Прочитите на града
Докато вървях из София, за да разгледам изложбите, за които ще стане дума в този текст, автоматично отчитах промените в града. Махнали са вишката на ъгъла на „Раковски“ и „Царя“ – това добре, погледът се успокоява и нищо не виси над главата ти, докато чакаш на светофара. Една такава, запусната на ъгъла на „Фритьоф Нансен“ и „Патриарха“, през 2012 г. арт групата Destructive Creation превърна в китна беседка за срещи – после някой я запали и в крайна сметка я махнаха. Сложили са кабини за охраната от двете страни на Народното събрание – ужасни, по тях окачени климатици, открити кабели, контакти, усещане за бидонвили насред представителния площад. Няма я старата будка за вестници на ъгъла на „Дондуков“ и „Стара планина“, останала е само кръглата ѝ каменна основа, пълна с вода от дъждовете – бодна ме нещо, както се казва. Последно сякаш живот на този ъгъл от стара София даде акцията с „Преходен вестник“ на Красимир Терзиев през 2016 г., дано възстановят будката все пак…
Градът живее по свой начин, забележим в големите промени – в сградите и инфраструктурата, но и в детайлите, отразяващи обществени отношения, сантименти, носталгии и навици отвъд удобствата и неудобствата в текущото всекидневие. За изкуство в градската среда традиционно се смятат най-вече паметниците, призвани да запазят отрязъци от време, мислене и идеологии за бъдещите поколения. Явяват се стожери на паметта извън всекидневието и може би закономерно незабелязвани в него. Те стават видими „точки на кипене“ в изключителни моменти на символичен сблъсък в обществото за предела между миналото и настоящето.
Съвременното изкуство наблюдава града по друг начин. То търси и изявява невидимите процеси, изтъква ги в тяхната преплетеност и призовава да видим развитието им и своето място в него. Пионерски в това отношение у нас беше проектът „Визуален семинар“ на Института за съвременно изкуство в София и Центъра за академични изследвания през 2003–2006. Художници и теоретици обединиха знания и усилия, за да проучат „интерфейса“ на столицата, а чрез публични дискусии да заинтригуват с него обществото и властите. „Интерфейс София“ – така бе озаглавена и заключителната книга на проекта „Визуален семинар“. Който продължи в годините след това, подет и от следващи поколения творци с различни намеси в непрекъснато променящата се видимо и невидимо градска среда.
Като резултат на тези натрупвания близо две десетилетия по-късно се появи програмата „Навън“ на Столичната община. С идеята за временни произведения на площадката на някогашния мавзолей. И с намерението да превърнат тази постоянно тлееща „точка на кипене“ в място за изява на съвременното изкуство, използвайки неговата художествена, но и изследователска провокативност тъкмо в настоящето. Предизвиквайки същевременно традиционните представи за паметник и памет – с тяхната символична, но и илюзорна трайност в обществените отношения. Идеята на програмата „Навън“ е сходна с тази на „Четвъртия постамент“ на площад „Трафалгар“ в Лондон. По стечение на обстоятелствата останал без статуя, властите решават да го използват за временни произведения, избирани с конкурс, които стоят там в продължение на около година. И разбунват духовете, разбира се, широко обсъждани, харесвани и нехаресвани – впрочем едно от тях е стояло година повече по желание на гражданите. В крайна сметка те очакват следващото с интерес, доколкото в Лондон тази програма има вече над двайсетгодишна традиция.
В София тя е нова. Предходник на програмата „Навън“ бе „Бронзовата къща“ на Пламен Деянофф, издигната през 2018 г. във връзка с българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Отнесе безброй скандали, но направи най-важното – промени реално, но и символично това все още болезнено място в градската среда. Всякакви идеи витаеха през годините, предимно предложения за паметници на ханове, сякаш травмите на миналото могат да се излекуват с по-далечно минало. „Бронзовата къща“ бе ефирна конструкция от тежък материал, едновременно абстрактна скулптура и архитектура, запълнила „бялото петно“ с вечност, съвременност и… временност.
Програмата „Навън“ започна с „Един човек“ на Венелин Шурелов, който се появи на площадката на мавзолея в края на 2020 г. Огромната фигура с екраните си наблюдаваше и отразяваше тъкмо съвременността в живота на това място: хората, стекли се специално да го видят, хората, минаващи случайно покрай него, хората, които чакаха да се проектират в него на всеки кръгъл час – и грейна в цветовете на украинското знаме, когато Русия започна войната на 24 февруари 2022 г.
Притеснително дълго очаквах, и не само аз, следващото произведение, спечелило конкурса за площадката. През април – почти точно две години след демонтажа на „Един човек“ – там най-сетне се появи творбата на Красимир Терзиев „Между миналото което е напът да се случи и бъдещето което вече е било“. Композицията в кръг от светещи нощем букви пейки призовава към замисляне, но провокативността ѝ е в прочита. За разлика от предишните две произведения на площадката, които поне формално се родееха с представата за издигнат паметник, сегашното се развива по хоризонтала и е текст. Художниците отдавна използват текста като изразно средство и за специалистите и ценителите на съвременното изкуство е съвсем ясна разликата между четене и прочит. В публичното пространство ситуацията е съвсем различна. Затова и първите реакции бяха по линия на буквалното четене – с въпроси за правописа и липсата на запетаи. И с първи тълкувания, свързани с мястото и с подозрения, че художникът иска да върне социализма. Постепенно в социалните мрежи започнаха и по-сложните прочити. По линия на Еклесиаста (1:9) например: „Каквото е било, пак ще бъде, и каквото се е правило, пак ще се прави…“. Събеседничка провидя в произведението квинтесенция на книгата „Времеубежище“ на Георги Господинов, което ми се струва най-добрият прочит досега. Още повече че и Красимир Терзиев, прочитайки романа, е бил изненадан – потвърдило се е усещането му, че „определени идеи и реакции витаят в някакъв етер и винаги се улавят от повече от един човек с подходящите антени“…
Именно с такива антени ни „въоръжава“ изкуството във и за градската среда. Галерията витрина „Поста“ на „Дондуков“ и свързаната с нея галерия „Пунта“ на ул. „Дунав“ представят произведения на Вероника Десова – фотографии и скулптура от скрап, свързани с интересите ѝ в архитектурата и изкуството. Разказва и показва историята на жилищните кули Ред Роуд в Глазгоу, Шотландия, където живее и работи. Издигнати като амбициозни модернистични утилитарни проекти през 1968 г., те се оказват неефективни поради лоша градоустройствена политика и липса на необходимата инфраструктура – културни центрове, места за развлечение и отдих. И вместо да решат социален проблем, се оказват център на престъпност и упадък. Което налага да бъдат разрушени. А на това рушене Вероника Десова противопоставя скулптурата си от съчленени квадратни плочи от скрап метал като „символичен жест на изграждане от руините на това, което някога е било“. Така изложбата създава „времеви модел между едно нереализирано бъдеще и настояще, боравещо с последствията му“.
Докато я гледах, си мислех за взривяванията на сгради в София: на старата Столична библиотека през 1990 г., на мавзолея през 1999 г., на недостроения ИПК „Родина“ през 2020 г., но и за недовършените бетонни скелети, наследство от соца, в центъра на Шумен, за които решение така и не се намира все още – стърчат и сякаш нищо не може да ги помести. Градът – всеки град – живее с наследството си, с идеите за бъдещето и последствията им, с трудните решения, когато и ако се намерят. Но така или иначе го „четем“ в настоящето.
И на финала един любопитен епизод. Галерия „Пунта“, специализирана в траш арт, се помещава в предишно бижутерско ателие и кураторите са решили да запазят надписа му на витрината. Докато разговарях с единия от тях – Викенти Комитски, минувачка се загледа, обърка се от видяното и запита: „Вие не сте бижутери, така ли?“. Което бе повод да огледам и снимам видяното. А именно: графити по стената, допълнени с листове с обяви по трафопоста, вертикално светлинно табло с названието на изложбата на Вероника Десова „Никой не може да ти даде това, което мога да обещая“, следва витрината с надписа „Бижутер“, отточна тръба, кабели с неясно предназначение до нея…
Постоянно четем града, бих казала. В безбройните му прочити.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук