Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

„Историята и пътят на Кристо могат да дадат сили на други автори.“ Разговор с Маргарита Доровска и Весела Ножарова, които заедно със Светлана Куюмджиева направиха училище за куратори в Габрово

Училището за куратори беше създадено през февруари в Габрово, продължава до средата на юли със срещи в уикендите онлайн и на живо. Инициативата е на Маргарита Доровска – директор и куратор в Музея на хумора и сатирата (2016–2023) и Центъра Кристо и Жан-Клод в Габрово; Весела Ножарова – куратор на галерия Credo Bonum и на българското участие на Венецианското биенале за съвременно изкуство през 2007 г., Светлана Куюмджиева – артистичен директор на Пловдив 2019 – Европейска столица на културата. Идеята за обучение на куратори е провокирана и от изграждането на новия Център Кристо и Жан-Клод в бившето училище по текстил в Габрово. „Целим да направим място за „производство“ на знания и за сътрудничество, вдъхновено от сложния процес, на който проектите на Кристо и Жан-Клод се основават“, четем в сайта на Центъра.

Как се стигна до идеята за училище за куратори и какви липси запълва тя?

Маргарита Доровска: Доста време бях директор на Музея на хумора и сатирата. Работили сме често с външни куратори, но когато търсехме по-млади хора, които да станат част от екипа, откривахме много големи пропуски в теоретичното познание, в организационните и комуникационни умения, липса на внимание към детайла. Оказа се, че има чисто поколенческа празнота в кураторската професия. Музеят на хумора и сатирата продължава да се нуждае от нови хора, които да работят там. Центърът Кристо и Жан Клод също има нужда от куратори. Тази инициатива може да е полезна и на други галерии и музеи в страната. Избрали сме конкретни практически задачи, които са обвързани с програмата на двете институции в Габрово, но вярвам, че училището ще обогати цялата среда. Когато подбирахме кандидатите, съвсем съзнателно търсехме хора от страната, не само от София, да имат различен опит, но най-вече да имат желание да влязат в това поприще.

Къде всъщност се изучава професията на куратора?

Весела Ножарова: На практика не се изучава. Чувам, че в Националната художествена академия има занимания, но не и отделен предмет. История и теория на изкуството се изучават по един или друг начин в НХА и Нов български университет. Специалността „Културология“ е към Софийския университет, където има магистърска програма „Изкуство и съвременност“, оттам също излизат куратори. Най-малко куратори всъщност излизат от НХА. Когато аз завършвах Академията, половината от моя курс станаха действащи куратори, от следващите випуски също излязоха доста, но след това има голяма пауза. Много художници се появиха през тези години, в същото време кураторите пропорционално сме значително по-малко, дори и тези, които се занимават със старо изкуство.

М. Д.: Затова се обърнахме към НХА, НБУ и СУ и сме им много благодарни за разгласата сред техни студенти и възпитаници. Радвам се, че те виждат в нашето училище нещо допълващо, а не застрашаващо.

В. Н.: Даже имам чувството, че ще се подсетят, че имат нужда от такъв предмет, и няма да се изненадам, ако догодина се появи.

Какви са участниците в курса? Разбрах, че кандидатите са били доста.

М. Д.: Около стотина души кандидатстваха, много различни като възраст, образование и професия. Има хора, завършили философия, архитектура, история и теория на изкуството, журналистика, културология, доста са учили навън. Най-важното при избора беше дали ни дават усещането, че ще започнат да практикуват тази дейност.

В. Н.: Някои вече работят в музеи, има архитект, дори един преводач. Ние бяхме много отворени като изисквания към кандидатите.

Тази професия е надграждаща по някакъв начин.

В. Н.: Така е. Например опитът на един архитект може да бъде много полезен, както и опитът на човек със съвсем друг професионален живот.

М.Д.: Когато замислях курса, се опитах да го базирам на моя личен образователен опит. И ми изглеждаше много важно да има ясен баланс между теория и практика, да се изучават съвременна философия, някои ключови теми от историята и теорията на съвременното изкуство, но и да се работи по конкретни задачи. Разделихме се на три групи по осем души, работим по три предложения за изложби, които се надявам да се осъществят, те са от интерес и за двете институции в Габрово. След като развием предложенията, ще им се търси финансиране и могат да бъдат осъществени.

В. Н.: Темата на групата, която аз ръководя, е много интересна, защото стъпва на нещо, което притежава Музеят на хумора и сатирата – през 70-те години е поръчана голяма серия копия на сцени от възрожденски стенописи в български манастири на теми, свързани с греха и морално укоримото поведение. Много забавни сцени, които сме виждали във възрожденските църкви, но тук са събрани на едно място. Проф. Любен Прашков заедно със свои студенти реставратори е направил тези детайлни копия, които са собственост на музея.

М. Д.: Те бяха показани в постоянна изложба, но си дадохме сметка, че без контекст са неразбираеми за публиката. Темата на Светла Куюмджиева е текстилът, защото Центърът Кристо и Жан Клод се развива в бившето текстилно училище и защото двамата работят с текстил, а той е свързан с индустриалната история на Габрово. Цялата дидактика на преподаването как се произвежда текстил е видима в сградата – съзнателно запазихме онова, което отпраща към историята на училището. Освен това текстилът днес избухва като интересна тема в съвременното изкуство, като материал, използван от доскоро маргинализирани групи автори. Другата тема е скейт културата – как се заражда в света и как навлиза в България. Тя е обвързана с музиката, модата, фотографията. Странни са отношенията ѝ с властта, която или се дразни от нея, или се опитва да я използва. Габрово е от градовете, в които скейтът се появява доста рано. Занимавайки се с тази тема, си дадохме сметка, че тя е проучвана, документирана през годините, но няма цялостна история. Ще е любопитно да направим карта и хронология на скейт културата в България, но и да имаме реални практични намеси в градската среда.

Как протичат заниманията?

В. Н.: Първата ни среща беше присъствена, в Габрово, много интензивна като общуване. Всъщност и извън София се случват интересни неща в съвременното изкуство – в Габрово, Велико Търново, Варна. Всяка събота имаме занимания. Всичко е на доброволни начала, училището е безплатно за курсистите. На лекциите, които се провеждат онлайн, присъстват всички, дори една от тях продължи пет часа, но никой не си тръгна.

М. Д.: Постоянно се появяват нови възможности за лекции. Имахме една за институциите и пазара на изкуството, за която се обърнахме към Веселина Сариева и към една от курсистките ни, Красимира Кунева, която е работила в една от големите аукционни къщи в Лондон. Преди това Весела Ножарова ни представи различните видове институции, Светлана Куюмджиева – как се появяват музеите и галериите в България. Стараем се да предлагаме теми и текстове, които не се преподават и не са превеждани у нас, и в същото време да проследяваме какво се случва в нашия контекст, работим с примери от българската сцена.

В. Н.: И гледаме винаги да представяме практическия ни опит. Защото курирането е действена позиция – трябва да имаш знания, да познаваш художници, да гледаш изложби, да събираш различна информация, да проучваш. Налага се кураторът да е много комбинативен. И тук трябва да похваля програмата, която Маргарита е измислила, защото теоретичната част с курсовете на Росен Русев и Станимир Стоянов е много добра. Последният кураторски курс за съвременно изкуство в България е бил преди почти 25 години и оттогава нищо подобно не е правено. Създаването на изложби днес се делегира по-скоро на архитекти и дизайнери, но те всъщност трябва да работят с куратори, които измислят разказа. Преди страдахме, че нямаме достатъчно дизайнери и архитекти, сега те се появиха, но изложбите не стават по-добри, защото няма кой да подаде материала.

Как ще завърши кураторският курс?

М.Д.: Той продължава до средата на юли. Ще представим трите изложбени проекта и се надявам те да бъдат реализирани. Вярвам, че групата ни няма да се разпадне. Усещането ми е, че имаме нужда едни от други.

В.Н.: Имаме нужда от куратори – да, парите никога не са много, но това е така и защото нямаме ресурс да подготвим достатъчно големи проекти, за които да търсим финансиране. В същото време на някои художници изобщо не им хрумва, че имат нужда от куратор, или го приемат само като човек, който ще им открие изложбата и ще напише текст.

М. Д.: Или гледат на него като на враждебна фигура, някой, който ще им изземе властта.

В.Н.: И хубави изложби просто са провалени от липсата на страничен поглед. Ние не можем да се натрапим на художниците, ако те не виждат ползите от съвместната работа. Има счупвания в художествената система у нас на много нива – в образованието, текстовете, които се пишат за изложби и за изкуство, в начина, по който се работи с художниците. Затова процеси като конкурсите за участие на Венецианското биенале ще направят малко по-професионален диалога на вътрешната сцена.

Свързвате курса с подхода на Кристо и Жан Клод като възможност за междудисциплинарна колаборация.

М. Д.: Първоначално искахме да бъде училище за куратори, художници и архитекти, но се оказа, че е рано за такъв вид интердисциплинарност, защото имаме да попълваме много други липси. Проектите на Кристо и Жан Клод включват различни видове знание и са базирани на това да управляваш сложен процес, за да постигнеш безкомпромисен естетически резултат, и то в огромен мащаб. На практика няма други художници, които да го правят.

Как Габрово се стреми да върне паметта за Кристо?

М. Д.: Това е паметта за едно момче на 15 години, което си тръгва от града. Но неговата история и път могат да дадат сили на други автори. Защото това, което правят двамата с Жан Клод, е много смело, колкото повече навлизаш в проектите им, толкова повече разбираш огромните рискове, които поемат. Заразителна е упоритостта им – и като начин на работа, и като поддържане на духа – да не се отказваш, но да постигаш резултати по един изключително етичен начин.

И вие ще се нуждаете от упоритост, за да изградите Центъра. Откога работите по проекта?

М. Д.: Упражняваме тази упоритост вече години наред. От изложбите, които направихме в Габрово – „Кристо и Жан Клод. Проекти“ и „Роден в Габрово“ през 2017 г., те бяха видени от много хора. Направихме ги с екипа на Музея на хумора и сатирата и с Евгения Атанасова, която подаде основните материали за „Роден в Габрово“. Направихме изследване в Държавния архив в Габрово, открихме още интересни факти. Разказът за детството на Кристо в Габрово се оказа много любопитен, неизследван и непознат. Тогава започнахме да се оглеждаме за място за Центъра. Но самата идея има дълга история – още от началото на 90-те години група местни интелектуалци я поставя на масата и се грижи тя постоянно да е на дневен ред. Избрахме затвореното (през 2009 г.) училище за текстил – огромна сграда, благодатна за правене и показване на съвременно изкуство. Общината я получи от Министерството на образованието и вече работим за изграждането на институцията и за международен архитектурен конкурс за реновиране на сградата. Ключовата ни идея беше Центърът да не е изцяло фокусиран върху изложби, да е място, на което се създават произведения. Затова започнахме и с ателиетата за художници. Там активно работят 6–7 души. Направихме няколко резиденции, имахме едно голямо събитие през октомври миналата година. В Габрово и региона има художествена микросцена, Велико Търново е наблизо с Факултета по изкуство, Трявна и Казанлък с художествените училища, Севлиево с галерия „Видима“.

В.Н.: Сградата е много подходяща за ателиета. Немалка част от младите български художници нямат ателиета, работят вкъщи. Ако основният фокус на един художник е работата, тя би могла да оправдае отиване в Габрово. Ако аз бях на тяхно място, бих се преместила. Габрово не е място, което ще те ощети.

М.Д.: В Габрово има страхотни млади автори – Невена Екимова, Радоил Серафимов, Мирослав Живков-Джингиби, фотографът Ивелин Пенчев, Гергана Лазарова-Рънкъл, която е и художник на театъра.

В.Н.: Още няколко души ако се присъединят заради ателиетата, и центърът ще се оформи. Културният живот се създава от шепа хора, които привличат други, после ще тръгнем и ние да гледаме изложби там. Ако започнат повече хора да пътуват до Габрово, може да пуснат и автобус от София, кой знае. Достъпността наистина е голям проблем. Държавата много подценява културните проекти, които могат да променят атмосферата на едно място.

М.Д.: Аз съм оптимист. Струва ми се, че образованието и културата толкова дълго бяха подценявани, че вече и властта вижда, че не може повече така. Има усилие за промени по отношение на музеите, на галериите. Увеличени са субсидиите и възниква въпросът какви резултати трябва да се покажат срещу тях. Това, което липсва, е културната политика, тя трябва да се изгражда. Но за пръв път от много време виждам осъзнаване на важността на културната политика, че културата не е само нещо, което си закачваш на ревера и се хвалиш с него.

В каква връзка са Музеят на хумора и сатирата и Центърът Кристо и Жан Клод?

М.Д.: В неофициална, съседска (смее се). Те трябва да работят много добре заедно. От гледна точка на присъствието на международна сцена има малко институции в България с такъв опит, какъвто притежава Музеят на хумора и сатирата – покрай Биеналето, което се организира от 1973 г. В случая тази колаборация е ключова, тя е възможност градът да получи един нов културен квартал край Янтра. Дълго време той е загърбвал реката, сега се прави усилие за облагородяване на зоната между двата моста, където са Музеят и Центърът, проектирането ѝ скоро ще бъде финализирано. Мисли се цялостно за създаването на една наистина съвременна сграда и в процеса на реконструкция, и после като културна програма, управление и издръжка. 

Въпросите зададе Людмила Димова