Култура / Брой 6 (2999), Юни 2023

След векове борба за надмощие фосилната руска империя се превръща в колония на своя модерен южен съсед. Това може да доведе до разпада на Путиновия райх

Беше загадъчно посещение. С неизменната си усмивка на уста Си Дзинпин изглеждаше като чуждо тяло в мрачната атмосфера на Кремъл. „Предстоят промени, каквито не са се случвали от сто години. И ние заедно ще направим тези промени“, обърна се към Путин на сбогуване китайският лидер. Руският президент се съгласи, сякаш знаеше за какво иде реч. Си все така се усмихваше.

Година по-рано Руската федерация започна мащабната война срещу Украйна с нескритото намерение да си върне изгубени територии. Путин заяви, че ще си вземе само това, което винаги е принадлежало на Русия. Нищо по-различно от действията на руските царе. Наричат реваншизма една от особено отровните форми на империализма. Тя е много близка на Си, който не оставя съмнение, че иска да възстанови китайския суверенитет над Тайван. Путин е съгласен с това – нищо не би му помогнало повече от една война в Източна Азия. В своята обща декларация двамата държавни ръководители потвърдиха позицията си за Тайван, ала по странен начин не споменаха Украйна. Как можаха да подминат с мълчание войната? Още повече: как можаха да разговарят за нещо друго пред очите на целия свят? Отговорът гласи: има скелет в гардероба и той е ужасяващо голям.

Русия и Китай са съседи с богата на конфликти история. Китайско-руската граница е дълга и е една от най-рядко заселените в света. Няколко пъти в най-новата си история Руската федерация от политическа слабост отстъпва на Китай някои територии, най-често безлюдни острови – през 1991, 1995 и 2005 г. По-големи териториални въпроси обаче остават неразрешени и тяхната история е свързана изненадващо тясно с историята на Крим.

Що за история е това? Китайско-руската граница е установена с Пекинската конвенция от 1860 г. , която слага край на опиумните войни на западните сили срещу Китай. През 1839 г. китайският император заповяда са се унищожат британските складове за опиум в страната му. Възмутен от тази намеса в свободната търговия, Лондон обявява война на Китай. В крайна сметка британският флот принуждава Китай да изплати компенсации и да отвори пристанищата си за търговията с опиум.

Около десетилетие по-късно британско-френската коалиция напада Руската империя, след като Русия е нахлула в Молдова и Влашко. Както и в настоящата война в Украйна, Крим се намира в центъра на бойните действия. В историческата Кримска война, както и при анексията на Крим през 2014 г., сe оказва, че логистиката на Русия е слаба, нейните оръжия са остарели, бойният ѝ дух е лош, а политическите ѝ господари са толкова по-възрастни от войниците, че те изобщо не се разбират. Двете войни поставят на изпитание вътрешната структура на имперската държава и подозирам, че Русия, независимо от настоящото положение, в дългосрочен план ще изгуби и днешната война. Ала първата Кримска война довежда до бърза смяна на властта от бащите към синовете и тогава цар Александър II провежда своите Велики реформи – най-успешния до днес опит за модернизиране на Русия. Дали нещо подобно ще произтече от днешната война, трябва да почакаме, за да разберем.

Втората опиумна война е започната от британско-френската коалиция през 1856 г. Четири години по-късно принц Гун, регент на Китайската империя, подписва Пекинската конвенция. Решаваща роля в тези събития изиграва граф Николай Игнатиев, руски дипломат, чиято кариера започва в първата Кримска война. Чрез престорен неутралитет, заплахи и подкупи граф Игнатиев убеждава отчаяните китайски държавници да отстъпят част от северната си територия, Външна Манджурия, на Руската империя.

И това все още не е краят на историята. През 1897 г. Русия получава от разпадащия се Китай „концесия“ върху друга голяма част от Манджурия. С помощта на западни кредити руснаците построяват там Източнокитайската железница, една от най-дългите в света. Тя свързва сибирските градове с тихоокеанското крайбрежие, засилва руската стратегическа позиция срещу Япония и отваря пътя към Пекин. Центърът на анексираната територия е град Харбин, където се заселват руснаци. Харбин още много пъти сменял владетеля си, преди Москва да го предаде на комунистически Китай, защото за Русия е важна дружбата с големия и влиятелен съсед. Това се случва няколко години преди Крим да бъде отстъпен на Украйна. През 2014 г. Русия си връща Крим.

С което стигаме до днешна Украйна: в разговорите със Си Путин се надява, че той разбира логиката на руските действия в Украйна, без сам да я прилага към териториите, които Руската империя е анексирала от Китай. Има ли обаче тази надежда реалполитически шанс за успех?

Голяма част от Манджурия, която Китай е изгубил, все още принадлежи на Русия. Този регион разполага със значителна стратегическа стойност, богат е на природни изкопаеми и има доста голям геополитически потенциал. Там са били построени важни градове и военни пристанища. В руските ръце обаче огромната област от над един милион квадратни километри – което отговаря грубо на една десета част от Китай – е станала слабо заселена и неразвита. През 2014 г. руското правителство не само анексира Крим, но и обнародва закон, който трябва да насърчи преселването на руски граждани в Далечния изток чрез раздаване на безплатен хектар земя на всеки нов заселник. Ала тази програма пропада заради руската безстопанственост, недостатъчната инфраструктура и отсъстващите кредити, които осуетяват всяко разумно развитие.

Много китайци междувременно са се заселили – легално или нелегално – в Южен и Източен Сибир. Никой не знае точния брой, ала руското правителство изрази гръмогласно безпокойството си от тази миграция. Западни експерти смятат страховете в общи линии за преувеличени. Ала тази миграция се определя от факта, че гъстотата на населението в Сибир е двадесет пъти по-ниска от тази в Китай. Си е лидер на най-многолюдната страна в света, докато Путин властва над най-голямата по площ страна. Докато благосъстоянието в Китай произтича от труда на неговото население, Русия дължи благосъстоянието си на своите полезни изкопаеми.

Двете страни и техните лидери се нуждаят едни от други, ала не биха могли да бъдат по-различни. Си пусна в ход антикорупционна кампания, насочена срещу някои от най-могъщите хора в страната. Стотици служители, десетки провинциални шефове и дори няколко членове на Политбюро са отстранени, хвърлени в затвори или екзекутирани. При Путин, напротив, корупцията е повсеместна, превърнала се е в ендемична болест, народен спорт и глобално разпознаваем отличителен белег на постсъветска Русия.

Корупцията и данъчните измами увеличават неравенството, а изтичането на капитали го прикрива. Всичко това е по-силно изразено в Русия, отколкото в Китай. Според World Inequality Database най-богатият един процент в Русия притежава 48% от националното богатство, докато в Китай са 31%. Изтичането на капитали от Китай е незначително, докато от Путинова Русия са изтеглени над един милиард щатски долара. Русия има единна данъчна ставка и никакъв данък върху наследството – дори републиканците в САЩ не са отишли толкова далеч в своя либертаризъм. Си все още е комунист от най-левия край на идеологическия спектър. Путин, напротив, е крайнодесен консерватор.

Русия, която снабдява Китай с нефт и природен газ и в замяна внася китайски продукти на човешки труд – машини, потребителски стоки, евентуално оръжия, се превърна по времето на Путин в неофициална колония на Китай. Няма империи без колонии и колонии без източници на суровини. Руският износ на суровини направи елита на страната богат, увеличи неравенството и даде много малко на народа. Днес обаче климатичната криза изостря политическите трудности на петродържави като Русия. Фосилните горива са отрова за околната среда и в началото на ХХI век са обречени на залез.

Досега всеки се нуждаеше от енергия, във война, както и в мир. Китай с огромните си въглеродни емисии наистина има своите проблеми, ала е по-добре позициониран в тази променяща се среда от Русия. Енергийният микс на страната е значително по-разнообразен от експорта на Русия. Освен това Китай инвестира мощно в технологии, които да заменят въглищата, нефта и газа. От атомни реактори, през танкери с втечнен природен газ до вятърни турбини – Китай изгражда своите енергийни технологии и също така ги изнася: три четвърти от европейските соларни модули идват от Китай. Путинова Русия обратно – няма с какво да замени остарелите си горива освен с война.

Войната за Украйна бе започната, освен всичко друго, и за да принуди Европа, която пое курс към детоксикация, да продължи търговията с нефт и газ. Ала Русия подцени реакцията на Запада точно както и украинската съпротива. Наистина войната отчасти отложи европейските планове за декарбонизация, но Русия повече няма да си върне западните пазари за фосилни горива. Страната не може и да пренасочи на изток потоците си от нефт и газ. За целта са нужни огромни нови газопроводи, които Китай не иска да финансира.

А как изглеждат нещата около границата между империите, около Сибир? През 1969 г. се стига даже до война между Съветския съюз и Китай. Спорът е за принадлежността на остров Дамански, намиращ се в граничната река Усури, приток на Амур. Хенри Кисинджър проследява внимателно събитията по онова време и заключава, че в случай на предстояща китайско-съветска война САЩ трябва да подкрепи по-скоро китайците. Както той пише по-късно в мемоарите си, това е било пример за погрешен анализ, довел до правилна преценка. През 1971 г. Кисинджър посещава тайно Пекин. Неговата креативна дипломация води до неочаквано сближаване между САЩ и Китай. През 1991 г. умиращият Съветски съюз предава по мирен начин на Китай остров Дамански – оттогава той се нарича Джънбао.

През всички тези десетилетия съветските и руските войски се подготвят за мащабна война с Китай. Хиляди танкове стоят готови в складове или окопали се на позиции, за да воюват в Сибир. От двете страни на границата са построени укрепления, летища и други военни съоръжения, които, взети заедно, вероятно представляват най-голямата в света концентрация на огнева мощ и войскова сила.

С началото на варварската война срещу Украйна нещо в баланса на силите между Русия и Китай се измести. Месеци преди нахлуването и през цялата трагична година на войната огромни военни конвои прехвърляха руски танкове и войски от китайската на украинската граница. В Украйна намериха своя край моряци от тихоокеанския флот, пехотинци от Бурятия, пилоти от Хабаровск и танкове от Амурска област. Можем да си представим учудването на китайските военни плановици: цялата военна мощ от другата страна на границата внезапно се е изпарила във въздуха.

Могат ли китайците да хвърлят разположените на север войски в битката за Тайван? Вероятно да. Ала би могло да се спекулира, че огромните и незащитени пространства на Южен Сибир и тихоокеанското крайбрежие биха били по-лесни цели за тях. Още по-добре би било един рационален актьор да постигне такава стратегическа цел по мирен начин.

От украинска гледна точка отварянето на втори фронт срещу Русия звучи като утопична мечта. Да се надяваме, че не трябва да се сбъдва. Една комбинация от военно поражение на Русия в Украйна и мирно отстъпление от руския Далечен изток ще доведе до решителни промени в Москва. Руският народ, както и неговият така наречен елит, патриотите, както и конформистите ще усетят като тежък удар свиването на имперското пространство. Той би засегнал точно полето на политиката от позиция на силата, която Путин и неговата клика са обявили за свой специалитет и която им служи за единствено оправдание. И това ще промени ръководството и структурата на самата Руска федерация. Тъй като наблюдавам регионалните вълнения в Русия и дискусиите в руската опозиция, мисля, че промените ще дойдат – промени, които от сто години не сме преживявали. Федерацията ще се разпадне.

Текстът е публикуван в немския седмичник „Цайт“, 16/2023.

Превод от немски Людмила Димова