Нобелова реч

Когато пиша, използвам тялото си. Използвам всички сетива: зрението, слуха, обонянието, усещането за нежност и болка, сърцето, което бие лудо в гърдите ми, вървежа, тичането, усещането на дъжда и снега по кожата ми, моите сплетени ръце. Като смъртно същество, в чиито вени тече топла кръв, се опитвам да влея тези усещания в словото. Все едно произвеждам електричество. И когато усетя, че тази енергия се предава на читателя, това ме удивява и трогва. В такива моменти отново разбирам, че езикът е нишката, която ни свързва. [...]

Какво да правим с Ани Илков?

Въпросът ми не е случаен и не е метафоричен, не е ефект за привличане на читателско внимание, какъвто заглавията тъй или иначе целят. Въпросът е искрен и обмислен. Аз, след дълго четене на събраните стихотворения на поета, много от които познавам, разбрах, че в „Бързо насън“ те са колкото онези, които помня, харесвам и съм решила, че разбирам, толкова и не са. Не само заради новия подбор, а и заради възможността за цялостен прочит на тази поезия. В развитието ѝ, в промените и в постоянството на изборите... [...]

Да носиш света на раменете си

Баща препуска през нощта, прегърнал болния си син, за да го предпази от студа. Детето е уплашено, твърди, че вижда мистериозния горски цар, който го примамва с обещания за игри и златен калпак. Бащата обяснява виденията с игра на сенки или шума на върбите. С течение на пътуването страхът на момчето нараства. Бащата пришпорва коня си, но когато пристигат у дома, момчето е мъртво. Този почти готически сюжет съставлява баладата на Гьоте „Горски цар“, от която Мишел Турние се вдъхновява за едноименния си роман. [...]

П като подсъзнание

На Балканите, където мъжете не се славим с твърде прилично подсъзнание (но пък за сметка на това в съзнанието си сме свенливи и любовно плахи), като се стигне до П-то в подзаглавието на романа, ясно е какво можем да си помислим. Да, ама нищо подобно, ще бъдем излъгани. Но пък няма да бъдем разочаровани, защото „Тезеят в своя лабиринт“ на Красимир Димовски е едно такова българско писане, изразяващо всичките хубости на почерка ни: изненадващ, остроумен, своеобразен и разнообразен; неповторим. [...]

По същество

Честно казано, изобщо не ми се излиза от света на Людмил Тодоров дори за да анализирам прочетеното. Срещнах се със съпругата му Златна Костова на представянето на книгите „Посланичката“ и „От какавидата до пеперудата“. Купих книгите и зачаках, предвкусвайки нещо цялостно и голямо. Да, такова е – разпознаваемо, плътно, дълбоко. Гмурване във времето на соца, духовното оцеляване и излизането в годините на хаоса. Людмил Тодоров е мощен талант със собствени теми и дълбаене в един кладенец на смисъл и средства. [...]