Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

Даниел Келман за своя нов роман „Светлина и сянка“ и днешното разломно време. Писателят беше член на международното жури на кино-литературния фестивал „Синелибри“

Георг Вилхелм Пабст е един от най-значимите режисьори на нямото кино в Германия. Първият му голям успех е „Безрадостната улица“ (1925), филм за следвоенните социални контрасти във Виена – от едната страна са новобогаташите и спекулантите, от другата, масовата бедност и гладът. Сред многобройните му филми са „Кутията на Пандора“ (1929), „Опера за три гроша“ (1931), „Западният фронт 1918“ (1930) – забранени след идването на Хитлер на власт. През 1933 г. Пабст снима във Франция филма „Дон Кихот“ с участието на Шаляпин, а после заминава за Холивуд. В Америка, под жаркото слънце на Калифорния, започва историята му в новия роман „Светлина и сянка“ на Даниел Келман – история за компромисите на един творец с нацисткия режим. Холивудският филм на Г. В. Пабст „Модерен герой“ е провал, той се чувства унизен и жалък с лошия си английски. Дори Грета Гарбо, която е открил за киното, му обръща гръб. И през 1939 г. режисьорът се завръща със семейството си в родната Австрия, която след Аншлуса е станала провинция Остмарк. Първоначалното му намерение е да запази дистанция от властта, но малките компромиси постепенно го извеждат на друг път. Не, това не е биография на Г. В. Пабст. В „Светлина и сянка“ писателят отново смесва факти и фикция и създава притча за отношенията между изкуството и властта. Романът му е гротесков и сюрреалистичен, на места времето и пространството са деформирани в кафкиански стил. Особено впечатляващи са срещите на Пабст с министъра на пропагандата Йозеф Гьобелс и с влиятелната режисьорка Лени Рифенщал. Разказът е силно кинематографичен, рязко сменя гледните точки, което дава основание на критиката да го определи като „литературно кино“. В края на войната Пабст снима „Случаят Моландер“, базиран на слаб нацистки роман, но той дълбоко вярва, че е създал шедьовър. В действителност филмът е изгубен, в романа обаче неговото изчезване във военния хаос става причина за трагичния залез на режисьора.

С какво ви е интересна фигурата на един поддръжник на националсоциализма в романа „Светлина и сянка“? Защо пишете за него, а не например за артист, който е жертва или дисидент?

Много е писано – и с право – за жертвите, по-малко за тези, които са били съучастници в широкия смисъл на думата. Но аз всъщност не съм сигурен, че Пабст може да бъде наречен поддръжник. В действителност нито едно от употребяваните определения не е подходящо за него, неговият случай наистина е единствен по рода си. Мисля, че точно затова исках да пиша за него.

В какво е силата на режисьора Г. В. Пабст? Ако го сравним например с други две известни фигури от епохата като Фриц Ланг и Фридрих Мурнау. И двамата заминават за САЩ и правят филми там, Мурнау умира преди идването на Хитлер на власт.

Като режисьор Пабст е майстор на монтажа и на работата с актьорите. По-малко грандиозен от Ланг, по-малко визионер от Мурнау, ала за сметка на това – гений в представянето на емоции.

Вашият роман пренася читателите в първите десетилетия на киното. С какво ви привлича тази епоха?

Гледайте отново филмите от онова време, човек остава напълно изумен от това колко силни и авангардни са били. Колко много неща все още са били възможни. Киното е започнало като експериментален жанр и се е превърнало в полумъртва конвенция. След като веднъж сте гледали „Кабинетът на доктор Калигари“[1], е трудно да издържите дори един филм на „Марвел“.

Вашите досегашни романи са ситуирани в различни епохи. Коя от тях ви даде най-голяма свобода като писател?

Колкото и да е странно, това беше краят на XVIII в. в „Измерването на света“ – и то заради жанра на романа. „Измерването на света“ беше комичен роман, поради това истината и точността не бяха толкова важни. Тогава се чувствах много свободен.

В най-новия ви роман, а и не само в него, вие смесвате факти и фикция. Това предизвика реакцията на наследниците на Г. В. Пабст. Бяхте ли изненадан от нея?

Реакцията на семейство Пабст беше логична и разбираема. Те никога не са се опитвали да поставят под съмнение свободата на изкуството, само искаха да напиша още по-ясно в допълнителен текст към романа, че това е произведение с фикционални елементи. Издателят и аз охотно изпълнихме тази молба.

Къде минава за вас като автор границата между факт и фикция?

Мисля, че границата е там, където художествената измислица става нелепа и неподходяща. Би било неуместно да превърна Г. В. Пабст в борец от съпротивата или убеден партиен сподвижник. Ала за всичко това не може да се състави общо правило. Решението винаги е в конкретното произведение и в крайна сметка в неговия читател.

Има ли нужда изобщо писателят от такава граница между факт и фикция?

Той се нуждае от нея, ала тя не може да му бъде наложена отвън. Границата е собственото му чувство за уместност и правота в естетически, както и в морален смисъл. Естествено, тези решения на автора могат и трябва да бъдат дискутирани и критикувани от другите, позоваването на свободата в изкуството не може да е имунна стратегия срещу критиката.

В обширния архив на режисьора Г. В. Пабст, който се съхранява в Германската филмотека в Берлин, няма данни за колаборацията му с нацисткия режим. Проблем или възможност бяха за вас като писател празните места в неговата биография?

Определено са възможност. „Случаят Моландер“, последният филм на Пабст, създаден по време на Третия райх, е изгубен. Аз не само успях да го превърна в изгубен шедьовър, какъвто той вероятно не е бил, но също така успях да го пресъздам, разказвайки го сцена по сцена. Точно заради такива задачи съществуват изкуството на разказвача и жанрът на романа!

Завръща ли се според вас днес времето на диктата и насилието, „векът вълкодав“ – в една ваша реч цитирате руския поет Осип Манделщам? И пред каква морална дилема е изправен днес творецът?

Днес много творци по света, например в Русия или в Унгария, са изправени пред същата дилема като Пабст в Третия райх – да се нагодят или да замълчат. Възможно е наистина „векът вълкодав“ да се завръща. Ала свободата все още има сили и не е изгубила битката. Все още имам надежда.

В последните години сте изкушен от киното, създавате сценарии за филми. Това промени ли романовото ви писане?

Напротив. Мисля, че ако през последните години самият аз не се бях занимавал толкова много с кино, изобщо нямаше да ми хрумне идеята да напиша роман за кинорежисьор. Имах чувството, че зная не само абстрактно, но и съвсем конкретно как функционира тази професия и какво се случва на снимачната площадка.

В този роман експериментирате със специфични кинематографични средства. Къде минава границата между литературата и киното? Какво остава все така невъзможно за литературата?

Художественият разказ не разполага с актьори. Един добър актьор може с един жест, с едно потрепване на лицето да постигне невероятни неща. Затова пък филмът не може „да мисли“. Ние виждаме героите отвън, докато в художествената проза се намираме в главата на друг човек. Това е и остава непостижимо за един филм.

Един германски критик открива в романа ви „преклонение пред Куентин Тарантино“. Прав ли е?

О, да – аз мисля, че в „Гадни копилета“ Тарантино намери по-добър подход към разказа за Третия райх от повечето немски исторически телевизионни пиеси тъкмо защото филмът му е див, иреален, контрафактологичен и смел. За мен „Гадни копилета“ беше голям модел за подражание в работата ми.

Въпросите зададе Людмила Димова

Даниел Келман е роден през 1975 г. в Мюнхен в семейството на режисьора Михаел Келман и актрисата Дагмар Метлер. Израснал е във Виена, там е следвал философия и германистика. Международна известност му носи книгата „Аз и Камински“ (2003), две години по-късно излиза романът му „Измерването на света“ (издаден на български през 2008 г. от „Колибри“). Фиктивната двойна биография на математика Карл Гаус и естественика пътешественик Александър фон Хумболд се превръща в едно от най-популярните немски заглавия от 1945 г. насам. Романът му „Тил“ е притча за Трийсетгодишната война, в която главен герой е Тил Ойленшпигел. Най-новият му роман е „Светлина и сянка“ („Колибри“, 2024). Келман е автор на есета и пиеси. По негови сценарии са създадени филмите „Последният проблем“ (2019) на Карл Марковиц, „Трябваше да си тръгнеш“ (2020) на Давид Кьоп, „Нощният разпит“ (2020) на Мати Гешонек, „Самопризнанията на авантюриста Феликс Крул“ (2021) на Детлеф Бук, „Съседна врата“ (2021), режисьор Даниел Брюл, сериалът на ARD „Кафка“ (2024). За своето творчество писателят получава многобройни отличия, сред тях – наградите Кандид, Пер Улув Енквист, Клайст, Томас Ман, Франк Ширмахер, Фридрих Хьолдерлин.