Култура / Брой 10 (3003), Декември 2023

„Като сравнявам поколенията, мога да кажа, че преди учениците и родителите имаха по-голямо доверие към преподавателя и училището. Бяха по-спокойни и не гонеха бързи резултати.“ С утвърдената преподавателка по цигулка Благородна Танева разговаря Светлана Димитрова

Благородна Танева е преподавателка по цигулка от 1982 г. През тези четири десетилетия тя подготвя за голямото музикално приключение своите ученици, които са спечелили стотици награди от национални и международни конкурси. Много от тях вече са на водещи позиции в различни оркестри у нас и по света. Гергана Гергова е концертмайстор на Кралския театър в Мадрид, а Яна Дешкова – на Симфоничния оркестър в Олбор, Дания. Своята 40-годишна преподавателска дейност Благородна Танева отбеляза със серия концерти в Стара Загора, Плевен, София, Габрово, Пловдив. Заедно с Genesis Orchestra под диригентството на Йордан Камджалов свириха Гергана Гергова, Зорница Иларионова, Цветомир Цанков и Яна Дешкова, както и настоящи ученици на Благородна Танева. По време на концерта в София тя бе удостоена с наградата Златна лира на Съюза на българските музикални и танцови дейци.

Наградите са признание за труда на един преподавател.

Много е приятно. Бях изненадана, не очаквах. Стана по време на един от концертите, с които отбелязваме моята 40-годишна преподавателска дейност. Отидох зад кулисите да настроя цигулките на двете по-малки деца и тогава на сцената излезе г-н Станислав Почекански, който обяви наградата (Златна лира на СБМТД).След това дойде и наградата, която „Кантус Фирмус“ ми присъди в Деня на будителите, 1 ноември. Разбира се, знакът и поздравителният адрес на Музикалното училище (Националното музикално училище „Любомир Пипков“, б.р.), които г-жа Столина Добрева ми връчи. Събраха се много награди, приятно е, но и много задължаващо.

Още по-впечатляващо е, че ваши ученици се събраха, за да направят национално турне по повод на тази годишнина. А те са толкова заети и са разпръснати на различни места по света.

Отдавна исках да направя нещо подобно, и то не по повод на годишнина. Исках да събера на една сцена колкото може повече от децата, които са минали през моя клас. Но е трудно – те работят в различни държави, на отговорни позиции са, няма как да отсъстват. Месеци наред водехме разговори. Гергана Гергова пристигна от Америка в деня преди турнето и цялата програма се репетираше тогава. Но когато всичко се прави от можещи хора, нещата стават бързо.

Завърна се и Яна Дешкова. Спомням си с какво вълнение следяхме успехите ѝ още докато беше в Плевенското музикално училище.

Винаги съм казвала, че заради Яна Дешкова останах в тази професия. Детето, което осмисли професията ми, е Яна. Бях млада преподавателка, а тя беше много мъничка. Бях изпратена по разпределение в Плевенското музикално училище, Яна беше на пет години. С нея извървях пътя от поставянето на инструмента, през израстването, през всички национални и международни конкурси, майсторските класове… до дванайсети клас. Получих голям опит в работата си с нея. Имах и други ученици, но с нея започнах съзнателно и денонощно да мисля върху преподаването, върху това дали правилно я уча, дали няма да объркам един талант. Беше ми ясно, макар да нямах опит, че пред мен стои много надарено дете, на което всичко му се получава естествено, с лекота. Тук беше голямата отговорност. В първите години с Яна редовно идвахме с влака в София, при моя преподавател проф. Боян Лечев, за да се консултирам дали правилно я уча, дали някъде не греша в поставянето на ръцете, в оформянето на техниката. С такива деца отговорността е много голяма и аз я усетих. Но беше и голямо удоволствие, защото един преподавател се формира и израства, когато има срещу себе си таланти.

Всички знаеха, че Яна Дешкова е талантливо дете. Тя от самото начало започна много силно. Но как се справя преподавателят, когато работи с други деца, чието изграждане е по-бавно.

Отговорността е еднаква, но с талантливите е по-голяма, защото ако нещо неправилно поставиш в апарата на детето, това е спънка. Ако неразумно правиш големи скокове в преподаването, не знаеш кое след кое да преподаваш, това може да стегне ръцете и психиката, и да се получи не надграждане, а обратното. Има принципи, от които се ръководиш. Може да се правят някои по-големи стъпки с едно дете, но те също трябва да са разумно подбрани, за да се развива то хармонично. И по отношение на музикалните стилове е така. Трябва да се степенуват нещата, включително и тези, които изискват повече усилие, за да се постигнат. Винаги казвам, че когато са ученици, трябва да свирят всичко – всички автори, стилове, а когато станат големи и концертиращи музиканти, могат да избират как да съставят програмата си. Или когато са на конкурс – трябва, разбира се, да подберат това, което ги представя в най-добрата светлина.

Дъщеря ви Зорница Иларионова в момента е сред много талантливите млади цигулари. С нея как се случиха нещата?

Спомням си, че когато правихме прощъпалник, от всички наредени най-прекрасни предмети тя избра цигулката. След това вероятно много ѝ повлия средата. У нас, в Плевен, идваха моите най-талантливи ученици – Яна, Гергана, Цветомир, Велика. Разбира се, двата урока в училище не бяха достатъчни и вкъщи беше станало второ музикално училище. Особено когато се готвехме за конкурси и концерти. Зорница непрекъснато искаше да е с нас в стаята. Цялата тази атмосфера е допринесла и тя да иска да бъде цигуларка. Беше на две-три годинки, когато, хванала една голяма цигулка, облякла дълга рокля и в моите обувки с токове, стоеше пред огледалото и се опитваше да свири. Бяхме я снимали така и при една моя среща с проф. Лечев му я показах, а той каза: „Но тя е готова!“.

С нея по-внимателно ли подходихте в преподаването?

Никак не подходих, да си призная. Нямам спомен как тя засвири, как тръгнаха нещата при нея. Дори имам вина спрямо Зорница, защото засвири някак между другото. Нещата при нея се случваха между другото до момента, в който дойдохме в София, тя беше завършила четвърти клас. В моя клас имаше талантливи деца, бях много ангажирана, ходех с тях по конкурси. С нея всичко ставаше случайно, а не отговорно и систематично, както с другите. Но се случваше правилно, с лекота. Виждах, че има вроден усет към цигулката.

Не сте ли мислили да я насочите към друг преподавател?

Не само помислих, но ѝ го казвах. Исках да има и друг авторитет до нея. Тя започваше да плаче и го приемаше много лично. Смяташе, че я гоня от моя клас. Затова използвах всякакви възможности да я записвам в различни майсторски класове. По този начин попадаше в друга ситуация, можеше да чуе друго мнение. Така беше до дванайсети клас.

А вие самата как избрахте цигулката?

Родителите ми са чули, че съм музикална, че много пея. В Плевен имаше открита школа, обучаваха по цигулка и пиано. Нямам спомен защо е била избрана цигулката, а не пианото. Може би защото вкъщи не е имало място за пиано. В първи клас постъпих в школата към Музикалното училище, защото тогава беше така – в Музикалното започвахме от осми клас. Много ясно си спомням разпределението, след като завършихме Музикалната академия, всички бяхме много тъжни. Бяха дошли директори на музикални училища, концертмайстори от оркестри. И тъй като съм от Плевен, беше най-естествено да ме разпределят там. Бяха дошли Божко Шойков, директорът на Плевенското музикално училище, и Вили Бунарджиева, концермайсторката на Плевенската филхармония. Двамата много ентусиазирано започнаха да ме убеждават. Аз казах, че изобщо не искам да съм в оркестър, избрах Музикалното училище. Така започнах и останах там двайсет години. Колкото до самото начало на обучението ми, не зная каква беше тази моя съдба, но не попадах на подходящи преподаватели. Сега от моя опит мога да кажа, че всичко е било на ръба на самодейността. За мен шансът дойде, когато още като ученичка започнах работа с доц. Боян Данаилов, прекрасен преподавател и човек. Той ми помогна, вкара ме в правилните релси и нещата тръгнаха много добре. Завърших Консерваторията в неговия клас, след това получих шанс да специализирам в Московската консерватория, в катедрата на Давид Ойстрах при Олег Криса – голямо име и фантастичен човек. Това беше периодът, когато ходех и слушах всичко и всички – и като преподаване, и като концерти. Имах изработен план кой преподавател в кой ден от кога до кога работи. Много слушах в Централната школа при великата Турчанинова – първата учителка на Максим Венгеров. Тя беше отзивчива и ми казваше много неща. Ходех и в Консерваторията, но интересът ми беше към началното обучение, какво правят, за да я има тази руска школа.

Значи при вас преподаването е било по-важно от изпълнението?

Точно така. Никак не ми беше интересно свиренето, особено в оркестър. Смятам, че преподавателската работа е по-творческа и по-отговорна. Не омаловажавам труда в оркестъра, но тук всичко зависи от теб. И ако ти не знаеш какво правиш, можеш да объркаш много човешки съдби. Става така, че с години деца и родители инвестират и накрая се оказва, че учениците не са конкурентни, не могат да си намерят работа. Нашата професия прилича на лекарската. В аптеката има много лекарства, но само добрият лекар знае кое и кога да даде, каква диагноза да ти сложи и как да те лекува. Работата на добрия преподавател е в това – от безкрайно многото знание, което има, от прочетеното и изсвиреното да избере най-подходящото за всеки конкретен случай, за всяко дете.

Зорница въпреки младостта си е и успешен преподавател. Консултира ли се с вас, така както вие сте правили с проф. Боян Лечев?

Да, разбира се. В момента Зорница е изключително полезна за деца, които вече могат да свирят на цигулка и свирят сериозен и интересен репертоар. Всичко това е минало през ръцете ѝ, свирено е не къде да е, а на големи конкурси. В момента тя се учи от мен как да работи с тези в по-малката възрастова група, с начинаещите деца. Тя знае много тънкости в инструментализма благодарение на Захар Брон. (Проф. Захар Брон е бил преподавател на Зорница Иларионова във Висшето училище „Кралица София“ в Мадрид, б.р.) Познава начините, по които всяко трудно място да се научи и овладее. Брон казваше, че всичко може да се изсвири на цигулка, че няма невъзможни неща, но трябва да знаеш как да го работиш. За нея е нов подходът към малките деца, как да тръгва към тях, какво да обяснява на техния детски език.

Обикновено музикантите споделят колко много време отнемат обучението и подготовката им. Има ли правило, че колкото повече се упражняваш, толкова повече постигаш?

Няма такова правило, индивидуално е. Например Яна Дешкова е от децата, които никога не са свирили повече от три часа дори когато се готвехме за големи конкурси с два-три тура. Има хора, които успяват – просто благодарни ръце, главата работи концентрирано във всяка една минута. Тогава няма нужда от дълго упражняване. В последните години например Зорница е натрупала толкова много опит и инструментализъм, че буквално за няколко дни научава нещата. Всеки минава през различни етапи – в един период повече свириш, за да натрупаш. След това не е необходимо толкова много да се упражнява човек. Затова съм убедена, че има години, в които трябва да се свири повече, и това е точно в ученическата възраст. В днешно време, ако не си овладял инструмента до 17–18 години, никой от големите педагози няма да приеме да се занимава с теб, защото конкуренцията е чудовищна. Вече деца под десетгодишна възраст преодоляват най-трудните произведения. Затова в музикалните училища работата на преподавателите е много отговорна. Тук трябва да стане натрупването на всякакъв вид техника. След това музикантът трябва да се развива само интелектуално. След 18 години трябва да свири много камерна музика, различни стилове, да общува с големи музиканти, за да израсне, както се казва, главата, а ръцете вече са научени.

Има ли степенуване при вече натрупан първоначален опит в задаването на музикалния материал? Например Бах, но какво и кога от Бах?

Да, винаги има. Например след десети клас вече може да се свири Концертът на Чайковски. В моя клас завършват със Сибелиус. Не съм давала Брамс, Бетовен, Шостакович, Барток, колкото и да са били талантливи децата, до завършване на дванайсети клас. Иначе сонатите на Бетовен, да. Говоря за големите цигулкови концерти. Ако с Капризите на Паганини, с виртуозни пиеси са натрупали опит, може да свирят Чайковски, Прокофиев, Паганини, Виенявски. Свирят доста българска музика, което си е по регламент в различните класове. Търся и да разнообразявам репертоара. Последно се видях с Георги Черкин и го помолих да напише нещо подходящо за цигулка. Най-хубавото, което срещам и давам, е от Панчо Владигеров. А ми се иска да има разнообразие, за да имаме възможност да избираме.

Вече четиридесет години преподавате. Няколко поколения се смениха. Намирате ли различия при децата, които идват?

Има различия, разбира се. Аз не мога да се оплача, защото и в настоящия ми клас има сериозни, амбициозни деца. Но като сравнявам поколенията, мога да кажа, че преди учениците и родителите имаха по-голямо доверие към преподавателя и училището. Може би защото информационната система не беше толкова богата, колкото е днес. Имаха доверие в това, което казва преподавателят. Бяха по-спокойни и не гонеха бързи резултати. В момента интернет предоставя информация за всичко – преподаватели, майсторски класове, конкурси, и се получава една нервност, гонене на бързи резултати. Не е достигнато нужното ниво – и като резултати, и като техника, а децата и родителите бързат. Има и друга страна. Неуспехите на конкурсите се отразяват зле на детето. След това на мен ми трябва време, за да го вдигна на крака, да си повярва, пак да започне да работи с желание. Радвам се, че моите ученици ми казват, когато се явяват на конкурси. Никого няма да спра, но е важно да зная. Понякога те не са наясно какъв репертоар да изберат, може би отиват недостатъчно подготвени. Добре е да знаят при кой преподавател какво е най-добре да работиш, когато участваш в майсторски клас. За кой стил този човек ще ти бъде много полезен. Ако го правят без знанието ми, е възможно да отидат недостатъчно подготвени, да не знаят какъв репертоар да занесат или да отидат с неподходящо произведение. Често се губят в морето от информация, особено ако родителите не са музиканти. Изобилието понякога обърква.