Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

„Неясните очертания на света“, Ирис Волф, превод от немски Виолета Вичева, издателство „Аквариус“, 2022 г.

„Ще се върна за теб“, Кристин Димитрова, издателство „Обсидиан“, 2022 г.

В документалния филм „Милан Кундера: от шегата до незначителността“ се разказва за текста на Кундера „Шапката на Клементис“. Годината е 1948 и се държи реч. Там има комунисти от правителството на Готвалд и започва да вали сняг. Клементис слага шапката си на главата на Готвалд. После идва превратът. Снимките са ретуширани, Клементис е изтрит, но шапката му остава на главата на Готвалд. Кундера пише, че нещо подобно правим в личния си живот, изтриваме онова, което не отговаря днес на нашата истина. Изтриваме пожеланото от нас. Значи онова, което е вършел комунистическият режим, ние вършим и в собствения си живот.

Книгата на Ирис Волф започва и завършва със сняг, даже първата част е наречена с думата „сняг“ на румънски език. Роман – семейна сага с пет поколения, разположени в линията на времето от крал Михай I, през епохата Чаушеску с прилежащото сплашване в мазето и доносничеството, после бягството на Запад и емиграцията в Германия (собствен житейски опит на авторката) преди падането на Берлинската стена. Отделна линия има за езика и връзката му с рода и традицията, с познанието чрез майчиния език. Дългата редица спомени са равни на удължено изчезване и къде е истинското знание? Цял един живот с всичките му противоречия може да се обобщи в няколко изречения. Роман за това как езикът те говори и се оказва, че е единственото устойчиво и надеждно средство срещу забравата. В него има особена игра на равновесие между насилието (абортите, самоубийствата, смъртта на дете в градината, удавяне на дете в реката в Чаушескова Румъния) и свободата на мълчанието. Книгата на Ирис Волф е форма на поезия в проза, роман, в който духът се стеле над водата като в Битие. Над всяка част във въздуха се рее поетически балон. Мекотата, гладкостта, крехкостта се удря в авторитарния режим. Самият език на романа сякаш има средновековен свод, а под него стои един викториански морал с травмиращи образи, особено тези на жените.

Тръгнахме от идеята на Кундера за собствените избори на памет, подобно на онези, които политическите идеологии правят в наш ущърб. Така Ирис Волф повече мълчи, отколкото говори за политическото, което се врязва в личното. Но все пак книгата завършва с нещо като поука на бащата: „Ако искаш нещо, кажи го“. Правят се непрекъснати опити литературата да формообразува през думите, да съ-творява.

„Ще се върна за теб“ на Кристин Димитрова препуска като конете в идиличното село Дечково. Буен, балкански и много талантлив роман. Езикът му залива като водопад, без това да е за сметка на умното и хумористично писане, някак поантово в края на почти всеки абзац. Забавлението е добро, също колкото и преследването на познанието. Миналото трябва да бъде взето под внимание заради оцеляването на красавеца Лазар. Отново Кундера с неговата „шега“. Виждаме как героят се сражава с персонала на хотел, с мутри в кемпер, с черешите на възрастна двойка на село, с овчар и домашен производител на дрога, с бивши роднини, любовници и приятели, с ревнива сестра. Лазар като герой на приказка изпитва себе си през отчайващи перипетии, хвърлен в устата на звяра от новината за смъртта на майка си. Тръгва от плажа на Соренто, минава през софийското гробище, егоистичния си баща и стига до идиличните села в Стара планина, откривайки новата си биологична майка, новите си приятелите и любовта без хепиенд. Политическото е еднакво неприветливо, западно или комунистическо. Над всичко обаче стои въпросът: какво ни кара да действаме? Какво дължим на себе си и на другите, на средата, на семейството и на обществото, които ни дефинират, без да искаме. Общата история или идеология изтрива едни части от детството и младостта, ние самите изтриваме други, защото не можем да понесем повече. Целостта е тежко бреме и не съществува, освен като идеална. История за клопките на съзряването.

Винаги два последни романа подреждат живота ни. Романът на Ирис Волф е бавен и поетичен, този на Кристин Димитрова бърз и прецизно фабулиран, много по-предвидим на Ирис и иронично парадоксален на Кристин. Първият иска да бъде мистичен, а вторият харесван. Историческото взема своето, но отговорът му е само личен.