Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

„Гневът е безсмислен – трябва да се противодейства на нещата, които предизвикват гнева“, казва 80-годишната актриса пред Виолета Цветкова

Тя наистина е чудо. Навърши 80, а гледа към живота и изкуството по младежки оптимистично и с любов. Обича близките си хора, обича сцената, обича колегите си, особено младите; обича да се учудва, обича всичко, което ѝ носи радост в живота и удовлетворение за артистичната ѝ душа.

Няма как да сбъркаш Меглена Караламбова. Можеш да си със затворени очи и по гласа да я познаеш; можеш да не я чуваш, но когато видиш синия ѝ поглед, ще се усмихнеш, защото е тя, удивителната актриса, която не спираме да аплодираме след всяка роля. Дебютирала на сцената във Варна, от края на 60-те досега е свързана с Театър „Българска армия“ (от забележителния „Напразните усилия на любовта“, през незабравимите „Ученик на дявола“, „Чудо“, „12-а нощ“, „Г-н Пунтила и неговият слуга Мати“ и „Колекцията/Гара „Виктория“, до изповедния „Представление и ½“) и с Театър 199 („Три високи жени“, „Кики ван Бетовен“, „Разговори с мама“, „Заешката дупка“). Разговаряме в малко кафене и тя, макар скептична към всяко интервю (не иска да се повтаря!), е толкова естествена, готова да си спомня и да се раздава.

Нека се върнем два месеца назад – представете си мига, когато застанахте пред Фестивалния и конгресен център във Варна и от големи постери ви гледаше… Меглена Караламбова.

Ха-ха, неузнаваема!

Видяхте себе си отпреди 50 години като лице на 41-вото издание на фестивала „Златна роза“. Подобни жестове познаваме от световни кинофоруми като Кан в израз на любов към големите артисти. Вие как се почувствахте?

Мисля, че оттам им хрумна на организаторите – тази година честваха Катрин Деньов, тя беше лице на фестивала в Кан. Разбира се, приятно ми беше, макар да се учудих – не се приемам за киноактриса. Участията ми във филми са спорадични и чак такова внимание да ми окажат! Малко ми беше неудобно, но всички бяха изключително мили, изненадаха ме на откриването с 12 клипчета от мои кинороли, цветя, вълнение, прожекция на „Татул“… А гледах и много филми.

Как намирате новото ни кино?

Силно впечатление ми направи „Уроците на Блага“. Ели Скорчева е страхотна, събра всички награди досега, дай боже още да има. Иначе ми прави впечатление, че младите много се занимават с агресия – това ни заобикаля и то ги вълнува. Стига се дори до крайност, но хубаво, умно, изповедно правят филмите си.

Казвате, че киното не ви е обичало толкова, колкото театърът. Спомням си обаче, че честването ви в кино „Одеон“ съчета двете изкуства…

Беше по мое желание. Преди време, за 75-ия ми рожден ден, Владо Трифонов, който си отиде наскоро и за когото на всички ни е много мъчно, настояваше да ми направят празник, а аз се дърпах пак по същите съображения. Тогава отказах, а сега той – ох, толкова ще ни липсва – беше още по-настоятелен. Съгласих се, но като чух, че искат да покажат „Татул“, си казах „стига с тоя „Татул“ и предложих: „Виж, Владо, аз съм си театрална актриса, има едно представление, в което много си обичам ролята и което е заснето от кинорежисьор за телевизията“. Това е „Чудо“, постановка на Леон Даниел в Театъра на армията, която Георги Дюлгеров засне едно към едно, което му прави чест. Такъв голям режисьор като него не пожела да се меси, да си съчинява, да променя. Дюлгеров искаше този спектакъл да се запази. И стана (смее се) – всички в „Одеон“ бяха доволни и аз не се чувствах неудобно.

А какво чудо сътвори Леон Даниел в живота и в кариерата ви?

Чудо сътвори, да! В нашата професия можеш да имаш много голям талант, но ако нямаш шанс, за никъде не си. Първо беше страхотно, че бях ученичка на Методи Андонов, а после като ме подхвана Леон във Военния театър… гениален режисьор. Това, което научих от него, ми стига за три живота. Той имаше своя система на работа. Идваше страшно подготвен. При него нямаше импровизации, както сега младите режисьори често разчитат на това, което актьорите им подскажат. Леон Даниел ни даваше стабилна основа, върху която да стъпим, и ни чакаше да се разиграем. Подтикваше ни, а ние – все от една кръвна група, както казваше той – работехме всеотдайно и нещата ставаха прекрасни. Намираха се колеги да казват, че е деспот, че стига до крайност в изискванията си. Казвах им: „Слушайте го. Знае повече от всички ни“.

Истината е, че щом влезеш в линията, която искаше, Леон ти даваше пълната свобода. Системата му ми допадаше, а той казваше, че харесва в мен това, че съм „детето, което е готово винаги да се разиграва и да се маймуносва“. Амбицираше ме да измислям нови неща, направихме много роли, благодарна съм на съдбата, че ме срещна с този човек.

Споменахте и своя учител – какъв беше методът на Методи Андонов?

Неговият метод беше по-различен от този на Леон. Все се правеше, че не знае за какво става дума, и ни провокираше да говорим, да предлагаме. Разбира се, абсолютно всичко му беше ясно, но така събуждаше въображението ни. Когато се получаваха хубави неща, се радваше, а когато нещо се закучваше, си блъскаше главата в стената, а ние изпадахме в ужас от гледката. Оказа се номер, даже показа на момчетата как става…

Методи Андонов много обичаше нашия клас, а ние бяхме влюбени в него. Извън ангажиментите си в Сатиричния театър беше непрекъснато с нас, даже на купони. В Академията работехме до забрава, караше ни да гледаме театър и после обсъждахме; настояваше да ходим на кино – тогава беше Новата френска вълна и той успяваше да ни вкара на закрити прожекции. Запозна ни с приятелите си художници Сашо Дяков и Георги Баев, канеше поетите Стефан Цанев и Коста Павлов в класа… Отвори ни очите за света, обогати ни като хора. Държеше не само да научим актьорския занаят, а и да имаме широк кръгозор.

Театърът ви среща и с Крикор Азарян, а той казваше, че актьорът не бива да престава да се учудва…

Да, и то е едно от важните качества въобще. Трябва да си любопитен към света – не в лошия смисъл на думата, а именно с учудването: „Това не съм го знаел, чакай да видя какво е“. Много е важно за актьора да не бъде самодоволен, че знае всичко.

Липсват ли хора като Леон и Азарян?

Много! Сега има млади и талантливи хора, но аз съм с друга закваска и ми е трудно да работя по системата на импровизации, на опипване, на „дай да видим какво ще стане“. Малко се плаша. Вече съм и на години, но с тези, с които работя – добре се разбираме.

Може би всяка роля ви бележи по някакъв начин. Една от ранните ви героини е Милкана от „Майстори“ на Рачо Стоянов – как ви въздейства това момиче?

Милкана е много хубава роля, пиесата е прекрасна, но странно, не стигнах до дълбочина в нея; бях много млада, като че ли се движех по повърхността. Вълнуват ме по-късните работи, когато започнах да работя с Леон Даниел. Първо „Напразните усилия на любовта“, после „Ученикът на дявола“ и като се заредиха около 20 пиеси, все много разнообразни. Спомням си куриоза в „Одисей пътува за Итака“ от Константин Илиев. Леон искаше да играя главната роля на учителката, но вече бяхме близки и можех да си позволя да му кажа: „Дай ми другата, на бабата пияница“. А той: „Ти луда ли си?! Мислех само за теб в главната роля – може ли така?!“.

От млада почнах баби да играя (смее се). Обичах „да се маймуносвам“. Изключително удоволствие! А тая баба стана много смешна. Малка, епизодична роличка, но какво ли не си измислих за нея – как да е облечена, какви очила да си сложи, счупени и лепени, даже два чифта… Такъв кеф!

А кога ви беше по-интересно – да сте Офелия или да сте Гертруда?

И в двете роли ми беше интересно, защото работата по „Хамлет“ не е шега. Много различни са двете героини, а и постановките бяха на различни сцени. Интересното беше, че когато играх Офелия, Илия Добрев беше Хамлет (двамата са от един клас във ВИТИЗ и през 1967 г. заминават по разпределение във Варненския театър, б.а.), а когато играх Гертруда – той беше Клавдий (постановка на Николай Ламбрев в Театъра на армията, 1996 г., б.а.), Хамлет пък беше Атанас Атанасов. Партнирахме си прекрасно в най-различни роли.

Най-дълго работите във Военния театър, но често сте и в Театър 199. Например в „Три високи жени“ – интересно ли се работеше с режисьора Христо Христов?

О, много хубаво представление, играхме го дълго и все пред пълен салон. Христо Христов беше толкова интелигентен, умен човек, а и хубаво партньорство имахме с Пламена Гетова, с Таня Томова и с Христо Живков, който почина наскоро – прекрасно момче! В Театър 199 имам много любими неща. С Леон направихме „Соло дует“, не се игра дълго, беше като че ли за по-специална публика. Прототип на главната героиня е съпругата на Даниел Баренбойм (виолончелистката Жаклин Мари дю Прѐ, б.а.), която заболява от множествена склероза, не може да свири и на 42 си отива. Много интересна, богата работа, която обичах, защото обичам и музиката, най-великото изкуство. А партньор като Васил Димитров не се забравя.

Там е и първият ви моноспектакъл, „Кики ван Бетовен“ – отново музика…

Първи и последен (смее се). Ооо, такава мъка беше, ужас, но то беше следващото нещо, което много обикнах.

Режисьор е Георги Дюлгеров – интересно партньорство имате с него, нали? Покани ви и във филма си „Буферна зона“…

Малка роля изиграх там, но мисля, че добре се получи. Дюлгеров е много взискателен, оглежда си предварително нещата, подготвя се сериозно. Разбира се, в „Кики ван Бетовен“ ме побърка, защото не искаше нито за миг да оставам ей така, декламирайки текст. Настояваше все да правя нещо, да се катеря, да танцувам, да готвя… така де, това е въображението на кинорежисьора. Много си го обичам Жоро, а сега във Варна ми подари книгата си „Биография на моите филми“ със специално послание и автограф. Нали съм, както той каза, негова героиня…

Като стана дума за филми, какво си спомняте за Гец и „Осмият“?

Умирахме от смях с Гец, това бяха безкрайни лакърдии, невероятно чувство за хумор имаше. Снимахме драматични сцени, камерата спираше и той почваше да ни разсмива. Гец беше изключително добър човек и артист. Велико удоволствие беше да си партнираме. Спомням си как ходихме заедно на първия фестивал на българския филм в Индия. Посрещнаха ни като правителствена делегация на летището в Делхи. То бяха журналисти, светкавици, веднага пресконференция, венци от жасмин… При тях киноартистите са на голяма почит, друга каста, затова хората, които ни придружаваха, се изненадваха, че общувахме с всички, влюбиха се в нас. Успяхме да видим Тадж Махал, пещерите около Бомбай с изсечени вътре статуи на Буда, свещената река Ганг… С „Осмия“ много пътувахме. Беше си хубав филмът, но нали е партизански, след 1989 г. не го показват. Милчо Левиев написа фантастична музика, като за уестърн; Зако Хеския направи страхотен монтаж, а и какви артисти – Гец, Джоко Росич, Антон Горчев…

Стана дума за Катрин Деньов. Преди години тя беше тук за снимките на „Изток – Запад“ (1999, реж. Режис Варние), в който участвате и вие – запознахте ли се?

Запознахме се. Един ден снимахме в бившия Партиен дом. Бях свършила моите снимки, когато тя дойде за началото на нейните. Реших да се запозная с нея, приближих, а тя леко се отдръпна – артистите от нейния ранг се пазят, защото всякакви нахалници има. Казах ѝ, че съм нейна колежка и играя еди-коя си роля във филма, тя се усмихна и ми подаде ръка. Изненадах се, че всъщност е миньонче, подаде ми мъничка, фина ръчичка… Нямахме общи сцени, но ролята ми там не беше малка, сериозно участие си беше. Общувах най-вече с Олег Меншиков, който беше главният герой. Но знаете ли, по подобен начин се запознах и с Ед Харис.

Как се случи?

Играех в един филм, „Бягството“ (The Way Back, 2010). Питър Уиър, страхотният режисьор и на „Обществото на мъртвите поети“, беше избрал звезден състав – Колин Фарел, Джим Стърджис, Ед Харис, когото обожавам като актьор... Ролята ми беше много малка, но един ден Уиър ни събра всички. Представете си, месец преди снимките тия невероятни артисти, извикани за репетиция на маса в Бояна. 20–30 души се бяхме подредили, за да се чете сценарият и да се представи кой кой е. Помислих си, че още на другата сутрин ще си заминат, но не, всички останаха. Всеки ден режисьорът разговаряше с тях, подготвяха се. А те самите признаваха: „Какъв късмет имаме да работим с този човек!“. Като деца бяха…

В една от почивките видях Ед Харис и Колин Фарел да пушат в коридора. Единият, облегнат на едната стена, другият – на другата, нещо си говореха. Споделих с организаторката, че искам да се запозная с Ед Харис, но тя направи физиономия, сякаш да ми каже: „Абе те неслучайно са избягали встрани“. Обаче най-нахално отидох, поздравих Колин Фарел за наградата, която току-що беше взел, а на Ед Харис казах: „А вас поздравявам за всичките ви роли“. Той ме погледна скептично, но аз продължих да обяснявам, че съм колежка, че играя еди-коя си роля... Четенето продължи, пак ни дадоха почивка, пак отидох при него и му казах: „Бяхте просто знаменит в „Партитурите на Бетовен!“ (2006, реж. Агнешка Холанд). И колко му е на артиста – светнаха му очите, като му заговорих за нещо конкретно: „Ааа! А ти къде играеш?“. Казах му и той: „Ще помоля моя асистент да отидем да гледаме“. Наистина дойдоха. Първо гледаха „Чайка“ на Крикор Азарян, даже доведоха и Марк Стронг, страхотен английски актьор.

Коментираха ли после спектакъла?

Да, видя им се странно, а Стронг каза: „Много смело подхождате към Чехов. Ние не смеем“. Запознах ги с Азарян, който беше впечатлен, че Ед Харис идва на театър, вместо да ходи вечер по кръчми. И знаете ли какво се случи? Ед Харис за втори път прояви интерес. Дойде в павилиона, в който снимах, и ми каза: „Ще дойда довечера на твоето шоу“. Добре, отвърнах, заповядай. Играехме нещо, което много си харесвах, пак на Коко. Той постави „Колекцията“ на Пинтър, която обаче беше кратка и ме попита: „Искаш ли да добавим и „Гара Виктория“, която е писана за мъж, но ще я направим за жена?“. Перфектна драматургия. Преди представлението дадох пиесата на Ед Харис на английски, за да си припомни и да му е по-лесно в залата. Свърши спектакълът, тръгнах си, той пушеше пред театъра и като ме видя, се хвърли да ме прегръща: Beautiful, beautiful!

Нямате проблем с английския – никога ли не ви хрумна да емигрирате?

Никога! Не ми е и минавало през ума. Защото, колкото и добре да знам английски, винаги ще бъда чужденка – Санчо Финци е единственият, който се наложи в Германия не като чужденец, а като немски артист. А и си обичам работата тук.

Един личен въпрос: покрай връзката си с режисьора Андрей Аврамов попадате във фамилията на Гео Милев чрез неговите дъщери Бистра Аврамова и Леда Милева и неговата сестра Пенка Касабова, първата българска детска учителка с висше образование – какво ви носеше тази близост?

Главното беше именно това, че открих за света на Гео Милев повече, отколкото знаем от училище. Личност, в която се влюбих. Изключителен. Толкова малко е живял, но какво ли не е сътворил. Такова перо, такъв публицист, преводач, да не говорим за поезията. Такъв буден ум, непримирим, много богата, разностранна личност и толкова жалко, че си отива само на 30 години. И за какво са го убили – не е ясно. После го развяха като знаме на комунизма заради поемата „Септември“, а той я пише като прогресивен човек, не като комунист. Неговата сестра Пенка Касабова, американска възпитаничка, също беше изключително интересна личност. Живеехме наблизо и често ходехме при нея. Замалко не доживя стотния си рожден ден. Винаги беше соанирана, готова да посреща многобройните си гости. Даже веднъж не се чувстваше добре и свекърва ми Бистра ѝ каза: „Лельо Пеше, ще дойде докторът“. А тя: „Как ще дойде?! Трябва да се облека, да си оправя косата“…

Тя е голямата любов на Борис Христов?

Точно така. Щели са да се женят, но войната ги разделя. Тя му казва: „Стой в Италия, гледай да се наложиш“. Разбирала е гения в него. Пазеше обаче булчинската рокля, подготвена за сватбата, и веднъж казала: „Бисе, я вземи да напълниш калъфка за възглавница с нея и това да ми е под главата в ковчега“. Бисето донесе вкъщи роклята и почна да пълни една калъфка. Като ѝ занесе възглавницата, Пенка Касабова казала: „О, колко хубаво, обичам на високо да спя“.

А Леда Милева?

Леда беше голяма фигура. Много интелигентна жена, със страхотно чувство за хумор, винаги с лека усмивка. Никога не я видях гневна, не чух да каже лошо за някого.

Първата ви голяма роля е в „Обърни се с гняв назад“ – таите ли в себе си гняв?

Имам, макар гневът да е лош съветник. Душата ми се бунтува срещу цялата ни обществена обстановка. Някак всичко върви наопаки вече. Защо е това чудо, не мога да разбера. Моят живот е минал, но ми е мъчно за децата, за внуците, за това какво предстои на тая наша България. Господ ни е дал божествено място, красива природа, разнообразна, то минерални извори ли не щеш, то море ли не щеш, големи реки, планини – можехме да живеем само от едната си природа като царе, но не... Все нечитави хора, откакто се помня, ни ръководят. Разчитахме на демокрацията, но тя е нещо много трудно. Не е за неподготвени хора, а ние като общество се оказахме неподготвени. И вместо да вървят напред, нещата тръгнаха назад…

В световен план се гневя на това, че в XXI в. може да има война – една, че сега и втора. Не ми побира умът как е възможно… Човечеството като че ли на нищо не се е научило. Много теми за гняв има, но гневът е безсмислен – трябва да се противодейства на нещата, които предизвикват гнева; всеки да е съпричастен към съдбата на страната и на народа си. Ох, големи речи, много се разприказвах…

Последно – като актриса, която и на 80 не спира да играе, ще се подпишете ли под изречението: „Нямам умора!“?

Ако съм здрава, хич няма да имам умора, но годините си казват своето. Миналата година минах през пет операции за седем месеца, боли ме гърбът, а като стъпя на сцената, забравям за болките (смее се). Работата ме държи. И да, искам да играя.