Култура / Брой 7 (3000), Септември 2023

Брайън Боек защитава докторската си дисертация в „Харвард“. В момента преподава руска и съветска история в Университета „ДиПол“ в Чикаго. Изследователските му интереси обхващат руската и съветската културна история: идентичности, граници и етноси в Дон и Кубан, казашките общности и изграждането на империята след Петър I. Работи и върху периода на Студената война. Автор е на биографията на съветския писател Михаил Шолохов, номинирана за престижната Пушкинова награда. Между 2022 г. и 2023 г. проф. Боек работи в архивите на Комисията по досиетата и ЦДА, изследвайки шпионския процес срещу Иван-Асен Георгиев (1963–1964 г.). През април т.г. по покана на Института за изследване на близкото минало и НБУ изнесе лекция, посветена на този процес.

Как бихте разказали историята на Иван-Асен Георгиев накратко? Неговият случай е обект на инцидентни медийни публикации у нас, но не е изследван задълбочено.

Иван-Асен Георгиев е български юрист, дипломат и изгряващ експерт в областта на космическото право, който е на дипломатическа мисия в САЩ за няколко години. В общи линии Георгиев признава, че в периода между 1957 и 1963 г. е работил за ЦРУ, заради което е бил осъден на смърт през 1964 г. след кратък показен процес. Стъпвайки на критичния преглед на разсекретените архивни документи в България, както и върху отделни разсекретени документи от архивите на ЦРУ, установих, че Георгиев наистина е работил за ЦРУ, но твърдя, че българското следствие не успява да установи пълния мащаб на неговата дейност. Тъй като някои важни аспекти от този случай все още са класифицирани в САЩ, аз съм убеден, че по-дълбокото разкриване на тази интересна история от времето на Студената война тепърва предстои.

Истински шпионин ли е той, или е неудовлетворен интелектуалец, който пада жертва на непомерните си политически и кариерни амбиции?

По малко и от двете. Отговорът зависи от това какво разбираме под „истински“ шпионин. Макар той самият да няма достъп до някакви важни военни или технологични тайни, все пак се движи в кръгове, близки до най-висшите етажи на българската власт. ЦРУ го използва, за да провери до каква степен публичните изявления на Никита Хрушчов съвпадат с информацията, която той споделя с лидерите на просъветските сателитни държави чрез вътрешните канали за обмен. В крайна сметка Иван-Асен Георгиев се оказва шпионин или по-скоро източник на важна политическа информация, защото е убеден, че неговият талант и способности не са нито адекватно оценени, нито правилно използвани от властта в София. С голяма сигурност може да се твърди, че той е виждал себе си като българския Милован Джилас. Самият Георгиев твърди, че е автор на критичен ръкопис за комунистическите управници на България, който оставя в САЩ. Все още не съм открил въпросния ръкопис, но успях да се запозная със значима част от неговата интелектуална продукция, която го представя като оригинален, но не особено дисциплиниран интелектуалец.

По какъв начин Георгиев е вербуван от ЦРУ и защо е изобличен?

Усещането ми е, че Георгиев е по принцип разочарован от повсеместния съветски натиск върху останалите социалистически страни и по-конкретно от потушаването на въстанието в Унгария през 1956 г. Работата му за Обединените нации в Ню Йорк развива у него амбицията да играе ключова историческа роля. Американските служби се възползват от неговата охота да говори във време, когато други ревниво пазят тайните си. Един от най-забележителните моменти в неговия случай е, че след завръщането му в България местните контраразузнавачи провеждат близо 30 000 часа наблюдение над него, без да успеят да го изобличат. Почти петнадесет месеца апартаментът и телефонът му се подслушват, движението му се следи от агенти, а пощата му се отваря и проверява за симпатично мастило. Не споделям схващането, че арестът му е голям успех за българските служби. За уличаването и ареста му допринасят известна небрежност към шпионския занаят от негова страна, грешки от страна на резидента на ЦРУ в София, както и серия от погрешни предположения, направени от офицерите на Държавна сигурност.

Каква е стойността на информацията, която Георгиев предоставя на американското разузнаване?

Самият той приписва висока стойност на предоставената от него информация за съветско-китайския разрив през 1960 г. Това е вярно, защото потвържденията за напрежение в отношенията между СССР и Китай се оказват доста важни за ЦРУ по онова време, когато спорът се пази в дълбока тайна.

Най-важното за ЦРУ разкритие идва директно от Тодор Живков по време на неговата визита в Ню Йорк през есента на 1960 г. В желанието си да утвърди своя международен престиж на държавник и да се покаже като доверено лице на Хрушчов, Живков организира среща с българските дипломати в Ню Йорк. Голяма част от неговото изложение е посветено на съветско-китайския разрив и на поверителна информация, която самият Хрушчов споделя с него. Георгиев си води записки по време на изказването на Живков, които незабавно предоставя на американците. ЦРУ бързо оценява значимостта на получената информация и тя почти веднага е препратена до президента Айзенхауер и Националния съвет за сигурност. Информацията е важна заради необходимостта да се оцени искреността и желанието на Хрушчов да води мирно съвместно съществуване.

Каква е значимостта на този случай днес и по какъв начин попаднахте на него? Стана случайно или бе свързано с ваш по-общ изследователски интерес? По какъв начин шпионажът може да се окаже интересен за разбирането на социалната история?

Попаднах на Иван-Асен Георгиев, докато гледах филмчета в YouTube за комунистическия период в България. Там открих един много интересен обучителен филм, произведен от ДС, базиран на официалната версия за разследването и процеса. Подобно на редица други аспекти на Студената война, случаят Георгиев има своето минало, но все още не се е превърнал в история. Под „история“ имам предвид критичен, сравнителен и задълбочен научен анализ, извършен от подготвен и непредубеден професионален историк.

Историята на разузнаването е далеч по-важна за обществото както в България, така и където да било другаде, за да я оставим в ръцете на бившите служители на службите или пък на търсачите на сензации, които се стремят да обрисуват всичко в най-тъмните нюанси на черното.

Ако Георгиев беше американски дипломат, уличен в споделянето на подобна политическа информация, щеше ли да получи смъртна присъда? Как би бил третиран подобен случай?

Трудно е да се намери аналогичен случай поради всеобхватната мания за секретност в комунистическите страни. Ако на Георгиев бе дадена възможност за реална съдебна защита и възможност да оспорва свидетелските показания, както и ако присъдата не беше предварително определена от партийните ръководители, може би е могло да се очаква по-благоприятен изход. Един от последните живи свидетели на процеса сподели с мен подозренията си, че има вероятност Георгиев да не е бил екзекутиран през 1964 г., а вместо това да е изпратен в Москва, за да бъде ползван за изучаване на методите на ЦРУ.

Защо се оказва толкова важно за българските власти и пропаганда да организират показен процес? Какъв е по-общият исторически контекст през 60-те години, който прави привлекателен подобен сценарий?

Това е интересен въпрос, защото по онова време показните процеси са отживелица от сталинските времена. Според американския журналист Анатол Шъб, който присъства на процеса, процесът не е бил убедителен дори на сюжетно ниво. Въпреки че познава добре комунистическите страни, Шъб изпитва трудности да разгадае конкретното послание, което се опитват да излъчат сценаристите. Сега вече знаем, че в един от еднопосочните радиосеанси на ЦРУ към Георгиев той е питан за следното: „Ще бъде ли освободен Живков като премиер?“. Очаквало се е от Георгиев да е добре запознат с подобно предстоящо развитие. Дори подозрението за наличието на подобен заговор би оправдало нарочването на Георгиев с цел сплашването на други.

Как кариерата на този човек (добре образован, водещ охолен живот, с подчертани буржоазни маниери и осанка) става възможна в края на 40-те и 50-те, тоест по време на класическия сталинистки режим? Каква е ролята на тези междинни хора, използвани за посредници в контактната зона между Изтока и Запада?

Неговата амбиция, инициативност и желание да бъде в светлината на прожекторите се оказват неподходящи за очакванията и изискванията на режима от онзи период. Иван-Асен Георгиев презира ограничените интелектуални възможности на своите колеги дипломати, някои от които дори не знаят чужди езици. Заобиколен е от квазиполитици, които са получили тази роля единствено благодарение на своите връзки. Той е близък с хора, които в неговите очи стават напразна жертва на трайчо-костовските процеси. Всичко това подклажда циничното му отношение към режима, докато в същото време у него продължава да живее надеждата за реформиране на социализма или за снемане на противоречието (в Хегеловия смисъл) между социализма и капитализма.

Михаил Шолохов подобна фигура ли е? Защо написахте неговата биография?

Мисля, че Шолохов е подобен типаж. В този смисъл, че е нееднопланова личност, живяла в една противоречива епоха. Историята му бе интересна за мен, защото той е спасен лично от Сталин, но впоследствие е смазан от товара на благоволението, оказано му от Кремъл. Намерих в него нещо очарователно и в същото време дълбоко смущаващо, защото по времето на Сталин той е имал правото да изрича истината за властта, макар и внимателно дозирана. Същият човек по-късно се превръща в зловещ безкритичен говорител на режима. Неговата съветска биография е изтъкана от легенди, полуистини и сложна мрежа от противоречия. Аз трябваше да разглобя напълно официалната версия и да започна от нулата.

Между другото, трябва да спомена за една интересна българска връзка около Шолохов. Павел Кудинов, реална историческа личност и един от героите в „Тихият Дон“, прекарва значителна част от живота си в България, в с. Димово. Когато съветските войски идват в България през 1944 г., той гордо заявява пред съветски офицер, че е герой от „Тихият Дон“. Това признание го обрича. Комисарят, който е чел книгата, го разпознава като един от антисъветските герои в нея и го арестува. След няколко години, прекарани в съветския ГУЛАГ, в средата на 50-те той неочаквано се завръща в България само за да открие, че жена му го е изоставила и се е омъжила за друг. Той успява да си я върне, като безуспешно се опитва да намери някой, който да опише удивителната му житейска история. Надявам се някой ден това да съм аз.

В библиографията ви виждам, че сте се занимавали с историята на казачеството. Можем ли да свържем украинската идентичност и настоящата война с възраждането на този „независим, демократичен дух на степта“, или това си остава една въобразена и романтична митология?

Митът за казачеството играе решаваща роля при оформянето на Украйна като нация. Путин и неговите приближени не разчетоха правилно този основополагащ елемент на украинската история. Както присъединяването към свободното казачество в ранномодерната епоха представлява отрицание на низшия, нечовешки статут на крепостничеството, така и след 1917 г. отстояването на украинската идентичност се превръща в декларация за еманципация спрямо онези, които в миналото са имали властта да те унижават. Бъдещите историци ще припознаят Украйна като страна, консолидирана от трима Владимировци: Владимир I, който приема християнството, Владимир Илич Ленин, който отключва революция в гражданското съзнание, и Владимир Путин, чиито действия подтикнаха милиони двуезични хора, живеещи между двете официални култури – руската и украинската – недвусмислено да се припознаят като украинци.

По какъв начин Източна Европа е интересна за американците, ако въобще им е интересна? И за кои американци?

Предполагам, че можем да спорим дали популярността на романите на Елизабет Костова допринася за пробуждането на интереса към Източна Европа, или не. Със сигурност тя успя да продаде много книги, разработвайки своя метаразказ за региона. Твърди се, че един голям университет от Средния запад в САЩ е успял да съхрани програмата си за славянски езици и култури, предлагайки курс за вампирите. Американците по принцип не хранят голям интерес към случващото се „отвъд“. Единственото изключение са шпионските трилъри за Студената война. Не съм сигурен дали романът на Ерик Амблър (Eric Ambler) от 1951 г. „Съдът над Делчев“ е преведен в България, но лично аз бих го препоръчал на читателите ви като интересна външна гледна точка към делото срещу Никола Петков.[1]

Въпросите зададе Димитър Щ. Димов