Войната е бруталната страна на съществуването ни. Разговор с Мирча Картареску
С румънския писател Мирча Картареску разговаря Тони Николов
„Теодорос“ е богословска книга. Книга, която повдига философски въпроси, например за свободата на човешката воля, за безполезността на амбицията, за греха на горделивостта, който за християните е най-големият грях.“ Известният румънски писател бе гост на Софийския международен литературен фестивал (10–15 декември 2024).
Последната ви творба „Теодорос“ (издателство „Хермес“, 2024) е фантастично-исторически роман, летопис на душата, литературен блян, потопен в други книги, където разказът сякаш се води свише. Как се роди този проект и кога ви хрумна историята за влашкия авантюрист Тудор, станал император на Етиопия, който пише писма на кралица Виктория, но е убит от британските войски?
Всичко започна по чиста случайност. Бях млад асистент във Филологическия факултет на Букурещкия университет. Изучавахме включително най-скучните периоди в историята на румънската литература, автори, които нямаше да се преподават никога и ще си останат напълно непознати. Така за първи път се срещнах с творчеството на Йон Гика – писател и политик от XIX в. В едно от писанията му се разказва историята на негов приятел от ранните му години, дете на слугите в имението на неговия баща. Той си спомня за това момче като за някакво истинско чудо, тъй като то още от най-първите си години имало една обсесия – да стане цар или император. Във всички детски игри, които си измисляли хлапетиите, то задължително било царят, а останалите само неговата прислуга, включително и Йон Гика, детето на господарите. Това момче получило от юношески години службата да пълни с тютюн лулите на господарите си (чибукчия). На деветнайсетгодишна възраст обаче то изчезва от Румънския юг, минава Дунава и повече никой не чува нищо за него. Впоследствие Йон Гика става известен политик, включително министър-председател на Румъния. В един момент е и румънски посланик в Лондон. И тогава, работейки в архива на Британския музей, попада на писма от кореспонденцията между кралица Виктория и етиопския император Теодорос II. Остава силно удивен от писмата на Теодорос – той спазвал епистоларната традиция, типична за Румъния от онова време. Йон Гика даже решава, че разпознава почерка на своя приятел от детството. Дори имената съвпадат – Тудор и Теодорос. И двете имена означават „Божи дар“. Гика си задал въпроса дали не се е сбъднала детската мечта на неговия някогашен приятел. Дали по пътя на множество авантюри не е сбъднал мечтата си?
Когато прочетох този текст, бях на трийсет години и ми се стори, че това е възможно най-хубавият сюжет за роман. Персонажът не беше случаен човек, тъкмо напротив. Беше „архетип“. Тогава в дневника си отбелязах: „Някой ден трябва обезателно да напиша роман за Теодорос“. Минаха трийсет и пет години, през които изобщо не намерих време да изпълня тази своя мечта. Преди четири години, след като завърших един по-голям проект, най-сетне успях по-свободно да си поема дъх. Вече бях понатрупал мъдрост и знания, за да съм готов за тази книга. Заех се с писането ѝ и след две години бях готов. Писах я, както всички останали мои книги – като една въздишка, без да знам какво трябва да направя и докъде ще доведа книгата. Но имах вярата, че тя ще бъде сполучлива. Доведох книгата до добър край и исках да направя от нея нещо повече от един роман – епопея и поема.
Намерихте ли някакви книги за Теодорос II, които да потвърждават версията на Йон Гика?
Още в самото начало може би трябваше да кажа, че това е само една историческа фантазия на Йон Гика. И няма никакъв шанс тя да бъде реалност. Но ако историята не е реална в исторически план, тя е съвсем реална в рамките на романа.
Този Йон Гика родственик ли е с онзи Йон Гика, който е пълномощен министър в София непосредствено преди Балканската война? Имам предвид бащата на монсеньор Владимир Гика, известния румънски духовник, автор на „Мисли, следващите дните“, канонизиран като жертва на комунистическия режим?
Родът Гика е много стара и много заможна румънска фамилия, тя има множество разклонения. Едните са едри поземлени собственици в Румъния, другите са в Молдова. Затова и фамилиите се пишат по различен начин – тези от Молдова с „k“ (Ghyka), а онези от Румъния с „с“ (Ghica). И днес са живи представители на този род, техните дворци отново са в тяхно владение. Нещо, което придава допълнителна плътност на историята в романа.
Да минем тогава във втория пласт в повествованието. Усеща се вашата творческа амбиция да направите епичен разрез на времето – от Сътворението до Страшния съд. Така ли е наистина?
Мъчех се да сътворя един свят – завършен и объл, започвайки от библейските времена на цар Соломон. Така стигнах и до нашето бъдеще, до 2041 г. Когато завършвах книгата, исках да направя повече светове в една обща рамка – света на снеговете във Влахия, света на гръцкия архипелаг, библейските времена на цар Соломон и времето на английската кралица Виктория. За мен беше много сложно да съединя тези отделни части в едно така, че да сработят.
Когато прочетох „Теодорос“, се върнах към епиграфа. Там се цитират думи от Откровението на св. Йоан Богослов, които са и въпрос към читателя: „Кой е достоен да разгърне книгата и да снеме печатите ѝ?“ (Откр. 5:2). Имате ли свой отговор?
За това се изисква кураж от читателя. Призовах го да събере достатъчно смелост, за да стигне до края на книгата. Защото ще върви по следите на Големия Читател, който я чете в небесата. И накрая аз споменавам, че ако книгата бъде харесана от Онзи в небесата, тя ще бъде харесана и от читателя.
Доколко „Теодорос“ е продължение на другите ви романи като „Ослепително“ или „Соленоид“? И с какво се различава от тях? Това ли е най-трудно написаният ви роман?
Най-трудната ми книга е „Ослепително“. Бих казал, че „Соленоид“ и „Теодорос“ са синове на „Ослепително“. Двама братя, които обаче не си приличат един с друг. Но имат един и същ генетичен код. „Соленоид“ е метафизична книга, докато „Теодорос“ е по-скоро богословска. Книга, която повдига философски въпроси, например за свободата на човешката воля, за безполезността на амбицията, за греха на горделивостта, който за християните е най-големият грях.
Имате ли своя формула за романа? Формула на магическия реализъм на Картареску?
Нямам такава своя формула, но обожавам формулата на магическия реализъм на латиноамериканските писатели. Признавам си, че исках да напиша поне „Петдесет години самота“, ако не мога да създам „Сто години самота“, защото моят персонаж живее точно 50 години. Учил съм се много от латиноамериканските писатели. Научих се как да очертая профила на един диктатор или тиранин. И се научих да разпръсвам поезия в прозата. Да направя така, че всяка една страница да е интересна за читателя.
Има ли балкански писатели, от които сте се учили по същия начин?
Най-вече от Милорад Павич. С голям интерес чета и автори като Данило Киш или Драго Янчар, когото много харесвам и сме много добри приятели.
А кои са предшествениците ви в румънската литература?
В Румъния има много сериозна традиция на фантастичната проза, която започва още от Михай Еминеску. После тази традиция продължава с Мирча Елиаде, добре познат учен и писател, както и с Василе Войкулеску, който пише прекрасни творби, пропити с фантастичен реализъм. В наши дни този жанр не е много разпространен в румънската литература, но самият аз съм автор, който винаги е обичал въображението и фантазията.
Вярно ли е, че сте израснали в дом без книги? Кога се прояви неистовото ви опиянение от четенето?
Родителите ми бяха хора от работнически произход. Не четяха и не купуваха книги, едва успяваха да покрият насъщните ни нужди. Но имах невероятния късмет точно до нас да се намира кварталната библиотека. Беше малка библиотека, състояща се само от едно помещение, но и четирите стени бяха в рафтове, пълни с книги. За три години ги прочетох всичките. Мисля, че бях единственият посетител на тази библиотека. Никога не видях друг човек да влиза там. Там, между книгите, седеше един човек, на когото сигурно му е било много скучно. Когато влизах, той се оживяваше, бях единственият му читател. Прекарах много време там, изчетох цялата класика и световната литература, модерните поети и белетристи. Това ми даде огромен импулс към литературата. И след като постъпих във Филологическия факултет в Букурещ, вече целият ми живот мина сред книги.
А как минахте от поезията към прозата? Нали така се стига до сборника с новели „Носталгия“, който има огромен успех в Румъния?
Никога не съм предавал поезията. И днес се чувствам поет. След като спрях да пиша стихове, започнах да пиша поезия в проза. Имам осем стихосбирки от времето преди да се обърна към прозата. Когато започнах да пиша „Носталгия“, почувствах, че това е голям шанс за мен, защото това бяха неща, които не можех да изразя чрез поезия. Имах нужда от друга одежда, за да постигна целите си. С „Носталгия“ се влюбих в прозата и вече не я изоставих никога.
Тоест прозата е „вторият шанс“? Същото съм чувал и от голямата румънска поетеса Ана Бландиана – че нейната проза била за нея спасение.
Повече от убеден съм, че големите белетристи са и поети. От моя гледна точка Достоевски е преди всичко поет. Джеймс Джойс е също поет. Смятам, че моят начин на мислене е мислене на поет, но прозата е друг занаят. Изисква много сериозно отношение, тежест, чувство за дълг по един или друг начин. Да бъдеш нещо повече от юноша – да бъдеш зрял човек. Поетите са гении като всички юноши, но белетристът трябва да е съзрял.
Романът „Теодорос“ е изтъкан от поезия. Само един цитат: „Човекът е едно криво и възлесто дърво, невъзможно за обработка“.
В случая тази фраза е и скрит преразказ на една мисъл на Имануел Кант, който някъде укорява човечеството, че то е толкова криво дърво, което не подлежи на изправяне.
И сега една препратка към съвременността. Докато четях „Теодорос“, видях, че войната присъства навсякъде. И това ви тревожи очевидно?
Мисля, че „Теодорос“ е един от малкото съвременни романи, който представя батални сцени. Тук вървях по стъпките на Флобер и на неговия прекрасен роман „Саламбо“. В тези описания в романа може да се проследи и влиянието на прочути творби от живописта – картини на Албрехт Алтдорфер или на Леонардо да Винчи, които също пресъздават сцени от бойното поле. Войната е бруталната и насилствена страна на нашето съществуване. И тя напълно се връзва с насилието, белязало Теодорос още от детството му.
По тази причина смятам, че „Теодорос“ може да бъде четен и като притча за властта. Притча за тиранията, което превръща книгата в един политически роман. Сега, когато навсякъде около нас се водят войни, романът става все по-актуален.
Когато Русия нападна Украйна, написахте едно есе – „Войната на Путин срещу мен и теб“, което бе преведено на много езици. Погледът ви към тази война три години по-късно?
Мисля, че Украйна води една героична война, че тя е щитът, който пази нашата съвременна цивилизация. По тази причина трябва да сме благодарни на украинския народ. Саможертвата на украинците е огромна. Това е битката на Давид срещу Голиат. Това е народ, който не се побоя да даде отпор на сила, десет пъти по-голяма от него.
Знам, че никога не сте оставали встрани от политиката, когато е застрашена демокрацията. Какъв е днес анализът на писателя и гражданина Мирча Картареску за заплахите пред Румъния и обединена Европа?
Изправени сме пред опасност, която застрашава не само Румъния, но и всичките страни, които бяха бивши сателити на Съветския съюз. Видно е, че целта на Русия е да възстанови някогашния Съветски съюз. Но мисля че европейските държави, които бяха отвъд някогашната Желязна завеса, също са заплашени. И би трябвало да възприемат съвсем сериозно тази заплаха. Още повече че след идването на власт на Доналд Тръмп в Съединените щати Европа остава без избор. За съжаление, това не е единствената опасност, която грози човешката цивилизация. Бих добавил тук и опасността от изкуствения интелект, който постепенно измества човешката сила от почти всички области. Планетата ни е в ужасна екологична ситуация, задават се пандемии и още други заплахи. Всички заедно сме в епохата на миленаризма или в апокалиптичното време. Мисля, че много хора гледат с ужас към бъдещето.
Нима смятате, че сме в пълна безизходица?
Мисля, че и най-добрите политически анализатори не биха могли да посочат някакъв изход. Аз вярвам единствено в човешката мъдрост. Струва ми се, че хората сами ще намерят пътищата към спасението. Толкова е страшна ядрената заплаха, че една подобна война не би трябвало да се случи. Ето защо отказвам да вярвам в края на човечеството.
Превод от румънски Иван Станков
Мирча Картареску (род. 1956 г.) е румънски писател и литературовед, най-влиятелният автор от поколението, дебютирало през 80-те години. По майчина линия дедите му са преселници от България. Професор по литература в Букурещкия университет и гост-професор в Амстердамския университет (1994–1995). Защитава дисертация за постмодернизма в румънската литература. На български език са издадени книгите му „Ослепително“, „Защо обичаме жените“, „Соленоид“ и „Теодорос“ (в превод на Иван Станков).
Коментари
За да добавите коментар трябва да се логнете тук