Култура / Брой 6 (3009), Юли 2024

„В поезията си аз не говоря от името на никое поколение, течение, съсловие и пол. Аз съм, ако може така да се каже, един приватен поет и разбирам цялото неудобство, което произтича от това в едно време, когато всички се стремят да представляват някого.“

Когато твърди, че не представлява никого, той естествено казва, че не представлява никого – освен себе си. Вероятно затова често е до прозореца или пред огледалото – два донякъде взаимнозаменими обозначителя на опита да надмогне собствените си очертания: контурите на собственото тяло, оптическите кривини на собствената мисъл. В този опит „душата, напусната от благодатта“ осъзнава своята самост и самотност. „Аз гледам, отразен в прозореца, и виждам / през себе си нощта… И три пъти по-чер, по-тежък става мракът / и мойта самота.“

В копнежа си за прозорец класическата монада се опира на тялото. Но то тлее, живеенето му е умиране, чийто край е „една ненужна втора смърт“. Свързаният с този процес полъх на свобода е само предусещане на нищото. „Едно подир друго падат прерязани въжетата, които са го свързвали със земята, и освободен почти, духът потрепва от собствената си лекота.“

В боязливия си трепет духът се обръща към „едно разширение на човешкото битие“, каквото сякаш поезията е. Започва да вярва, че „поезията не е общуване“, а „приобщаване … към Идеята, Красотата, Истината“. Но дали такова разширение на битието е възможно?

„Поезията прилича по-скоро на светлината: тя озарява и прониква нещата, без да ги премахва“, тя „се основава на съчувствието, на сливането с хората и нещата“. Но да се вярва в това означава да се вярва в „единството, което съществува в действителността и човешкия дух“.

Тази вяра обаче е постоянно атакуема от подозрението за пропаст между живота и свидетелствата на духа. Същинското основание за тази тревога е тъкмо разбирането, че духовните свидетелства са просто неща и – като всички неща – са обречени. „В този „подлунен“ свят на явленията всичко остарява и е обречено на загиване. Отиват си духовните дела, както и материалните неща, и първите, уви, по-бързо от вторите. Едно стихотворение остарява, както остарява една къща, руши се от времето и от него не остава нищо…“. „И тогава, отчаян, човек се отвръща от литературата, за да открие поезията един ден неочаквано в някое случайно съвпадение на нещата.“ Сексагинта приста. Това е всичко.

Приватният поет не е „писател“, а само „автор на изречения“. Говори със себе си или се труди върху разбирането на чуждия говор, като и в двата случая стои пред подвеждащо пропусклив огледален прозорец. „Художественият превод ми напомня прозорец, в който образите от улицата се смесват с отраженията на предметите вътре в стаята“. Монадата отново се оказва пред огледало, където вижда света през себе си. И на духа изглежда все по-малко смислено да превежда себе си на глас, без да знае дали не е единственият си слушател. „Стихотворството не ми се е струвало никога сериозно.“

Мълчанието е двойно признание – за отпадналост от естеството („От момента, когато се намеси съзнанието, естествеността е вече невъзможна“) и същевременно за невъзможност естеството да бъде надмогнато. Тази падналост се наказва с голота на мисълта – с „липса на думи“. Затова и мълчанието тук – независимо от всички социални значения, които справедливо му се приписват – е и форма на реализъм, понеже „реализмът е по-скоро етическо, отколкото естетическо понятие. Той предполага сила да видиш истината и смелост да я кажеш.“

Поезията се оказва не високо действие, осмислящо щастливата безсмисленост на живота, а лишено от основания и цел случване, подобно на внезапните проблясвания на повредения уличен фенер, така очарователен за децата. „Той не гореше вечер, когато светеха всички фенери, но припламваше неочаквано, понякога и посред бял ден, ако случайно някой се облегнеше на него или го закачеше някоя минаваща каруца… Ето на тоя фенер, мисля, прилича моят ум.“

С такъв ум, приватният поет не пише, а просто записва. Затова спрямо „плодовете на духа“ той е „чужд на всяка експлоатация“, спрямо действията и съдбата на духа е чужд на „всички прилагателни, които имат за цел да украсяват нещата, всички, които старата реторика обединяваше в един клас epithetus ornans“. Такава е неговата реалистична поетика.

Тя допуска само една с нищо необоснована убеденост: „Аз не бързам да пиша, както другите, от страх, че мислите и преживелиците ми ще останат неизразени. Не само защото нямам съзнание за ценността на своята личност, но и защото съм убеден, че друг ще напише моите мисли и чувства, тъй както на поляната, когато дойде пролет, ще поникнат същите цветя на мястото на повехналите и изгазените“.

Приватният поет знае, че не е свободен да вижда света иначе освен „през себе си“. Той само вярва, че е възможен миг, в който някой друг би видял същия този свят.

Така разбираната приватност е единственият мислим начин да се съществува универсално.

В това отношение Атанас Далчев отново е реалист.

Текстът е вариант на есе, публикувано в „Литературен вестник“ през 1992 г.