Един истински български европеец. Разговор с Веселин Методиев

Един истински български европеец. Разговор с Веселин Методиев

Още през 50-те години, в едно смачкващо духа време, Цветан Стоянов, който е силно пристрастен към английската литература и превода, навлиза в английската действителност и сравнява по всяка вероятност това, което знае от баща си Сава Стоянов, издател на „Златорог“ и безспорен културен деец, с онова, което се е случвало в българското общество. Драмите на 50-те описват това общество като провинциално и затънтено в комунистическата диктатура. Самата десталинизация обаче идва с надеждата, че нещо ще се случи, че едва ли не ще последва някаква демократизация на един свят, който поради Сталин все още не е осъзнал ужасите на самата диктатура. Цветан Стоянов е бил вътре във всички тези преобръщания на времето. През 60-те години той вече е отишъл там, където и остава – безкрайно разочарован от всички идеали, появили се в онова време, и същевременно вгледан в някои скръбни явления като отчуждението и алиенацията, чиято същина се опитва да разгадае. Така че той е, от една страна, приемник през семейството си на градското време отпреди войната, а от друга, покрай близостта си с английската действителност е отдаден на модерното. Или както казва Георги Марков, той е „може би единственият истински европеец в интелектуална София“. [...]

За Цветан Стоянов

Цветан Стоянов си отиде. Преводачът, писателят, човекът. Трудно е да се приеме смъртта на човек, който през целия си живот е бил олицетворение на жизненост. Има загуби, които засягат по-големи или по-малки кръгове от хора, една или друга класа, една или друга партия. Има загуби, чийто трагичен ефект бързо се стопява във времето. Смъртта на Цветан Стоянов действително засегна всички ония, които чувстват своята принадлежност към българската нация, в чиято култура той заемаше особено място. [...]

Дневник (1967 г.)

Секция „Белетристика“ при Съюза на писателите урежда разговор на тема „Отчуждението“. Любен Дилов ме кара да чета откъс от „Нишките, които се прекъсват“. Освен мене – Кръстан Дянков чете за „Отчуждението в най-новата американска литература“ – Сол Белоу, Ъпдайк, и Сивриев чете едно есе „Стени и вещи“. Впечатляващо и потресаващо – Горчивкин, Стефан Продев и други – искат да се изнесе темел от Запада до нас. Разисквания се очакват за втория ден. От „Септември“ – всички искат да дойдат в очакване на големия врясък. [...]

Срещи с бъдещето

Цветан имаше божествената дарба да не „води“, а да компонира интимен разговор между двама и повече събеседници. Това бяха оркестрови импровизации като спонтанна музика на душите. Той умееше да постигне хармония между разнороден „инструментариум“. Не спор, а някакво взимословие. Мислейки на глас, по-скоро изживявайки гласно мисълта си, той в никакъв случай не бе монологист. Напротив, възпламеняваше мисълта и словоизлива на другите. В дългите разговори с него не се случи ни веднъж да те прекъсне... [...]

Смехът на Цветан Стоянов

Всичко ново, което научеше, всичко, което прочетеше, всяка идея, родена от собствената му глава – всичко това той „разсипнически“ споделяше със своите приятели, преди да е документирал своето авторство върху белия лист. Никаква дребнава авторска суета. Нарекох това негово качество демократизъм, но сега усещам, че по-скоро е било проява на аристократизъм – той ни подхвърляше своите съвсем мънички, лъскави идеи, за да ги поносим малко, да ги поомачкаме до степента на вкуса, наречен „аристократична небрежност“. [...]