Култура / Брой 2 (3005), Февруари 2024

„Сега осъзнавам, че за мен животът е бил някакъв театър. Не съм искала да го възприемам такъв, какъвто е. Винаги съм го идеализирала и прекроявала.“ Разговор със Станка Цонкова-Уша и Вера Млечевска, куратор на ретроспективната изложба „Наричайте ме Уша“ в СГХГ

„За мъжете фотографията е начин да изразяват себе си, а за мен – да спасявам себе си“, пише Станка Цонкова-Уша, чиято ретроспективна изложба „Наричайте ме Уша“ продължава в Софийската градска художествена галерия. Поради големия интерес тя беше удължена до 25 февруари.

Уша започва с класическа черно-бяла фотография през 1974 г., участва в художествения живот докъм 90-те години, но остава твърде експериментална за фотографите и чужда на художниците. През 1986 г. и 1989 г. е отличена с Голямата награда на фестивала в Роаян, Франция. През 1990 г. участва във Фотофестивала в Хюстън, САЩ. Проектът ѝ „Прегръдка – каменни градини“, създаден в Япония през 2003 г., беше показан 20 години по-късно в „Топлоцентрала“ в София (вж. сп. „Култура“ 4/2023). Нейни творби са притежание на Националната библиотека в Париж; Елисейския музей в Лозана; галерия „Шадай“ в Токио, Централната библиотека в Берлин и др.

Колко време подготвяхте тази изложба, която събира на едно място пет десетилетия?

Вера Млечевска: Много дълго време я подготвяхме. Но ако трябва да започна от началото, аз съм от поколението куратори, което познава Уша само от думите на нашите преподаватели. И така аз разбрах, че тя е правила експериментална фотография. Обаче никъде не намирах нищо за нея. Отне ми години – от момента, в който за пръв път чух името ѝ, до нашето запознанство сравнително наскоро. Уша има много работи, пази голям архив и при това много интересен. Първо, тази изложба трябваше да се случи много отдавна. И не трябваше аз да съм куратор, но ето че така се стекоха нещата. И второ, тази изложба трябваше да се случи не само заради самата Уша, заради името ѝ, заради нейното творчество, а и заради историята на изкуството. Защото работата на Уша за мен е много повече от фотография. В нея я има фотографията като медия, но го има и протягането на 90-те години към нещо ново, към други изразни средства, към друга чувствителност, към нещо, което не е дистанциран обект на изкуството, а идва от личните преживявания на автора.

Оказа ли се тази Уша много по-различна от това, което знаехте за нея?

В. М.: Абсолютно различна. Аз смятах, че е отшелничка, която не желае да има връзки с външния свят, а се оказа изключително топъл, емоционален човек с толкова много истории. И толкова лесно се разбирахме, въпреки че сме от различни поколения. За мен срещата с Уша беше истинско удоволствие. Честно казано, аз не знаех кой знае колко за нея, защото няма много публикувани нейни работи. Или те са в някакви фотографски издания, които аз не следя. Имаше работи, които много ме изненадаха, и други, за които ми отне време да разбера от какво точно се е интересувала Уша. Но след като разговаряхме и тя ми показва различни свои произведения, започнах да я разбирам много по-добре. Например веднага виждаме, че има фотографии, на които е самата Уша. Тя не е човекът, който натиска копчето, човекът от другата страна на фотоапарата. Има работи, в които си личи, че много свободно е рисувала и е експериментирала по време на самия химически процес. Това ми беше безкрайно интересно. А също и двойните експонации, фоновете, които са сякаш приказни.

В изложбата има и работи от по-ново време?

Уша: Да, има сравнително по-нови, от 2003 и 2004 г., даже съвсем нови – от 2023 г. Идеята беше по-новите неща да направят емоционална връзка между различните периоди.

А кога обърнахте фотоапарата към себе си?

Уша: В началото апаратът беше средството, чрез което опознавах света. Това беше в периода, когато работех в Киноцентъра – през 1974 г., тогава много пътувахме с продукции и се срещахме с различни хора. Аз така откривах света, но дори тогава – сега го осъзнавам – съм възприемала живота като театър. В първите ми работи съм си играла и съм инсценирала някакви неща. Имам едва няколко кадъра, които са репортажни. За съжаление, не помня точно какво съм си мислила тогава, но сега осъзнавам, че за мен животът е бил някакъв театър. Не съм искала да го възприемам такъв, какъвто е. Винаги съм го идеализирала и прекроявала. И това се вижда особено в детските серии, които са правени през 80-те години, с дъщеря ми, с роднините. Аз винаги съм ги карала да играят театър. От моя страна има само провокация, хвърлям някакви дрехи и ги карам сами да се маскират и да играят. Там няма точно режисура, по-скоро има някаква манипулация, от която съм се възползвала.

Какъв беше първият ви апарат?

Уша: „Екзакта“, беше толкова любим. После имах „Канон“, който спечелих на една „Фотоваканция“ и по-късно изобщо не исках да го сменям. Много е странно, но човек се привързва, фотоапаратът става част от самия него и тази интимна връзка трудно се къса. Въпреки че при мен апаратурата никога не е била водеща.

А можеха ли историите, които разказвате през фотоапарата, да бъдат разказани чрез друго изкуство?

Уша: Точно от този период, когато бях в Киноцентъра, имам много сценарии, за които никой не знае. Те не са по реални истории, сюрреалистични са, много кратки, някакъв вид пърформанс. Не съм ги показвала, но не ме е срам, защото, когато ги чета, виждам колко са актуални. Но не се е стигнало до тях. Така при мен винаги нещо друго върви паралелно с фотографията. Писала съм стихове през цялото време. Но фотографията винаги е била водеща и затова другите ми дейности някак са оставали встрани.

През 80-те години в какви среди се движите? Самата изложба показва, че имате колаборации с поети, по-късно с актьори.

Уша: Да, това беше през 80-те години. Тези връзки станаха по-активни след созополските Зимни академии на „Аполония“ през 1986 и 1987 г. Там се оформи една група на млади интелектуалци – кинаджии, художници, скулптори, поети и писатели. Аз активно участвах в този живот. И на тези купони влачех някакви снимки, които закачвахме по стените в къщите. Зимните академии бяха „под шапката“ на Шесто управление на Държавна сигурност, дори ченгетата участваха в купоните, а ние впоследствие разбрахме, че са шестаци. Имаше някаква привидна свобода и обяснението е, че бяхме събрани на едно място и външният свят нямаше достъп до нас. Сега си мисля, че това е причината да ни отпуснат малко въжето.

Та още от 80-те години се движех в среди на поети – Владо Левчев, Едвин Сугарев и др. Правила съм книги на Ани Илков, Блага Димитрова, на Малина Томова. С Малина беше най-ценното ми и дълго сътрудничество в „Литературен вестник“. Там бяхме един екип, в който цареше такова удоволствие и радост. Със Стефан Десподов, Мария Ландова и Малина сме правили цели броеве с илюстрации, по-точно с игри. Сега много липсва това.

А как се усещате днес? Като принадлежаща към фотографите, или към художниците?

Уша: Никъде. Винаги съм била във връзка с фотографите. Имахме Клуб на фотодейците, който работеше много активно, участвах в проявите му. Включвала съм се в изложби с някои от работите, които са представени в сегашната изложба. Фотографията тогава не беше толкова стриктно ограничавана и наблюдавана. Ние не пречехме, защото художествената фотография не е пропаганда, пък и от сравнително малко хора се гледа.

Вие бяхте по-безобидни?

Уша: Да.

А имаше ли цензура? По отношение на актовата фотография например? Вашите снимки без проблем ли можеха да се появят на изложби?

Уша: Имаше цензура. Спомням си, че едни възрастни партийни функционери ми казаха: „О, не, без това!“ за серията „Неделя сутрин“. Обаче както казаха „не“, така аз сложих снимките в изложба в Пловдив, а те и не дойдоха да гледат, за да се упражни цензурата. Общо взето, мен не ме възприемаха сериозно, което е било предимство…

И свобода?

Уша: Да, определено мога да кажа, че това желание за свобода винаги се е проявявало по доста скандални начини, на мой гръб естествено. И цената, която съм платила, е доста висока – да бъда без работа, да работя на някакви нископлатени длъжности, какво ли не. Но беше много важно да не съм конкуренция на никого, защото това ми даваше възможност да съм свободна. За мен свободата винаги е била въпрос на избор. И никой не може да ти я забрани, само че трябва да си наясно каква цена ще платиш за нея.

Какво сте работили? Били ли сте фотограф на щат?

Уша: Да, в Киноцентъра. Два пъти съм била на щат като фотограф – веднъж до 1980 г. и след това за още един кратък период, може би една или две години, не помня точно. Но след това бях главно лаборантка – била съм в БАН, към Института по металознание и технология на металите, към секциите „Технология на металите“, „Водни проблеми“, „Капково напояване“. Била съм дори трета лаборантка, която с една пръчка бута копията във фиксажа. И само чаках да свърши официалната част от работата, за да започна да правя моите си неща. И на това се дължи цялата ми изложба. Понеже на местата, на които съм работила, е имало лаборатории.

Може би оттук идва и двойната съпротива при вас, двойното отричане, което виждаме в изложбата. Веднъж – не съм артист, след това – не съм фотограф.

Уша: То е свързано изцяло със съдбата и пътя ми. Защото винаги социално съм била някъде най-долу – най-ниско платена, безработна, гледала съм деца и възрастни, по строежи съм работила... Става въпрос за оцеляване. Беше страхотна драма, че не съм в състояние да правя това, което искам. И тази лична драма беше част от един път, който продължи доста дълго, включително и до днес. И в този път фотографията имаше водеща роля – с цялото това противоречие, с цялата тази борба. Нещо много лично ме свързва с нея.

А имало ли е моменти, в които сте се отказвали?

Уша: Да, през цялото време съм искала да се откажа точно по тая причина, защото борбата ми причиняваше страхотна мъка. Поради невъзможността да работиш това, което искаш. Или го правиш в безумни условия, по едно време работех вкъщи, в тоалетната. Много компромиси са се налагали, за да правя това, което обичам. Така че за мен фотографията беше голям учител.

Вие говорите често за експеримента. В какво е всъщност вашата „алхимия“? Имате ли свои методи, които сте си изработили?

Уша: Още в началото разбрах, че на мен самата фотографията не ми достига като изразно средство. Започнах да опитвам в лаборатория различни техники – мачкания, работа с най-различни химикали. Не е било целенасочено, по-скоро интуитивно съм работила. За мен фотографията винаги е била нещо много дълбоко, което не може да се ръководи рационално, да се предвиди, и затова винаги съм оставяла интуицията да ме води. Просто съм такава натура – обичам предизвикателства, включително и с живота си съм експериментирала. Така че връзката е съвсем органична…

Всичко става на игра и като вляза на тъмно, изобщо не мисля. За мен самият процес е емоция, правя много копия. Затова имам серии – едно нещо води към друго и продължавам, докато изчерпя емоцията. А когато след това видя резултата, идва идеята, за която предварително не съм знаела. Затова казвам, че подходът ми е чисто интуитивен и е отзад напред.

Кой е бил големият университет за вас?

Уша: Киното, Киноцентърът. Това беше абсолютно капсулиран свят, много по-различен от външния. Имаше невероятни личности. За мен най-голямото познание, което получих там, беше от срещите с режисьори, оператори и художници – личности, които в днешно време просто не е възможно да се родят.

Там работехте ли в лаборатория?

Уша: О, там имаше един цял етаж – с ателие за снимане, с лаборатории, с големи вани, защото правехме и реклами. През 90-те години направих потресаващи снимки на всичко това, което вече беше изоставено. Спомням си цялата разруха и как всички плакахме, защото това е унищожен труд и памет.

Във фотографията имате ли учители?

Уша: Не. В Киноцентъра търсех учител. Спомням си, че се влюбвах и в мъже, и в жени. Беше някаква потребност – да имам учител, но в един момент се оказа, че книгите са били за мен по-голям учител. Помня, че през 90-те години попаднах в някакво село в Делиормана на книгата на Карлос Кастанеда „Пътуване към Икстлан“ и тя беше първият ми сериозен учител, от нея разбрах, че просто трябва да си воин. От това имах нужда.

Достигаше ли до вас информация за процесите на международната сцена? Такива, които усещахте като успоредни на вашите търсения?

Уша: Да, чрез фестивала в Роаян, Франция, от който два пъти взимах награда през 1986 и 1989 г. За мен беше много сериозно училище – салон за фотография на търсенето и експеримента (Salon International de la Recherche Photographique, б.р.), един, ако не и единствен по рода си, много сериозен. В конкурса номинираха десет души и се даваше една голяма награда, която беше парична. Първия път, когато участвах, бях сред номинираните и ми изпратиха каталог, от който останах така – с отворени очи. И в продължение на няколко години участвах, като взимах награди или бях номинирана. Това ми даваше някакво потвърждение за посоката, в която се движа. Аз дори и сега не зная големите имена във фотографията. За мен по-важен е начинът на мислене, начинът на възприемане на света. Това ме е интересувало – съвременният поглед, дори да не е свързан с фотографията.

На жените през 80-те по-трудно ли им беше да работят като фотографи?

Уша: Имаше и жени във фотографията, например Лоте Михайлова, Деяна Стаматова – те бяха идоли за нашето поколение, бяха по-възрастни. Но аз лично съм се сблъсквала с такова пренебрежение, с усещането, че много лесно могат да те изместят, да те бутнат. Но си мисля, че дори днес жените са по някакъв начин неравнопоставени.

Кога беше първата ви самостоятелна изложба?

Уша: През 1979 г. в Дома на киното. После, през 1986 г., направих в Будапеща една изложба, даже имам картички от тогава.

А какви бяха реакциите по онова време?

Уша: „На Уша глупостите“ – никой не ме е приемал сериозно. Осъзнах, че да си глупав, е много силна позиция. Да си невидим, незабележим, да не се тикаш, да не искаш нещо на всяка цена, да не влагаш никаква амбиция. Спомням си, че имаше тотална, и то тежка депресия като реакция срещу системата.

Когато правехте работите, съзнавахте ли, че не могат да бъдат показани?

Уша: Никога не съм се замисляла. Защото целта ми не е била да ги показвам. Макар че Катя Гаджева ми каза, че съм от редовните участници в Биеналетата на фотографията, които не помня.

Вера, вие пишете за изложбата, че сякаш е създадена от няколко различни Уши. В какъв смисъл?

В. М.: Работите са много разнообразни като подход, тези от 1974 г. са много по-различни от следващите. Когато Уша започна да вади нещата едно по едно, аз се впечатлявах от всяка следваща фотография и виждах, че тя няма нищо общо с предишната, съвсем друг поглед, друга емоция, друг подход. Някои са класическа фотография, други са съвсем различни или пък виждаш комбинация от двете. И когато ги наредиш заедно, ако не са етикетите, човек би си помислил, че не са на един и същи автор.

Уша: Да, това е отражение на личността ми в края на краищата – такава неспокойна, търсеща. Така че е съвсем нормално да тръгна в една посока, нещо друго да ме провокира, след това да се върна. Но за мен връзката между нещата е много важна, въпреки че те привидно са различни.

В. М.: Разбира се. И до ден днешен образователната система в България стимулира изучаването на една медия като занаят и твърде малко автори посягат към нещо по-различно. Най-младите художници вече биха могли да се изразяват без ограничения, но докъм 90-те години не беше така.

Уша: То и сега не е много по-различно.

В. М.: Не се стимулира преминаването през различни форми и само ако човек е по-малко ограничен от тази школовка – като Уша, и ако следва някакви лични търсения, своята интуиция, жаждата си за опит с нещо ново, може да си позволи такава свобода. Аз бях изключително изненадана, когато разбрах, че Иван Кирков е имал всевъзможни други изяви – правил е и дизайн, и сценография, работил е в киното, но ние го знаем само като живописец. Примерите са сравнително малко и до днес не се насърчава излизането от школовката, която имаш, а тя в някои случаи помага, но в други ограничава. Много ценно в изложбата на Уша е и това, че виждаш как човек, въпреки че е силно ограничен от социалната реалност, с която се сблъсква навсякъде, може да има много по-различен подход. Да се осмели да покаже собствените си драми и търсения, което не толкова много хора си позволяват. Много по-лесно е да нарисуваш едно разпятие. Чудесно! Но как се идентифицираш с това разпятие? Разпятията бяха толкова модерни и много известни живописци, мъже, са правили разпятия. За мен е по-истинско да извадиш нещо, което в момента те вълнува. Дали ще се погребеш, дали ще се ожениш за себе си, това е много по-истинско, отколкото да направиш едно страхотно, добре композирано разпятие.

Япония е съществена спирка в пътя ви. Тя как ви повлия?

Уша: Трансформиращо на 360 градуса. Япония беше началото на един друг път, който мина през Ню Йорк (6 години) и отказ от фотографията, и забравяне на всичко, което съм правила. Завръщането ми тук беше съвсем осъзнато, с усещане за корен, дом…

А фотографията ви как се промени?

Уша: Най-после я изоставих (смее се). В Япония отидох, за да снимам, но то беше съвсем различно снимане. Беше смирение, разбиране за хармонията в природата.

Как снимате днес?

Уша: Не снимам. Сега се забавлявам със съвременните технологии, и то отново с грешките. Открих случайно нещо, което много ми допада – т.нар. glitch. И много се забавлявам, носи ми радост, изпитвам лекота.

Останаха ли работи за нова изложба?

В. М.: За няколко изложби.

Уша: Аз имам големи работи, които тук са само загатнати, те отново са в серии. Имам поне 400 оригинала – винаги са ми тежали, влачих едни папки до Япония, след това до Щатите. Оцелели са горе-долу.

В. М.: Уша колаборира творчески с различни хора и все още пази нещата, които са правили заедно, и то в съвсем други форми. Те според мен също са ценни и трябва да бъдат извадени. Тя има толкова много непоказвани работи, че младите фотографи могат само да ѝ завиждат. Например мейл арт, това е кореспонденция между художници, които си изпращат рисунки, цели триизмерни фигури.

Уша: Рисувани пликове, писма… Това беше през моя период в „Литературен вестник“ и в театъра – 90-те години. Правехме го с Мария Ландова и Петя Стойкова. То беше възхищение от другия и очакване с нетърпение да ти изпрати писмо. Всичко е ръчно направено, пликовете също. Беше кратък и интензивен период.

Следите ли какво се случва днес във фотографията?

Уша: Аз съм си любопитна, но вече не искам да участвам, уморена съм.

Не ви ли липсва лабораторната алхимия?

Уша: Не, тя беше част от някакъв път. Лекотата, която изпитам днес, е резултат от това, че не ми липсва.

Въпросите зададоха Оля Стоянова и Людмила Димова