Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

Още в първите десетилетия на ХХ вeк художниците с удивление установяват, че нямат „обект“ – „обективната реалност“ е изчезнала. Навсякъде се говори за теорията на относителността (1905) на Алберт Айнщайн, която релативизира класическата механика на Нютон, или за психоанализата на Зигмунд Фройд (възникнала през 90-те години на XIX век), която чрез тълкуването на сънищата установява подмолните движещи сили на човешките постъпки.

Изведнъж светът се оказва крехка конструкция от език и култура, пометена от кръвопролитията на Първата световна война. Именно в окопите, където ужасът е  постоянен гост, дори на фронта да няма „нищо ново“, експресионизмът на художници като Ото Дикс или Георг Грос набира сила и трайно деформира реалността, за да впише в нея обезобразените от войната. От траншеите излиза едно поколение, пропито от ненавист срещу целия свят, което търси израз на своите кошмари и тревоги. И тук някъде се крие новата връзка между изкуството и политиката, доколкото авангардите (футуризмът, дадаизмът, а и сюрреализмът) искат да са „радикален разлом“ с всичко, което е било досега. Художникът вече не „отразява“, нито „замества“ реалността, той умишлено „сгъстява“ краските на човешкото битие. Важен е не „оригиналът“, а отношението към него. Важно е да се „ангажираш“.

И някъде там, през 1924 г., около младия студент по медицина Андре Бретон се сформира група от млади поети и художници (Луи Арагон и Пол Елюар, Филип Супо, Рене Кревел и Бенжамен Пере, Салвадор Дали, Джорджо де Кирико и Макс Ернст), която иска да си разчисти сметките с този свят, променяйки го чрез „сюрреалистка революция“. В едната възможност – чрез поезия, живопис, кино и „автоматично писане“; в другата – чрез налагане на социалния експеримент на болшевишката революция, независимо от кървавата му цена. Ала така или иначе императив на сюрреализма си остава „промяната на човека“.

Сто години по-късно не секват споровете какво е истинското послание на сюрреализма и на неговото културно наследство. Дали начинанието на сюрреалистите е опит за „последен авангард“, или за сетен „романтизъм“ – с изображенията на химерите, Медуза и кошмарите от съновиденията, които са лесно продаваеми и продължават да очароват новите поколения? Дали това е опит да се върне стрелката на времето „назад“ – преди втората индустриална революция, бомбите и обгазяванията на фронта? Или „напред“ – към свършека на този свят (мъртвите градове на Де Кирико) и освободената от човека природа на картините на Макс Ернст? В сюрреалистичната си поема „Химн сред руините“, бъдещият нобелов лауреат Октавио Пас не крие очароваността си от „света след“: „счупена статуя, / колони, изядени от светлината, / живи развалини в свят на живите мъртви“. Със сигурност това сближава „песните на злото“ („Песните на Малдорор“, 1869) на предшественика им Лотреамон с идеите на Ленин. И колкото и да е странно, сюрреалистите, въпреки своята елитарност и вкуса им към декаданса, са изцяло подвластни на пролетарската революция и масовия дух на насилие. „Аз е някой друг“, както пише Рембо. През 1921 г. Бретон и сподвижниците му започват да посещават сбирките на Френската комунистическа партия, където другарят Жорж Пиош им разяснява, че „трябва да слязат на улицата, да стиснат лакти с другите и да се изпотят заедно“. Бретон замълчава, докато Арагон реагира, че не му се ще да се „поти“ с точно този човек. През 1927 г. Бретон става член на ФКП, откъдето го изключват през 1933 г., докато Арагон си остава в партията. Той публикува стихосбирката „Да живее ГПУ“ (1934) и шесттомния роман „Комунисти“, дълги години е член на Политбюро на ФКП, получава Ленинска премия (1957). Изкуствоведът Жан Клер разказва, че в края на 60-те години Пикасо се съгласява да се види с бившия сюрреалист Арагон, автор на едни от най-авангардните стихове в историята на движението. Писателят пристига изискано облечен като буржоа, долу в колата го чака личният му шофьор. Пикасо го сграбчва за раменете с думите: „Докажи ми, че си Арагон“. Показателен анекдот за проблемната идентичност на „сюрреалистката революция“.