Култура / Брой 2 (2995), Февруари 2023

Преди известно време подхванах кореспонденция със стар приятел, поета Лев Рубинщейн. За мен това е като психотерапевтичен сеанс – помага ми да подредя мислите си, чувствата, етичните ориентири. Помага ми да оцелявам в „новата реалност“.

С Рубинщейн си пишехме още преди десетина години – публично, в списание „Большой город“. Сега си спомняме тия времена почти като изгубения рай. Новата ни кореспонденция първоначално не бе предназначена за публикуване, а за собствена рефлексия. Но някои формулировки на Рубинщейн ми се струват важни. Те ми помогнаха и може би ще помогнат и на вас, ако ви измъчват въпросите, които мъчат и мен. Пропускам въпросите си, за съдържанието им няма да е трудно да се досетите. Оставям само трите писма на моя кореспондент.

Борис Акунин

* * *

Пишеш ми: „Благодаря ти, че пишеш сериозно, а не шеговито. Честно казано, шеговитият тон не ме привлича“.

Мен също. Поне в този случай.

В нашето съвсем несмешно време някои жанрове на словесността или на всекидневната реч са за мнозина в най-добрия случай неуместно лекомислени, а в най-лошия – дори кощунствени. Ето с това съм категорично несъгласен. Но не е там работата.

В наши дни шегите, построени на базата на диви преувеличения, а също на стилизации и пародиране на устойчивите жанрове и трудно разпознаваемите клишета, практически липсват. А и понятия като гротеската или сарказмът вече наистина нищо не значат.

Да, великата смехова култура, утвърдена във вековете, днес бързо губи инструменталните си възможности. Тя се лишава фатално от традиционната си способност да влияе върху хода на събитията и състоянието на умовете.

Въпросът дали можем да се шегуваме, или не, дали трябва, или не трябва, уместно ли е, или не – е въпрос празен, реторичен. Точно толкова празен и реторичен, колкото и въпросът дали можем да изключим една от най-важните функции на организма с усилие на волята.

Способността да реагираме със смях на събития, постъпки и изказвания е може би последното, което имаме право да губим.

Доколкото това е не просто изпитана от живота защитна реакция срещу мощния напор на зловещия абсурд, който се разиграва около нас, не само надежден измерител на малкото съхранени в нас нравствени и естетически критерии, но и универсален способ да разговаряме помежду си или поне да си изпращаме сигнали сред мътните и отровни блатни изпарения на тъй нареченото информационно пространство.

Способността да се смеем е нашият утвърдителен отговор на нечий отчаян вик в непрогледната тъмнина: „Хей! Има ли тук някой жив?“. Защото смехът е живот.

Това, разбира се, са само общи размишления и те съвсем не опровергават твоята бележка за шеговития тон, който не те привлича.

Разбираш, надявам се, че не приканвам към това „да пеем и да се смеем като деца“ във всяка ситуация и по всякакъв повод.

Необходим е баланс, който всеки сам може да установи в съответствие със своите представи за мяра и вкус.

Изобщо в последно време категорията за вкус ми се струва най-важен, ако не и единствен критерий за оценка на нещата и мотивация на собствените изказвания и постъпки.

Тази категория е подложена в наши дни на сериозно изпитание под „грохота на канонадата“, понякога тя отстъпва пред черно-бялото възприятие на света (това е неизбежно), но ми се струва, че е рано да я погребваме. Без нея сме така или иначе заникъде. Що се отнася до въпроса ти за моите планове, нима може да се говори за планове в условията на такава неопределеност.

Мога само да кажа, че напоследък едва ли не се радвам на напредналата си възраст. В този смисъл, че остана още малко, слава богу.

Прости ми, че завършвам с такава „оптимистична“ нотка.

* * *

Всеки долавя тайни знаци или личби сред окръжаващия ни тътен, скриптене, трясък и грохот – понякога съзнателно, по-често несъзнателно. По-натам всичко зависи от личния темперамент, сетивния опит, диаметъра на светогледа и т.н. Някои са склонни да дочуват нотки на тревога и безнадеждност. Други – на надежда и дори на утеха.

Това се случва навсякъде. Било в лагера, било на фронта. Израснал съм сред хора, които са преживели войната. Помня, че в детството ме учудваше и смущаваше фактът, че фронтоваците, дори да си спомняха нещо на глас, то бе изключително смешно.

По-големият ми брат тогава беше дете. И от всички теготи на евакуацията, товарните вагони и полугладното съществуване в паметта му бяха останали най-вече радостни спомени. Често се сещаше например каква „торта“ бе приготвила веднъж майката на негова приятелка от съседния вход в Уфа...

Но за какво разказвам всичко това? Защото волята за утеха и надежда е изначално и по предварителен проект заложена във всеки от нас и нейното привеждане в решително и активно действие невинаги зависи от „центровете за вземане на решения“, които нашите неуморни юнаци се опитват да разгромят.

Какво да се прави? На този предвечен и изнурителен като безкрайната руска зима въпрос всеки отговаря сам. Разбирам, че ти, следвайки твоя проективен темперамент, се стремиш да формулираш „правилата на живота“. Задачата е добра, почтена и аз ти желая успех. Но все пак настоявам, че тези правила трябва да се формулират и изпълняват поединично...

Ти все – за Русия. Разбирам те. Но аз напоследък изпаднах в такова отчаяно „отречение“, че ми е трудно да произнасям тази дума не само в положителен, но дори и в неутрален смисъл. Ще мине, надявам се. Ала засега е така. Ако трябва да мислим за спасението, иска ми се да мислим за персоналното спасение. Тоест за това, което религиозните хора наричат ​​„спасение на душата“.

Между другото, именно „стратегията за персонално спасение“ лежи в основата на моите и на много мои приятели и съмишленици занимания с поезия, проза и изобразително изкуство – занимания сякаш безнадеждни и необходими единствено на нас самите. Опитът на онези времена, ще ми кажат, не е никак актуален днес. Днес всичко е различно. И преди всичко живеем в различна информационна и технологична епоха. Да, но стратегията за персонално спасение не е изчезвала никъде. Тя просто трябва да търси и намира нови, адекватни и надеждни форми и въплъщения.

Ох, наговорих твърде много! Прощавай.

* * *

Всички изброени от теб точки от програмата, която предвижда „нулиране“ на имперските призиви, са всъщност параграфи от същата тази програма, към която се придържа отдавна някаква част – при това не съвсем малочислена – от нашата (руска) творческа публика, към която, между другото, се числим и ние с теб, и нашите скъпи приятели.

Всичко това вече го има. Ще ми простиш, ако кажа с известна гордост, може би неуместна в дадения случай, че тъкмо тази част от творческата публика – или, казано по-просто, ние – създава (създаваме) някои културни кодове и пароли, които ни позволяват да влезем като равни в световната култура.

„Ние“ вече сме, не бива да скромничим. Казвам това не за да „избягам“ от общонационалната вина. Тъкмо напротив, ние сме несъмнено виновни за случилото се. Но аз не говоря за вина буквално – защото ние не само не участвахме, но меко казано, дори не подкрепяхме. Говоря за чувството за вина. А щом има подобно чувство, значи има и вина. Усещането за даден предмет или събитие е по-първично от самия предмет или събитие. Такъв е моят детски идеализъм.

И това чувство не е съвсем ново. Сегашната ситуация е особена. Нравствена катастрофа от такъв мащаб, струва ми се, не е имало в новата ни история. Но чувството за вина не е ново. Бях на 21 години, когато разбрах за съветските танкове в Прага и трябваше да слушам навсякъде около себе си абсолютно същите разговори – за НАТО, за Америка, която „изпреварихме само за няколко дни“. Че „не за това ние („ние!“) ги освободихме през четиридесет и пета, за да се отвърнат те сега от нас („от нас!“).

Това беше – поне в моите спомени – първият сериозен разкол, първата непоправима пукнатина, която разедини приятелски компании и дори семейства.

Преди това беше Унгария. Но тогава бях на девет години и не разбирах нищо. За моето поколение всичко започна с Прага. Мисля, че наследихме това чувство от същата тази „велика руска литература“, за чиято неизбежна и необходима ревизия говорим с теб.

Без съмнение, там има какво да се ревизира. Но тъкмо това „чувство на вина“ и „чувство за срам“ дори за чужди постъпки и изказвания не бих пипал. В неговата душеполезност – без, разбира се, да се изпада в истерия – аз не се съмнявам.

Превод от руски Димитрина Чернева