Култура / Брой 9 (3002), Ноември 2023

Спектакълът „История за чайка и банда котараци“ по романа на Луис Сепулведа, който се играеше с голям успех преди време в Столичния куклен театър, беше възкресен в Токио през лятото, после обиколи няколко японски града. За турнето разказва режисьорката Катя Петрова, която през септември беше в Осло, където пък бе показана друга нейната постановка, „Пер Гюнт“ от Ибсен. С Катя Петрова разговаря Людмила Димова

Спектакълът „История за чайка и банда котараци“ по Луис Сепулведа има дълга история. Нека да припомним как започна българо-японският диалог в него.

С „История за чайка и банда котараци“ участвахме през 2011 г. в международния фестивал „Златният делфин“ във Варна, където получихме всички възможни награди. Години по-късно, Тамико Онаги (тогава председател на УНИМА-Япония), която беше в журито на фестивала, ме покани за българо-японски проект. По повод на българското председателство на Съвета на ЕС (2018 г.) театър „ПУК“ от Токио беше решил да направи съвместен проект със Столичния куклен театър. Те избраха „История за чайка и банда котараци“. Идеята беше проектът да се осъществи в Токио, да участват японски и български актьори и всеки да играе на своя език (със субтитри). Театър „ПУК“ бяха осигурили финансиране и така започна подготовката. Сценографията и куклите се изработиха в Студио НОВА – част от „ПУК“, под ръководството на проф. Майя Петрова. Заминахме заедно с актьорите Мариета Петрова, Румен Угрински, директора на СКТ Кирякос Аргиропулос и композитора Стоян Роянов Я Я, който изпълнява ролята на музиканта. Там започнахме работа с петима японски актьори, а всичко бе организирано от продуцента Харухико Ии. Имаше много духовност и красота в отношенията и работата ни. Представленията се играха при голям успех и се приеха много емоционално от децата и родителите.

По какво се различаваше сегашното второ турне от първото?

Поради успеха на първото представяне на „История за чайка и банда котараци“ от театър „ПУК“ ни поканиха да играем и в други японски градове. Три пъти отлагахме заради пандемията. Турнето започна на 16 юли 2023 г. и продължи до 16 август. От българска страна актьорите бяха същите, а от японска бяха Ритско Ишида, Тетсуя Одачи, Сато Татсуо-Отера, Миса Обара. Репетирахме около две седмици и след това изиграхме 11 представления. Освен на сцената на театър „ПУК“, който се намира в самия център на Токио, играхме в Хигашикагава, Чириу и Нагоя. Хигашикагава е град на остров Шикоку, там театърът се намира в парк с музей, където се съхранява невероятно количество кукли, подарени от трупите, които са гостували. Преди представлението децата имаха уъркшоп и всички се появиха с направени от тях котки. Играхме и в Чириу, където към театъра има музей на старинните, изключително красиви кукли Бунраку. В Нагоя почти ни застигна тайфунът Ханун, предупредиха ни, че вероятно няма да има спектакъл. Въпреки приближаващата стихия, салонът беше претъпкан. Тази година спектакълът израсна значително, симбиозата между актьорите от двете страни беше завладяваща. Стоян Роянов Я Я разви своето участие в музикален аспект – свири на кларинет, кахон, тарамбуки. Тук е мястото да споделя, че по време на турнето се снимаше документален филм за отношенията между „ПУК“ и българските театри, а в Токио се проведе конференция, посветена на партньорството между „ПУК“ и СКТ. С доклади участваха Тамико Онаги и директорът на СКТ Иван Райков.

Какво представлява театър „ПУК“?

Той е частна институция, която се занимава със създаване на куклени спектакли, издържа се от продажбата на билети, от кандидатстване с проекти пред държавата и частни фондации, както и от дейността на студиото, което работи за телевизионни предавания и произвежда кукли и сценография. Театър „ПУК“ е създаден от двамата братя Каваджири през 1929 г., има прекрасна сграда. Актьорите са на щат към театъра, сериозен мениджърски екип се грижи за реализирането на спектаклите, за турнета в Япония и чужбина. В театъра работят продуценти, всеки от тях движи определени проекти.

Как работихте като режисьор с японските и българските актьори едновременно?

Имах едно основно правило – опитвах се да се поставя на мястото на японските и съответно на мястото на българските актьори. Исках творчески да ги сприятеля въпреки различията в школите и подходите. В процеса много ми помогна преводачът Антонио Ангелов. Притесненията ми за езиковата бариера бяха преодолени много бързо. Скоро станахме от една кръвна група, дишахме заедно, мечтаехме и летяхме заедно.

Нашите актьори говорят на български, но употребяват много японски думи, японските актьори – български думи. Това най-много ги провокираше. Японците са много целенасочени, стриктно изпълняват поставените задачи. Те владеят прекрасно телата си и сякаш плуват в пространството, безплътни са. Българските актьори са майстори на импровизацията и имат добро чувство за хумор. Съчетанието на тези техни качества добави особена виталност на представлението.

В Япония се чувствахме специални, към нас се отнасяха с изключително внимание. И още нещо – в процеса на работа, когато нещо не харесвах, казвах „Не“, но се оказа, че там не употребяват тази дума така директно. Започнах да внимавам как се изразявам. Хората в Япония са положително настроени към света около себе си. В представлението играе 75-годишен актьор, който е като гуру за по-младите. Там срещата на поколенията я има, за разлика от тук.

Как ви посрещна публиката?

Организацията беше перфектна и навсякъде имахме пълно съдействие от страна на домакините. Публиката в Япония познава романа на Сепулведа, може би заради екологичния контекст. Тази проблематика лично ги засяга и интересува. Реагираха спонтанно и участваха активно. Провокация за тях бяха различният подход в прочита и нестандартните кукли (въздуховодни тръби), документалната част в спектакъла. Излязоха статии с възторжени коментари в Токио и Нагоя. След представленията зрителите оставаха още час, два, за да общуваме, да се снимат с актьорите и куклите, да свирят на инструментите.

„История за чайка и банда котараци“ играе ли се в Столичния куклен театър?

В момента не.

Предвиждате ли нови проекти с театър „ПУК“?

През 2024 г. театър „ПУК“ ще гостува на „Панаира на куклите“ в София. Тогава ще покажем и документалния филм. Предвиждаме и нови проекти, но за тях – когато им дойде времето.

След Япония отпътувахте за Осло с постановката ви в театър „София“ „Пер Гюнт“. Какво е да играеш Ибсен в страната на Ибсен?

„Пер Гюнт“ е може би най-важното произведение за норвежците, с което те са израснали и го знаят почти наизуст. Те са гледали много и различни реализации на спектакъла. Затова се вълнувах от възможността да покажем нашата версия на текста пред норвежката публика. Интересуваше ме как ще възприемат прочита, цялостното внушение, актьорското изпълнение и визуалната страна. Друг вид предизвикателство както за мен, така и за целия екип, беше, че трябваше да играем на доста по-малка сцена в сравнение с оригинала в театър „София“. Спектакълът трябваше да се покаже в Музея на Ибсен, където има прекрасна зала, но поради пандемията този план пропадна. Това наложи да променим всички компоненти на сценичната реализация.

Как успяхте да доближите текст на повече от 150 години до нашето време?

Преди да започна работа върху пиесата, беше логично да си задам въпроса „Има ли допирни точки този текст със сегашното време?“. Изненадващо, но пиесата се проектира в днешния ден и отговаря на сегашните реалности и нагласи. В спектакъла поставям въпроса за духовния свят на съвременния човек в епоха на непрестанно разширяващи се възможности. Ние стоим на границата на глобални промени и е важно какъв избор ще направим. Пер е герой на постмодерността, неспокоен в безкрайните си духовни импулси, той търси отговор на въпроса каква съдба да избере. Ибсен е заложил в текста идеи и теми, които звучат пророчески. Обкръжението на Пер придобива чертите на днешните самозванци от „елита“ – своеобразни антигероични демони. В спектакъла попадаме във водовъртежа на тотален метафизичен сюрреалистичен абсурд на времето. Приспособяването, конформизмът, това вълнува света. Пер заявява, че е гражданин на света и че неговата цел е да властва над всички. В глобалния, силно материален, хедонистичен и нарцистичен свят, в който конформизмът и двойният стандарт са взели връх, ние всекидневно срещаме Пер-Гюнтовци, тролове, мистици и манипулатори. Двама актьори изпълняват ролята на Пер в спектакъла (Александър Тонев и Ириней Константинов, б.р.) не само заради формалните биологични промени, но и заради семантичните трансформации на личността. Опитахме се да създадем спектакъл водовъртеж със силно енергийно поле, вулкан, огън, лава – с експресивен поглед към случващото се и екзистенциална перспектива.

Големият обем на текста е другото предизвикателство – хората са свикнали с кратките форми, шеметния монтаж на филмите, клиповете. Позволих си да съкратя някои сцени, но запазих атмосферата и Ибсеновата мощ.

Що е то „тролската философия“?

Героят приема формулата на троловете – самоудовлетворението – за своя житейска философия. Готов е на фаустовска сделка. С какво е различен човекът от трола: ако човек е „себе си“, то тролът е винаги „доволен от себе си“. Да бъдеш себе си, означава да си истински, реален. Да бъдеш трол, е да си замръзнал в самодоволството си – „да си самодостатъчен“. Така наречения „тролизъм“, свързан с архетипните модели на поведение, е характерен с желанието за удоволствия (хедонизъм), отказ от отговорност, приспособяване, самодостатъчност, егоизъм.

Какви бяха отзиви за представлението в Осло?

Играхме в Chateau Neuf's Lillesalen. Публиката следеше действието мълчаливо и съсредоточено. Накрая на представлението бяхме удостоени с дълги ръкопляскания и няколко биса. Посланикът на България г-жа Десислава Иванова излезе на сцената, за да ни поздрави. Смятам, че се получи достойно представяне на българската култура в Норвегия. Ето и някои отзиви от професори и студенти по театър, която ни изпрати изследователката на Ибсен Лиянг Сия след представлението.

„Мощна и убедителна интерпретация на Пер Гюнт. Надявам се, че ще се върнат за следващия фестивал на Ибсен! Това е много силно предложение.“

„Голяма част от пиесата беше изрязана и въпреки това всички важни части от нея бяха там. Нямах чувството, че пропускам нещо.“

„По-кратката версия на продукцията някак си ми се стори още по-ефективна и вълнуваща. Може да се дължи на по-интимното пространство. Но може да се дължи и на по-бързото темпо на развитие на събитията.“

„Използването на пространството беше много умело, тъй като играха в много по-малък театър от това, с което продуцентският екип е свикнал. Актьорите свършиха страхотна работа.“

Самата Лиянг Сия каза, че не е виждала такова политическо говорене през Ибсен, силно, убедително и втрещяващо.

Вече работите върху „Вино от глухарчета“ в Младежкия театър. След Гогол – Рей Бредбъри, скокът изглежда неочакван.

Подходът ми е чисто емоционален. Това е любима книга на дъщеря ми. Аз отдавна искам да направя това заглавие, но беше трудно уреждането на правата. Благодаря на Михаил Байков, директора на МТ „Николай Бинев“, който успя да получи правата буквално за два дни.

Често се спирате на непознати текстове, на прозаични творби. Какво ви води в избора ви?

Стремежът ми да избирам непознати текстове е свързан с желанието да правя неща, които са различни, които никой не е гледал. Аз не съм последователна в избора на текстове, нямам специална стратегия. Действам спонтанно и ако реша, че текстът ме провокира, че е подходящ за актьорите, с които ще работя, започвам. Важно е преди всичко какво искам аз лично да кажа, какво ме вълнува, дали текстът ме е „обърнал от стола“. Не обичам лесните резултати. Обичам да правя сценариите си сама. Докато ги правя, намирам ключа към спектакъла. Провокират ме автори като Шекспир, Кафка, Ибсен, Булгаков, Гогол , Радичков... Понякога текстът сам ме открива. Такава е срещата ми с Луис Сепулведа.

Мислите ли, че работата за кукления театър ви ограничава по някакъв начин? Подценяван ли е кукленият театър, а и изобщо театърът за млада публика?

Не смятам, че работата ми в кукления театър трябва да ме ограничава. Изкуствата си сътрудничат и проникват едно в друго. Но е сигурно, че кукленият театър е подценяван. У нас има изграден стереотип в обществото – като се каже куклен, значи детски, това е предразсъдък, защото в България през социализма приоритет са имали детските спектакли с кукли. Световната практика ползва изразните средства на куклата за обогатяване на театралния език. Театърът е синтетично изкуство и е гостоприемен към изразни средства (техники) от различни изкуства. Колкото до тийнейджърската публика, ние сме ѝ огромни длъжници. Театрите нямат политика как да я изкушат, а тийнейджърите си наваксват с филми, игри, комикси. Трябва цялостна стратегия – за репертоара, средствата, езика, на който говорим. Тази публика е най-важната и трябва ѝ да се отделят много средства и внимание.

Как гледате на случващото се в българския театър?

Българският театър е такъв, каквото е и общество ни – разделено, заблудено, лутащо се в различни посоки. Личното ми мнение, е, че проблемите идват от прекалената централизация в тази сфера. Трябва да се отива към финансиране на проекти по независим начин, да се намали администрирането в творческата част на процеса в държавните театри.

Катя Петрова е завършила режисура за куклен театър в НАТФИЗ, в класа на Юлия Огнянова, през 1989 г. Създава спектакли за възрастни и деца. Сред тях са: „История за чайка и банда котараци“, „Цар Шушумига“, „Ние, врабчетата“, „Укротяване на опърничавата“, „Бурята“, „В кулисите на душата“, „Клаустрофобия“, „Бомбето“, „Колекционерката“, „Преображението – Семейство Замза“, „Роня, дъщерята на разбойника“, „Оптически илюзии. Цирк“ – по текстове на Хармс, Тувим и Булгаков, „Пер Гюнт“, „Приключенията на доктор Дулитъл“, „Разходка с Гогол“ и др. Спектаклите ѝ са показвани в Русия, САЩ, Япония, Словения, Испания, Великобритания, Германия, Гърция, Мексико и Норвегия. Има четири награди и три номинации Икар; Награда на Столичната община за ярки постижения в областта на културата; Награда на Община Пловдив, както и отличия от международни фестивали в България и чужбина.