Култура / Брой 7 (3010), Септември 2024

„Страхът на слабата вяра и малодушието водят до капитулация пред силите на злото.“ Разговор с проф. Юрген Молтман за силата на живота, надеждата и смъртта

Професор Молтман, ваше е изумителното твърдение, че Иисус е донесъл на света не нова религия, а по-скоро нов живот. Какво искате да кажете?

Можете лесно да проверите това твърдение, като прочетете Евангелието. Дали Иисус се появява, за да каже: Нося ви нова религия с медитация и богослужения? Или е изцелявал болни? Когато е изцелявал болни, Той им е носил нов живот. Когато е приемал отхвърлените и е сядал с тях на една маса, Той им е вдъхвал чувство за собствено достойнство. Което е нов живот. Между другото, получих това прозрение от Дитрих Бонхьофер, богослов и боец от съпротивата, екзекутиран от нацистите през 1945 г. Той възприема тази идея от Йохан Кристоф Блумхард, богослов от XIX в.

Ала Иисус е имал предвид основаване на Църква, когато е казал: „Ти си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си“[1]. 

Ранното християнство превръща това в религия, за да може да се конкурира с другите религиозни общности в Римската империя. За мен от съществено значение е, че в Иисус е божественият дух на живота. Този дух на живота очевидно се е разпространявал и без Неговото съдействие. Знаем притчата за кръвоточивата жена, която докоснала дрехата на Иисус и била изцелена. Трябва да е излъчвал животворни сили. Изцелителни сили, които са изправяли хората на крака. Сили, насърчавали отблъснатите и презрените, за да водят те праведен и пълноценен живот. 

Какво е Бог за вас?

От една страна, Бог е този срещу мен, на когото се моля и който ме пробужда в молитвата, който събужда сетивата ми, за да живея по-внимателно. Този срещу мен, на когото крещя и говоря, благодаря и отправям възхвала и пред когото живея моя живот. От друга страна, Бог е голямата среда около нас. Голямата атмосфера на доверие, която ме обгръща от всички страни. Както се казва в Псалм 138: „Отзад и отпред Ти ме обгръщаш и слагаш ръка върху мене“. Това двойно усещане – за този срещу теб и за присъствие, насочва към Бог.

Звучи, сякаш насочвате молитвите си към тази животворна сила. 

Аз познавам животворната сила. Но не мога да се моля на една животворна сила. За да го направя, имам нужда от Някого срещу мен, на когото да говоря. 

Имате нужда от диалог в молитвата? 

Да, разбира се. Аз съм говорещо и чуващо същество. В молитвата узнавам как очите и сетивата ми се отварят за живот. 

Спомняте ли си как започна този молитвен диалог за вас? През 1943 г. ли се случи, когато вашият роден град Хамбург е разрушен по време на нощни бомбардировки? 

Да. Тогава за пръв път извиках към Бог. 

Били сте 17-годишен, почти на прага на смъртта.

Случи се така: „Операция Гомор“, както вещите в Библията англичани бяха нарекли планираното унищожение на първия голям град в Германия, предизвика неописуем ад в продължение на девет нощи. Бях призован като помощник в Луфтвафе. В последната или предпоследната нощ бомба удари платформата насред река Алстер, където бяхме разположени с нашето командно устройство. Осколките разкъсаха моя приятел от училище Герхард Шопер, който беше до мен. Надигнах се, оглушал и заслепен, само с леки рани на рамото и скулата. 

Все още ли се чудите как оцеляхте? 

Да, това наистина беше чудо. В онази нощ за пръв път в живота си извиках към Бог и поверих живота си в ръцете Му. Бях като мъртъв и после посрещах всеки нов ден като дар. Въпросът ми не беше: „Защо Бог позволява това?“, а „Господи, къде си?“. Така започна моето търсене на Бог.

Какво ви даваше увереност, че не преследвате една илюзия? 

Имах чувството, че нямаше да търся Бог, ако Той не ме привличаше. Или ако Той вече не ме беше намерил.

Като военнопленник на британците сте прекарали пет години в казарми и лагери. Затворничеството укрепи ли съпротивителните ви сили? 

Не, отначало депресията надделя в разрухата от войната и в този плен, на който не му се виждаше краят. Освен това дойде и чувството на дълбок срам, че трябваше да понеса позора на моя народ. Това ми отне дъха. По принцип този товар не ме е напускал и до ден днешен.

Как намерихте изход от депресията?

Имаше две преживявания, които ми вдъхнаха нова надежда за живот. Първо, в лагера на шотландския бряг се срещнах с много доброжелателни местни работници и техните семейства. От друга страна, там раздаваха Библии и вечер четях. Псалмите в Стария завет проговориха на душата ми. Тогава прочетох за Христовите мъки в Евангелието на Марк и чух предсмъртния вик на Иисус: „Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?“[2]. Не беше просветление, но усетих нарастващата увереност: има някой, който те разбира, който е почувствал същата изоставеност, в която си ти сега! Това ми даде кураж да живея. 

Научавате се да се надявате.

Да. Съвсем бавно, но сигурно ме обзе голямата надежда за възкресение в Божия „простор, дето няма стеснение“, както се казва в Книга на Йов.[3] 

Тази надежда се превърна в тема на живота ви. През 1964 г., подтикнат от Принципа на надеждата на Ернст Блох, публикувате най-известния си труд – „Теология на надеждата“. Определяте надеждата като център и животворна сила на християнското съществуване. Защо? 

Голямата надежда казва: един различен, по-справедлив свят е възможен. Не се предавай, действай! Всяко дете, което идва на този свят, въплъщава нов опит. Във всяко дете Бог, така да се каже, очаква човека.

Тези думи са необичайно висока оценка за човешките същества.

Ала тази оценка прави живота човешки. Човешкият живот е живот приет, обичан и преживян. Ако едно дете не узнае, че е прието, ще се разболее. Ако човек не приеме себе си, той губи жизнеността си. Уморява се и се отказва.

Значи във вярата, че ние, хората, сме обичани от Бог, се съдържа опитът, че сме приети в този свят? 

Да, разбира се. Ние, хората, сме голямата любов на Бог. Това е посланието на Евангелието. И Бог се надява на успеха на Своето рисковано творение. Той се надява, че ще осъществим нашата сътвореност по Божи образ. Можем да кажем: да бъдеш човек, означава да станеш човек. Нас ни очакват.

Но защо един образован човек днес трябва да се осланя на твърденията на Библията? 

Няма научни доказателства. Ала има свидетели. Когато си помисля за хора като Дитрих Бонхьофер или за Мартин Лутър Кинг, се чувствам подкрепен в упованието ми. 

В крайна сметка трябва да вярваме на хора? 

Да. Така е навсякъде и винаги в човешкия живот. Ние изживяваме тази действителност с хора. Защото човешкият живот зависи от природната и социалната комуникация и съществува само в нея. Животът е връзка и обмен. Човешкият живот е това, което се случва между отделните хора.

И в тази област на междучовешки отношения можем да намерим Бог? 

Божият Дух се случва между хората, насърчавайки живота – любовта и правдата.

Дали християнската вяра е преди всичко вяра във възможности?

Да. За това се говори в Евангелието на Марк: „Ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия“[4]. В доверието си към Бог вярващият поставя границите на своята лична реалност в неограниченото изобилие от възможности на Бог.

Следователно съм жив, ако не се затворя за възможностите?

Така стоят нещата. Макс Фриш е казал: „Любовта освобождава от всякакви закостенели представи“. Когато обичаме, виждаме всичко по нов начин. Светът на възможностите се разтваря пред нас. Държим бъдещето отворено в любовта си един към друг.

И надеждата е основна нагласа в живота?

Да. Тя събужда сетивата, така че да мога да помириша, вкуся, чуя, видя и усетя живота. Преживях това с моя приятел Хелмут Голвицер[5]. Когато жена му почина, той потъна в дълбока скръб. Каза ми: „Беше време, когато нищо не можех да вкуся или помириша. Не чувах музика. Вече не чувах изобщо никакви звуци. Всичките ми сетива се свиха“. След известно време и с помощта на приятели сетивата му отново се пробудиха. Отново чу музика, отново видя цветове и отново почувства живота.

Спомням си една случка от май 1945 г. Бяхме в един ужасен затворнически лагер в Белгия. Беше пълен мрак. Никой не искаше повече да живее. Сетивата ми бяха напълно затворени. Един ден трябваше да избутаме една количка от склада. Неочаквано видях пред себе си разцъфнала череша. Коленете ми се подгънаха. Изведнъж животът отново ме погледна. И тогава сетивата ми се пробудиха. 

Вие правите разлика между „духовността на будните сетива“, както я наричате, и мистицизма. В какво е разликата?

Мистиците в повечето религии искат да се слеят в безкрайността. Те искат да изчезнат като капка в божествения океан, във всеединното. Но не мисля, че това е християнски мистицизъм. Християнска мистика е формирането на душата, а не нейното разпадане.

Дистанцирате се не само от мистицизма, но и от представите за отвъдния живот. Говорите за това, че мъртвите не отиват в отвъдното царството на мъртвите, а „по-скоро присъстват в едно второ настояще“. Как да си го представим?

Всички сме преживявали смъртта на любим човек. Изведнъж усещаш, че той съвсем не си е отишъл. Сега е навсякъде! Преди баща ми да почине, знаех, че той седи на бюрото си в Хамбург, гледа пред себе си или чете нещо. Когато мислех за него, този образ винаги се явяваше пред очите ми. Вдигах телефона и му се обаждах. А когато почина, имах чувството, че винаги и навсякъде е с мен, наднича през рамото ми. 

Това лично преживяване ли ви вдъхнови да си представите присъствието на мъртвите?

Не. Това се случи, когато с моя колега, католика Йохан Баптист Мец[6], се запитахме: Къде са мъртвите от Аушвиц? Не ни ли дишат във врата? През 1961 г. посетих бившия концентрационен лагер „Майданек“ в Полша. Тогава осъзнах, че не може да се каже, че тези хора са мъртви. Те са там. И искат нещо от нас. Мец имаше подобни преживявания и от тях разви своята политическа теология. По принцип не можем да твърдим, че някой е мъртъв.

Защото не знаем нищо за смъртта? 

Може би починалите присъстват. Ние не знаем, че след смъртта няма нищо. Така че определено би трябвало да сме любопитни. 

Значи сте един вид мистик на тукашното? 

Обикновено се казва, че оня свят е на небето, а настоящето е нашата земя. Моето отвъдно е бъдещето – но не само бъдещата история, но и бъдещето на цялата история. Нямам Бог на небето. То е за ангелите. Аз съм човек и имам нужда от Бог тук, на земята.

Как изглежда Божието царство на земята? 

Надяваме се на нова земя, на която обитава правда, както се казва във Второто послание на св. апостол Петър. Това си представям: правда между хората, правда между хората и животните, правда между животните и на възлюбената от Бог земя. Също така голяма екологична утопия. Бог е критиката на човека. 

Бог знае, че човек заслужава критика. Но може ли човекът да стане по-добър? 

Да вземем думата „грях“. Тя не означава морална грешка, а по-скоро отпадане от Бог и от живота, който Бог дава. Казват, че първородният грях е онази гордост, че човек иска да бъде като Бог. Ала това е само половината истина. Другата половина е много по-разпространеното примирение. Имам предвид онази тъга, която води до леност. Унинието, което потиска в зародиш всичко живо. Изкушението днес се състои не толкова в това, че хората искат да си играят на богове, а много повече в това, че хората вече не вярват в човешкото, което Бог очаква от тях. Страхът на слабата вяра и малодушието водят до капитулация пред силите на злото. Бог е въздигнал човека. Открил му е перспектива към свободата и необятността. Ала хората изостават от потенциала си.

 И какво да сторим с тази сърдечна леност?

Най-добре един ритник в задника. (Смее се.) Но сериозно: познавам тази леност от собствен опит. В лагера за военнопленници в Белгия имах заболяване, фурункулоза по цялото тяло. Не исках да живея. Просто лежах, не отивах при санитаря. Накрая един по-възрастен военнопленник дойде и ми нанесе този ритник. Каза ми: „Стани най-накрая! Веднага отивай при санитаря!“. Закараха ме в лагерния лазарет и така бях спасен. Когато изпаднеш в такова примирение, имаш нужда от помощта на други, които могат да те изправят и да ти дадат кураж. Но можеш и сам да си кажеш: Не бъди мързелив! Стани рано! Не плачи, направи нещо, както казва на жените феминисткото богословие. 

Интервюто е дадено за германското списание „Chrismon“ през 2010 г.

Превод от немски Людмила Димова