Култура / Брой 10 (3013), Декември 2024

„Дъщерята на художника“ (2023), режисьор и сценарист Димитър Димитров, продуцент Нели Гашарова

Някъде по времето на сталинизма в Русия един художник и неговата дъщеря разиграват помежду си особена игра. Игра на смърт. Сякаш това е най-естественото занимание между родител и дете, някаква шега, която събужда смях. Предизвикателство към най-големия и първичен страх у човека. Немислима история, която отива отвъд границите на допустимото. Провокация към ценностите и филм за възкресението като висша форма на парадокс и сатира. Анимационният филм „Дъщерята на художника“ на режисьора и сценарист Димитър Димитров рисува абсурден, сюрреалистичен свят, вдъхновен от разказа „Баща и дъщеря“, но и от цялостното творчество на руския авангардист Даниил Хармс.

„Дъщерята на художника“ е гротескна история, развиваща се в атмосфера на отчуждение и механистичен мрак. Болшевишката революция е осъществена и хората живеят в мизерните си, обсипани със сажди „райски“ градини. Пъстротата и различието са забранени. Всяко милосърдие е зачеркнато. Сведен до чиновник, свещеникът удостоверява смъртта на гражданите, но това не гарантира, че пазачът на гробището ще допусне скърбящите да погребат своите близки. Човешкото тяло започва да губи своите черти под дехуманизиращия натиск на репресивния апарат, а апатията се материализира в зооформи. Битие, подчинено на индустриализацията и догматичните идеали на един потискащ социален строй. Всичко благородно в природата е впрегнато единствено в полза на „прогреса“ и Партията. Крановете са стоманени жирафи, вагоните и тежките машини – биомеханични слонове и коне. Тъмнината е завзела и светлата част на денонощието.

Анимацията интерпретира посвоему и обяснява някои от абсурдистките скокове и неясноти в оригиналния текст. Персонажите умират и се съживяват. Смъртта е поставена под прицел. Хуморът се бунтува срещу нея. Но това не е смъртта на привилегирования поддръжник на статуквото, а протестът на репресирания, на артиста и на инакомислието, на човека, който сякаш трябва да поиска разрешение дори за да умре.

Но имаме ли право да се шегуваме със смъртта, със страданието от загубата на любим човек? Филмът следва творчеството на Даниил Хармс, в което актът на умирането е лишен от иманентната си сериозност. Персонажите умират със същата лекота, с която човек си поръчва кафе от кварталния магазин, изяжда бонбон или пък казва „добър ден“ на съседа от долния етаж. Светостта е снета от живота, а следователно и от смъртта, която е просто една бутафорна хартиена птица. Какво толкова губиш, ако нищо не си притежавал? Човек за човека е не повече от пречка за преодоляване. Като че ли в такъв свят художникът предава най-ценния урок на своята дъщеря – единственият адекватен лек срещу страха и бездушието са смехът, играта, но и болката за стойностното, за онова, за което човек си заслужава да страда.

Тягостното настроение, което витае във филма, е подсилено от острия кубистичен стил на рисунъка, типичен за епохата, в която се развива действието. Приглушени цветове на пергамент и амбалажна хартия, прорязани от свирепи бруталистки геометрии, заводи, безкрайни сгради и индустриален дим. В пълна противоположност пространството на личния дом издава уют и мекота. По същия начин си контрастират изкуствено приповдигнатият марш и градският шум, съпоставени с деликатните и емоционални акорди на китарата в ръцете на художника. Между външния и вътрешния свят на героите във филма е зейнала огромна пропаст, която единствено черният хумор и семейната любов успяват да запълнят.

„Дъщерята на художника“ получи Наградата за най-добър български филм от Световния фестивал на анимационния филм във Варна през 2024 г.