Животът е театър, а не теорема
Разговор с философа Фабрис Аджадж
Загуба на смисъл, екологична криза, залез на религията или упадък на прогресизма – в постмодерността, в която живеем, не липсват предизвикателства. Философът Фабрис Ададж, на младини анархист, а днес християнски мислител, размишлява над тях пред Саша Корнюел Мервей от Zone-critique.com
Вашето творчество е двойствено: то се раздвоява на есеистика и театрални пиеси, наскоро дори публикувахте романна трилогия в стила на Толкин. Има ли връзка между тази двойственост на стила ви и вашата концепция за постмодерността?
Краят на модерността, това е краят на големите разкази, както ни обяснява философът Жан-Франсоа Лиотар. И все пак ужасно се нуждаем от разкази: доказателството е пристрастеността ни към „Нетфликс“ и други канали, стигаща чак дотам да се идентифицираме с някои ситкоми. Животът ни е изграден от събития, а не от диалектика, той е театър, а не теорема. За да разкрие смисъла си, животът се нуждае не от понятия или предписания, а от наративни прочити. От мига, в който вече не вярваме на прогресистки или материалистически разкази, се налага да изнамерим или преизмислим легендарното. Думата legenda, отвъд фактите и фикциите, обозначава „онова, което трябва да се чете“, за да се научим да четем или препрочитаме събитията на нашето съществуване. Знаете, че според Цицерон в основата е глаголът „препрочитам“ (relegere), откъдето и думата „религия“, която според него се противопоставя на суеверието. Религиозният човек е онзи, който препрочита своето наследство в перспективата на критическо усвояване. Моите театрални пиеси винаги имат легендарно или митично измерение („Пасифая“, „Завръщането на Херкулес“), или пък библейско („Габата“, „Избиването на невинните младенци“).
Когато хоризонтът на голямата история изглежда затулен, трябва да черпим от старите наративи, които носят някогашната светлина и са способни да разпръснат тъмата на този свят. Такъв е и случаят с приказката. Нейното начало разказва случайността на всяка участ: „Имало едно време…“, само един път. А краят ѝ винаги има есхатологичен характер, дори с онова „те заживели щастливо и имали много деца“. Бракът е винаги едно изпитание, а многобройното семейство предполага множество радости, но и драми. Да кажеш „заживели щастливо и имали много деца“, означава да упоменеш свърхестествената благодат, но и заедно с това да повярваш, че въпреки смъртта и несправедливостта е все пак героично да имаш деца. Наративната мъдрост на приказката отваря надежда, която бих назовал „духовен реализъм“. Не става дума за бягство от реалното, а за възприемането му „отвисоко“, по един апокалиптичен начин, сиреч като откровение насред катастрофата, за да си възвърнем, въпреки нещастието на времената, желанието да действаме и да пеем, даже случващото се да не е за песен. Дори писател като Селин си е давал сметка за това и се е върнал към приказката в своята „Легенда за крал Кроголд“ като талисман: „В целия този катаклизъм какво да правим с действителността?“.
Една от творбите ви се нарича „Дълбочината на половете“. С какво една мистика на плътта може да ни помогне да намерим пътя към небето?
Вие обвързвате заглавията на две книги: „Земята, път към небето“ и „Дълбочината на половете, за една мистика на плътта“. И имате право да съзирате в случая аналогия между всички мои трудове. Ако трябва да изведа от това принцип, той може би е: „Колкото по-духовно, толкова по-плътско“ или „Колкото по-небесно, толкова по-земно“. Което препраща към едно твърдение на св. Тома от Аквино: „Благодатта не разрушава природата, а я изпълва“; това напомня и за едни думи на Ницше: „Тялото е голям разум, множественост, имаща само един смисъл, война и мир, стадо и пастир“.
Определящо за нашите дигитални дни е обезплътяването. Либертинците са и пуритани: те мразят плътта в естествената ѝ даденост… Нашите така наречени материалисти всъщност са дяволски спиритуалисти: те нямат никаква връзка с материалното в най-занаятчийския смисъл на думата. Онова, което се опитвам да покажа, е, че в такъв случай губим едновременно и духа, и материята. Сърфиращите във „флуидността“ се озовават в някакъв полусвят, с полунаука и с полутяло. Сещам се за едни думи на Шатов в „Бесове“ на Достоевски: „Полунауката е деспот, какъвто не сме виждали никога досега. Деспот, имащ своите жреци и роби, деспот, пред когото всичко се е преклонило с любов и със суеверие, досега немислими, пред когото трепери даже самата наука и срамно му припява“.
По повод на бесовете сте написали есеистична книга, озаглавена „Вярата на бесовете или превъзмогнатият атеизъм“. Бихте ли ни казали как и с какво атеизмът е превъзмогнат днес?
В книгата си говоря за превъзмогване на атеизма, водещо към най-лошото. Често в съвременността християните вярват, че големият проблем са атеистите и покварените. А работата е там, че бесовете се опитват да ни накарат да забравим, че злите духове не се съмняват в съществуването на Бога, нито в догматите, както и че са изцяло лишени от плът и от плътските изкушения. Целта на книгата ми беше да обмислим последиците на подобна идея. И да видим, че тъкмо Ницше е един от най-яростните критици на атеизма. Когато той заявява, че „Бог е мъртъв“ в Европа, това е по-скоро констатация, а не развяване на знаме; Ницше просто отбелязва, че европейците не са на висотата на подобно убийство. Що се отнася до „прекрасното днес“, то не е трудно да се установи „завръщането на Бога в публичното пространство“. Честно казано, всички хора вярват в Бога, или по-точно, тъй като не вярват в един трансцендентен Бог, те започват да си фабрикуват малки божества, които също се наричат и идоли. Не е необходимо да питаме някого „Вярваш ли в Бога?“ от страх, че може да ни пренасочи към временен заместител. Достатъчно е да го запитаме: „Какво те кара да станеш сутрин?“. Това може да е футболен отбор, колекция от пощенски марки, сериалът „Приятели“ и дори антисемитизмът (евреинът е твърде удобен за мобилизирането на страстите)… Ето я твоята светлина… Тя ли обаче ще просветли твоето отчаяние? Достатъчно силна ли е, за да просветли отчаянието ти от теб самия и от клоаката на твоята душа?
Загубата на плътта, която вие изобличавате, съвпада с кризата на бащинството, характерна за Запада. Какво означава за вас да бъдеш баща?
Имам десет деца и трябва да си призная, че преди не исках да бъда баща. Но аз и жена ми толкова много се обичаме, че не смятаме, че обременяваме планетата; девет месеца по-късно все се появяваше по някоя „кукличка“. Ето как открих бащинството с десетократна мощ: навлизането в приключението, начеването на драмата, фактът, че провидението е по-живо от нашите лични програми. Моите деца не само ми откриват истинско бъдеще, но и отвъд всякакви проекти и индивидуални времетраения ме надаряват с неподозирана отговорност… Всички ние не само разполагаме с наследство, което трябва да предадем на своя дофин, но и заставайки пред неговото лице, се изправяме пред наивни и радикални въпроси от рода на: „Защо съм роден?“.
Ала европейците днес не правят деца… в името на бъдещите поколения. Тяхното наследство е твърде тежко, гигантите са се покатерили на раменете на джуджета и са решили въпроса, занимавайки се преди всичко с абортите и с евтаназията.
Така генеалогичното се противопоставя на технологичното. Технологичното цели да изработи приспособими обекти и си измисля с помощта на неодарвинизма съответстващата му книга „Битие“, където цялата история на живите изхожда от модела на либералния пазар, където всичко е въпрос на конкуренция и най-жестока селекция. А генеалогичното продължава да препредава живот, който не е в състояние да проумее, възобновявайки чудото и мизерията чак до края на света, а и отвъд него…
Превод от френски Тони Николов
Фабрис Аджадж (род. 1971 г.) е френски философ и драматург, ръководител на швейцарския институт „Филантропос“. Роден е в еврейско семейство, завършва Института за политически науки в Париж. Бил е част от крайнолеви групи до 1998 г., когато се обръща към християнството. Негова съпруга е актрисата Сифреин Мишел. От 2014 г. е член на Папския съвет за миряните. Участник в проекта „Изгубеният обект“ заедно с Мишел Уелбек, Джон Гелдер и Клод Александър (1995 г.). Автор на книгите: „Земята, път към небето“, „Да успееш смъртта си“, на есеистични творби за художници – „Страданието на Възкресението“ (за Аркабас) и „Мистичният агнец“ (за братята Ван Ейк). През 2024 г. излязоха две негови нови творби: „Вълци, преоблечени като агнета – да мислим посегателствата в Църквата“ (2024) и „Трагична екология“.
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук