страници бяха напълно достатъчни, за да започне. И се оказа точно така.

Докато тя работеше, аз изпълнявах функцията на гръмоотвод, защото се носеха гръм и мълнии. Не всички актьори бяха на нивото на нейните изисквания. Не бяха нейни ученици, запознати с естетиката ѝ. В началото някои се влюбиха в нея, но други заеха отбранителна позиция, но на финала всички потеглиха заедно с Юлия.

Това беше забележителен спектакъл, с малко думи. Изключителна роля играеше пластиката, базирана върху психологическия рисунък на ролите. В никой друг спектакъл не съм виждал толко красноречив жест. Юлия правеше това, което Михаил Чехов нарича „психологически жест“ – жест, който разкрива характера, същността на епизода, смисъла на събитията. За мен това бе нов вид театър.

Що се касае до импровизацията, тя предлагаше на актьора да импровизира, но в рамките на предварително зададен точен рисунък. Като голям режисьор тя се е променяла във времето, но тогава нейният почерк беше доста категоричен. Коритото на реката, в което тя разполагаше импровизационното пространство, беше тясно и това според мен е правилно. Мисля, че пътят на актьора към ролята трябва да е в тясно русло, за да няма нужда от излишни действия и маневри, които не водят до импровизация, а до анархия. Юлия работеше с ясна представа за точните граници на импровизациите в рамките на зададените от нея рисунък и структура на спектакъла. Художник беше Март Китаев.

Културата на танца на Балканите беше далече от нашия зрител, но вложените емоция, сила, страст, тъга, енергия му въздействаха много силно и в този смисъл нейният театър бе близо до театъра на Ефрос, чийто сценичен език възприемах като музика. Така беше и при Юлия, минават някакви десет минути и стъписаният от културната дистанция зрител започва да се приобщава към мощния театрален жест, който като вихър го увлича след себе си. Спектакълът се ползваше с много голям успех...