Култура / Брой 1 (3014), Януари 2025

Грузия кърви, Грузия е на предела на силите си. А Европа наблюдава учтиво дистанцирана как руският агресор иска да подчини страната: един вик за помощ

Къде започваш и къде свършваш, Европо? Къде започват твоите предградия и колко разтегливи са границите ти? Какво си готова да пожертваш, за да защитиш съмишлениците си, и от какво предпочиташ да откъснеш далновидния си поглед? Къде говориш силно и къде започва твоето мълчание, за което толкова много хора ще платят скъпо, но ти не бива да се тревожиш за това? Външните периферии затова са външни и затова се наричат периферии, за да пазят твоите добронамерени и благосклонни мисли, за да нямаш никога вече кошмари, понеже други отдавна ги сънуват.

Колко кръв трябва да се пролее, за да защитиш някого в прегръдката си? Докога ще убеждаваш сама себе си, че вече не водиш войни, преди да осъзнаеш, че само си ги изнесла другаде? Хората от перифериите, хората втора класа трябва да умират по заместване: за твоите хуманистични ценности, за твоите екологични инициативи, за твоите социални идеи, за твоите възвишени намерения, за твоето благоволение и изработената ти в Брюксел човечност!

От колко още печати, подписи, спогодби, възражения, протести, промени, проекти, гласувания се нуждаеш, Европо, за да легитимираш помощта? Колко страни трябва да одобрят твоята отзивчивост?

И колко още ще продължи чакането? Колко още пакети от помощи, състоящи се от уверения и надежди, си в състояние да изпратиш, докато всички умрат от глад? Защото едната надежда, за съжаление, не засища.

Твоите периферии се топят и кошмарите изпълзяват върху защитните стени. Светът все повече затяга примката около теб. Защото останалите страни не са така добре възпитани като теб. Докато ти все още отработваш порядъчни обноски със сребърни прибори, твоят голям, твоят ненаситен съсед отдавна яде с ръце, мляска шумно, мазнина и кръв се стичат по брадата му, той яде ли, яде и парадоксът е, че гладът му расте, колкото повече яде, толкова повече иска да има. От векове той страда от болест, която никой не е в състояние да излекува, тази болест се нарича страх от невидимото. Ти се чудиш, Европо – как може този съсед, този великан да изпитва такъв страх? Как е възможно да го измъчва такова абсурдно съмнение?

Повярвай на думите ми, защото този съсед живее при нас от почти 250 години, той седи с нас на масата, яде нашата храна, ляга в нашето легло, отнема това, което ни принадлежи, неговият произвол отново и отново смразява кръвта в жилите ни. Иде ни отново и отново да го атакуваме, да се втурнем срещу него с главата напред, да му издерем очите, да го прободем с нашите ножове, които му причиняват само драскотини, той ни гледа и се забавлява, този мазохистичен Голиат. Защото, ако не може да бъде обичан, трябва да пожъне омраза, по-добре, отколкото да остане непризнат. По-добре от политически коректното разложение.

Това, което ти приемаш за добър тон, той намира за смешно. Той презира всичко, което ти изглежда достойна цел. Той ти се присмива, а цената на този саркастичен, всеунищожителен смях плащаме ние, мила Европо, ние, които сме осъдени да живеем в твоите покрайнини, но и в подножието на Голиат.

Зная за какво говоря, зная го не от книгите, не от новините, аз и безброй други като мен непрекъснато живеем в този кошмар, сякаш някой ни е проклел да не можем никога да се събудим.

Този съсед, мила Европо, е не само голям, могъщ, ненаситен и толкова самоунищожителен, че за него няма нищо свято. Той е преди всичко навсякъде, където не го очакваш. Той е във всички пространства на твоето не-действие. На всички тези места, от които си извърнала очи, той е като газ, не го подушваш и не го виждаш, докато не бъде използван по предназначение, ала тогава едно погрешно движение, една малка искра и краят е фатален.

Преди време методите му са били по-груби, почеркът му недодялан, но и той се модернизира, и той е научил нещо. Защото по отношение на унищожението, на омразата – във всичките ѝ разнообразни превъплъщения – той е ненадминат. Той купува хора и цели правителства, инсталира марионетки, насочва и управлява, опитен кукловод е станал междувременно този великан.

През 1991 и 1992 г. – току-що си изчистила ъгълчето на устата си и още се чудиш къде точно се намира парчето земя със странните имена Абхазия и Осетия, докато той вече е впил зъбите си в тези части и не пуска, преди да ги откъсне: зеещи рани, които остават, безкрайни гробища, потоци бездомници, които вървят през кавказките планински проходи в търсене на нова родина.

През 1994 г. тъкмо са ти направили маникюра, предполагам за някаква важна среща, знам, че си много популярна и всички искат нещо от теб. Разбирам, че трябва да се грижиш за външния си вид и колко са досадни всички тези молители, изобщо не те упреквам, ала тогава вероятно за пръв път чуваш за Чечения и поклащаш глава. Къде пък се намира Чечения? Не е ли далече оттук? А когато през 1999 г. отново си принудена от време на време да чуваш за нея, защото този малък народ се оказа твърде жилав, цели десет години успя да устои във втората война срещу Голиат, докато страната не беше почти напълно изличена, ти вече отдавна си беше изградила мнение за тази мъглява и съмнителна страна и отхвърли десетгодишната война като „вътрешен проблем“.

През 2008 г. чуваш за Грузия – малко глупаво, посред лято, по време на ваканцията, вече няма нужда да търсиш страната на картата, освен това си принудена да прекратиш преждевременно отпуската и да се намесиш – да посредничиш по твоя учтив и благовъзпитан начин, при това доста успешно – за което ти благодарим, благодарим ти, благодарим ти – ала със задна дата ти постави под въпрос нападението и се усъмни дали сами не сме си обявили войната.

През 2014 г. твоето спокойствие отново беше смутено – този път заради Крим, гигантът отново беше огладнял и ти досаждаше неприятно с глада си, ала кой може да се оправи в славянския хаос с всички тези исторически връзки, териториални претенции и национални егоизми. Затова беше по-елегантно и разбира се, по-умно да не се намесваш в чуждите дела, преди всичко на нецивилизованите съседи. (Ала дълбоко в себе си – не ще си го признаеш, но те разбирам – ти си каза, че би било разумно да се отстъпи това крайче земя на кръвожадното чудовище, за да има мир поне няколко десетилетия, както се надяваше. Ала точно тук е грешката, която допускаш от векове по отношение на Голиат – храниш погрешна и затова фатална надежда. Той не може да бъде задоволен, независимо колко месо хвърляш в краката му като на гладен хищник.)

През 2022 г. вече не беше възможно да отвърнеш очи. Да запушиш ушите си. Да останеш неутрална. Вече не вървеше да кажеш, че това е вътрешен проблем. Войната наближаваше твоите граници, тя затягаше примката около теб. Не беше парче земя, което трябва да търсиш на картата, не беше екзотична страна някъде из Кавказ, беше голямата, обширна, граничеща с твоите добре поддържани огради Украйна заедно с нейните безкрайни житни поля.

Почти три години по-късно Голиат продължава „операцията“, той все още не е заситен и умиротворен. Апокалиптичната красота на разрушението се превърна в атомен кръг, който все повече се разширява, докато перифериите продължават да се топят като арктическите айсберги.

Ние кървим, Европо. Вече не издържаме. Или сме във война, или стоим на барикадите и се опитваме със сетни сили да защитим това, на което си ни учила: демокрацията, свободата, достойнството и самия живот.

Докато в Украйна убиването продължава, у нас, в Грузия, то започна отново. Този път той не се нуждае от армия, отдавна я е обучил тайно, тихо, без големи разноски. Това е нашето избрано преди 12 години правителство, което повече не може да бъде свалено от власт. То се опитва по волята на великана да ни парализира, да ни застави да замълчим, да ни върне в тиранията, притиска ни към земята със сълзлив газ, халосни патрони, водни оръдия, бой – все по-надолу, докато вече не можем да се изправим.

Нуждаем се от теб, Европо, за да защитаваме твоите периферии, това, което е останало. Нуждаем се от теб, за да продължиш спокойния си сън, нямаме нужда от салфетки и сребърни прибори, нуждаем се от прашки, ние – давидовците на света, защото понякога силите ни свършват.

Кажи ми, Европо, моля те, отговори ни: още колко жертви са ти нужни като доказателство за нашата любов?

Есето е публикувано във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг“.

Превод от немски Людмила Димова