Култура / Брой 9 (3012), Ноември 2024

„1999-а“ (2022), режисьор Александър Милушев, сценаристи Андрей Филипов и Александър Милушев, продуцент Георги Маринов (Match Frame Studio)

Какво се случва в България през 1999 г.? Страната се възстановява от една от най-големите политически кризи в историята си, довела до 300% инфлация. Българският лев претърпява деноминация. Сред населението все още цари масова бедност. Стопанският металургичен комбинат „Кремиковци“ е приватизиран за 1 щатски долар. Съборен е мавзолеят на Георги Димитров. Задава се процесът по бавното интегриране на България към Европейския съюз. Сред подобни обществени динамики на пазара излизат първите албуми на банди като „Уикеда“ и „Ъпсурт“. Появяват се първите компютърни зали. Касетките се заменят от компактдискове, а различните конзолни и компютърни игри все повече навлизат в живота на децата. Полъхът на световните промени започва да се усеща и у нас.

Такава атмосфера създават репортажите от радиопредавателя във филма „1999-а“ на режисьора Александър Милушев, който е и съсценарист заедно с Андрей Филипов. Историята се завърта около Ясен, момче на около 12–13 години, което живее в краен софийски квартал заедно със своята майка и осъзнава малко от този социален фон. Тя едва смогва да плаща наема, а той нехае за училището и иска да прекарва времето си в залата с „ръчките“ (навярно помните онези огромни като хладилници аркадни машини с три-четири бутона и ръчка за управление, а може би дори игри като „Кадилаци и динозаври“). Но времената се променят, както и хората. На Ясен му предстои да се сблъска с отговорностите в живота, с гордостта си, да направи избор, да встъпи в света на възрастните, да съзрее, но дали ще съумее да вземе правилното решение?

„1999-а“ е филм именно за съзряването през онази изключително деликатна възраст, когато на детето му предстои да се превърне в юноша. Пубертетът е свързан с редица промени в човешкото тяло, но и в психиката. Той е състояние, в което детството още не е завършило, но и пълнолетието е далеч. Проявяват се наченките на социално осъзнаване, а и борбата с егоистичния порив, присъщ на децата. Ясен започва да си дава сметка, че получава по-малко пари от другите деца не защото майка му не иска да му даде, а тъй като не може да му осигури повече. Дава си сметка, че ако иска да има повече, трябва да направи нещо сам. Но и започва да разбира, че „ръчките“ далеч не са най-важното нещо в живота, а кое е действително важното, тепърва предстои да разбере.

Тази история ще докосне всеки, който е израснал през 90-те, а тези, които не са имали този „шанс“, ще хвърлят поглед към онези времена. Не мога да си кривя душата – той ме връща към неща, които отдавна бях забравил. Чакането да пуснат любимото парче, записването на касетки, срещите с другите деца в залата, жетоните, малките зелени войници. Филмът ни понася на пътешествие през годините, когато, за да извикаме приятел, все още мятахме малки камъчета по прозореца, а за да ни приберат нашите, се налагаше сами да дойдат и да ни измъкнат, понеже нямаше мобилни телефони. Когато в училище все още възпитаваха със „задвратник“ и дърпане на уши. Е, няма да кажа, че задължително е било по-хубаво тогава, но носталгията не прощава.

Напоследък в българското късометражно кино се наблюдава тенденция към ретроестетика. Но ако във филми като „Ви“ на Деян Цвятков и „Кокичета в края на влака“ на Галина Д. Георгиева това е ретрофутуризъм, то тук имаме реалистично историческо пренасяне в края на миналия век. С игралната зала, магазина за касетки и компактдискове, но също с музиката, дрехите, дори начина, по който хората се изразяват. Локациите на снимките са така подбрани, че сякаш по тези места нищо не се е променило от онези години. Хубаво е да споменем и автентичната игра на младия Тодор Стоянов в ролята на Ясен, както и тази на Китодар Тодоров – собственика на игралната зала.

Филмът е носител на награди от ARFF Амстердам 2022 – Honorable Mention Best Short Film, и Фестивала на българския филм „Златна роза“ 2022 – Диплом за режисура на късометражен филм.