Култура / Брой 1 (2950), Септември 2018

„Амплитуди на театралността“ бе мотото на 26-ото издание, а програмата изпълни с любопитно съдържание този слоган.

Като парафраза на една популярна латинска сентенция можем да кажем, че фестивалите имат своя съдба. Международният театрален фестивал „Варненско лято“ следва съдбата си да бъде част от богатите традиции на фестивали на изкуствата, с които Варна с основание се гордее. Сравнен с музикалния или с балетния си събрат, театралният форум е относително млад, но и това е елемент от собствената му биографична траектория. През първата десетдневка на юни за 26-а поредна година фестивалът превърна театъра в акцент в живота на града и предложи нови преживявания за жителите и гостите от България и от чужбина. Следя „Варненско лято“ с различен интензитет през годините и въпреки че не всяко издание и не целият обем от фестивалната програма са в обсега на наблюденията ми, личната ми представителна извадка осигурява достатъчно впечатления както от приключилото събитие, така и поглед върху цялостната негова линия на съдбата.

За подобен форум най-важното е и най-трудното. Най-важно е да се създаде среда, в която изкуството да пулсира в своя собствен ритъм, като настрои на тази специфична честота ритъма на аудиторията. По същество това означава, че фестивалът трябва да предложи събития, които да импонират на публиката, като будят нейното любопитство, очаквания и предчувствия за естетическа изненада. Връзката с публиката е сложен комплекс от даване и отдаване, който изисква доверие и от двете страни. За изминалите години фестивалът категорично успя в едно свое постоянно усилие – да спечели зрителите и да ги убеди, че програмата е сама по себе си гарант за качество на театралното преживяване, което ги очаква. Започнал като представителен форум на българския театър, фестивалът успя да развие и международния си профил. Заради вярност към познатите и обичани български артисти публиката често оставаше резервирана към предложенията на спектакли от чужбина. Но настойчивостта на организаторите, прецизността в селекцията, чувствителността към нагласите на средата и премерената провокация дадоха своите резултати. Днес няма разлика в интереса на зрителите по критерий български/чуждестранен спектакъл. Взискателната публика проявява много точен нюх и категорично избира високото качество, дори провокацията и пренебрегва познатото (родно или чуждо). В това отношение усилията, полагани с години, допринасят за обогатяване на културата и вкуса на аудиторията и скъсяват географските и естетически дистанции. Още един важен щрих се стабилизира и избистри като елемент от фестивалната картина. Българският театър има своите постижения, които уверено и равностойно се разполагат в програмата редом до интригуващите чужди артисти. Такива мнения споделиха различни гости – директори и програматори на подобни форуми (от Словения, Унгария, Полша, Хърватия), театрални критици и експерти (от Гърция, САЩ, Румъния, Латвия).

„Амплитуди на театралността“ е мотото на последното издание и програмата изпълни с любопитно съдържание този слоган. Театралността днес се изразява в разнопосочни вектори. Разбира се, не изчезват образците на класическия подход, който интерпретира драматургията в авторски поглед и насища с оригинална сценична енергия прочита на текста. Сред силните предложения в тази посока се откроиха няколко представления. "Танцът Делхи" от Ив. Вирипаев, режисьор Галин Стоев (Народен театър „Иван Вазов“), получи разнообразен отзвук през сезона, беше очакван от публиката с огромен интерес и очевидно удовлетвори глада за съвременна театрална игра. Изразните средства – актьорска интерпретация, достигаща до зрителя като едновременно въздействие на жива непосредственост и на екранно изображение (често в едър план), условното маркиране на мястото на действието (болнични чакални), цялостното разположение на игровото пространство като филмово студио (със зелен фон, който предполага насищане с визуални ефекти и изображения, допълващи живия актьор) – всичко това ориентира възприятието в съзвучие с една от структурните особености на пиесата – седем едноактни пиеси, които като отделни фасети обличат едно общо ядро, но пречупват тази ядка в нова смислова плоскост. Болката и страданието като видим проблем на човешкия път се тематизират в отделните разкази, като идейната дилема кристализира в алтернативата източна/западна традиция в преживяването на нещастието. И в монолозите, и в диалозите един мотив се повтаря като част от сюжета на връзките между персонажите – това е танц, наречен Делхи, поразил всеки, който го е видял в изпълнение на една от героините, младата танцьорка Екатерина. Танцът, който всеки описва по свой начин, се свързва с въпроси, които кръжат около питанията за същността на битието и докосването до миговете на онтологично просветляване. Материята на подобна проблематика е очевидно толкова рискова, че задължително трябва да допусне и вариант на онтологична празнота… Точно в тази пустош пребивават персонажите и танцът Делхи е тяхната проекция на идеята за битийна пълнота и хармония. В личното ми възприятие спектакълът остава силен в театрализирането на тéзи с откровено философски заряд, но не докрай убедителен в емоционалното приобщаване към това архитрудно поле на най-стария и най-труден въпрос – какво е нещото в себе си.

Любопитно се оказа, че фестивалната програма предложи още няколко примера на театрални постановки, концентрирани около въпроси, свързани с битието на идеите и материализирането на идеологиите. Двата спектакъла на театрална работилница „Сфумато“ от Програма Достоевски: Изгонването на бесовете – „Бесове“, адаптация и режисура Иван Добчев, и „Идиот“, сценична версия и режисура Маргарита Младенова, вървят паралелно като изследване на мистичния характер на връзката между човека и неговите идеи за света. Двете вечери предлагат два фокуса на това отношение – „Бесове“ се центрира върху психологията на социалното, а „Идиот“ – върху персоналния аспект. Изцяло с млад екип от актьори в основните роли, двете постановки имат своите образни специфики, които се допълват. Пластично и визуално по-наситено и ориентирано към сдържаната деформация в актьорската интерпретация е представлението „Бесове“, и минималистично и архитектурно строго, но с повече изблици на чувството при изпълнителите е „Идиот“ (в този ред се представиха във фестивалната програма).

Ако продължим параболата, очертана от дискусията на идеите, един спектакъл предложи интересен аспект на полемиката между житейските възгледи и програми на индивидуално ниво. „Петел“ по пиесата Cock от Майк Бартлет, режисьор Стайко Мурджев (Младежки театър), като формална конструкция е в конфигурацията на класическия любовен триъгълник, със задължителните му участници – двама мъже и една жена. Но вместо битка за сърцето на дамата, един от мъжете е в сърцата на другите двама (и двамата, негови партньори в сексуален и любовен план). Поставен с деликатност и леко чувство за хумор, спектакълът подхожда сериозно към най-сложната тъкан на междучовешките отношения – интимните преживявания, интерпретирани като поле на борба за самоопределение с титанична трудност. Минимализмът в постановъчен план концентрира всичко върху актьорските присъствия и екипът постига силно въздействие, като успява да изрази люшкането на всеки както в лабиринта на собствената душа, така и в изпитанието на фронталния сблъсък с другия.

На терена на режисьорската интерпретация на съвременна британска драма е и представлението „Палачи“ от Мартин Макдона, режисьор Стоян Радев (театър „София“). Интересна пиеса в характерния за Макдона стил на черен хумор и гротескова абсурдност, която разказва как живее един от последните палачи в Англия след отмяната на смъртното наказание чрез обесване и изчезването на неговата професия. Естетиката на текста си играе с външните знаци на криминална интрига, комедия на ситуациите, парадоксални връзки между персонажите и груб хумор. Това изисква постановъчно откриване на игрова тоналност, която да улови както непретенциозните (уж) типажи в тривиално битов план, така и да разгърне сериозния пласт на материала, който се съсредоточава върху проблемите за личното участие в социалните процеси и актове на избор с надперсонален резонанс. Прочитът не издържа в цялост това напрежение. Естествен център е персонажът на Хари Уейд, когото Деян Донков успешно интерпретира в остра характерност с автентичен комизъм и до голяма степен остава в позицията на солиращ изпълнител.

Публиката във Варна отново изрази отношението си към един от ярките спектакли на сезона – „Чамкория“ по едноименния роман от Милен Русков, адаптация и режисура Явор Гърдев (Театър 199). Независимо че вече е представян в града, интересът беше огромен и оправдан.

В продължение на линията на театралност, съсредоточена върху авторски прочит на силен текст, фестивалът предложи и няколко ярки чуждестранни продукции. „Три сестри“ от Чехов, режисьор Тимофей Кулябин (театър „Красный факел“, Новосибирск, Русия), и „Хеда Габлер“ от Х. Ибсен, режисьор Иво ван Хове (Национален театър – Лондон на живо), бяха показани чрез добилата огромен отзвук система на заснемане на спектакли на живо и излъчването им в различни страни по света. И двете продукции ни срещат с театър от най-висока професионална класа. „Три сестри“ се играе изцяло на руски жестомимичен език и субтитри (с варианти на руски, английски и български език). Тази проста находка на режисьора Т. Кулябин, съчетана с други интерпретативни решения, отключва неочаквани перспективи на внушението. Най-поразяващ е ефектът на вслушване в онова, което персонажите на Чехов изразяват не само с думи, а с тоталното си присъствие. Сцената е разчертана с бели линии, подобно на архитектурните чертежи, които означават стаите в жилищен дом, но тук размерите съответстват на реалните коридори, спални, гостни, трапезария, входове. Това разположение прави видим общия живот в дома на Прозорови и изостря осъзнаването, че събитията се случват в паралелното си протичане, макар и в с различен интензитет. Загатнати, но липсващи са не само „четвъртата“, но и всички останали стени… Жестомимичното общуване уедрява ефекта на живот между близки, които могат да се включат в орбитата на другия само в тесния кръг на сетивното осезание. За да се чуят и разберат, те трябва буквално да се гледат фронтално и да се докосват, а това значи – да се допуснат в най-близката траектория на присъствие. Много размисли от полето на знанието за човека се събуждат с изненадваща сложност. Чехов често се чете като поет на разминаването между хората поради атрофия на вътрешния отклик един към друг. В този спектакъл драматичното преживяване се съсредоточава в интуиция с различна перспектива – не гласът и думите, не звукът и интонацията, а очите и вътрешният слух са мост към същината на другия. Чеховото гениално слово не е омаловажено чрез този режисьорски ход, а се оказва озвучено с нова сила, тъй като точно текстът като изразител на отношенията между персонажите ги подтиква към мобилизация на всички ресурси на изказване, чрез които говорят не само думите, а и телата, жестовете, лицата и докосванията. Но щом някой някому обърне гръб (буквално), то той го изключва от света (в дълбокия смисъл на загърбването на някого или на нещо). В тези смислови линии екипът насища пиесата с автентична актьорска енергия, като всички роли се изпълняват от професионалисти с потрисаща сила. Режисьорът Т. Кулябин притежава и ярка дарба да градира напрежението, което в трето действие (пожарът) кулминира в неистово страдание за всички. Заради авариите от бедствието токът често спира и драматичните сцени на човешко оголване и изстрадване са решени почти изцяло на светлината на джобни фенерчета, които пробиват мрака, за да видим само лицата, които говорят вместо трудните за изричане думи, но казват повече от тях. Спектакълът трае четири часа, подготвен е за две години, играе се с успех вече три сезона и е обиколил много престижни сцени и фестивали.

Също като прожекция премина и „Хеда Габлер“ от програмата NT Live, която Националният театър в Лондон представя за цял свят. Иво ван Хове интерпретира пиесата на Ибсен като съвременна дисекция на личното саморазрушаване. Категоричният център е Хеда в изпълнението на Рут Уилсън. Актрисата излъчва смущаваща красота и женственост, които объркват не само всеки, озовал се в кръга на нейното лъчение, но натоварват и самата нея с непосилната тежест да избистри собственото си аз. Драматичното идва от несрещащите се енергии – на доминантната й природа и на вакуума в желанията й. Нито умът, нито дисциплината, нито социалните привички могат да й предложат спасителен пояс – точно това състояние на базова празнота Рут Уилсън успява да предаде чрез финеса на актьорския си талант. Хеда е едновременно вътрешно отстранена от себе си, но и вътрешно втурваща се към нова илюзия за измъкване. Най-изразителни са очите й, красиви, сини и искрящи заради лупата на сълзите, които нито пресъхват, нито се отронват по лицето й – едрите планове ни доверяват, че активната и дръзка Хеда е просто нещастна. Тя живее в екзистенциална безпомощност. Казват, че всяка актриса мечтае за тази роля. Рут Уилсън е уловила шанса на актьорския си път и е създала своя Хеда – съвременна, емоционално сграбчваща и чуплива.

Сред пътеките на театралността интригуваща посока зададе и едно българско представление, „Щастливият Бекет“, идея и режисура Марий Росен, с актрисата Ана Вълчанова (съавтор на режисьора в общ сценарий). Тук изходната точка е в участието на зрителите, които предварително трябва да отговорят (анонимно) на няколко въпроса. От тази база данни авторите черпят думите, които се явяват аналог на свободните отскоци на мисълта на Уини. Интерактивният принцип е успешен подход в този спектакъл с леко настроение, прекрасно чувство за хумор и автоирония.

В полето на танцово-пластическите търсения организаторите предложиха няколко силни преживявания. „Планината Чирчео“, концепция и хореография Фабрицио Фавале ("Ле Супличи", Болоня, Италия), е свободно свързана с темите около митологичната Цирцея (Кирка) и нейните магьоснически способности. Асоциациите, които спектакълът изгражда, са много широки и повече клонят към внушението за общия ни дом, Земята, и нейните несекващи чудеса, за които грижа и отговорност носим всички. Минималистичното начало не пречи на материите да се превръщат във внушителни потоци (реки от лава, от вода, от газ) и да обгръщат в гънките си красивите тела на танцьорите (мъже), които владеят изкуството да моделират фигурите си в различни регистри на естетизация. Също толкова фин е спектакълът „Хаканаи“ концепция, режисура и сценография Клер Барден и Адриен Мондо („Адриен М. & Клер Б.“, Лион, Франция). Тук дигиталните технологии са естествен партньор на изящната танцьорка Виржини Баржоне. Спектакълът се представи на открито в двора на археологическия музей и събра възторзите на публиката, която наблюдаваше как крехкото тяло на изпълнителката генерира дигитални образи, проектиращи се върху прозрачните стени на един куб. Вътре в куба човешката фигура провокира с най-леките си движения формирането на вълни, на преливащи линии, на менливи потоци от светлина, мрежи, съзвездия, капки, порои – все образи на крехката трансформация, която е възможна само когато сънуваме (в каталога на фестивала се казва, че „на японски хаканаи назовава нетрайното и крехкото, временното и отминаващото – като мимолетността на сънищата и преходността на живота“). След аплодисментите зрителите можеха да влязат в куба и сами да създадат ефекти от своите движения – това участие продължи може би по-дълго от представлението… „Неудачници“ (компания „Лузърс“, Прага, Чехия) завърши линията на смесване на театралните езици, като демонстрира, че движението в тази посока може да се отдалечи твърде много от традиционната представа за драматичен театър. В България рядко можем да видим съвременен цирк, жанр, който поставя акцент върху театралното, а не върху демонстрацията на циркова виртуозност. Смесването на елементи от рап и техно в танца, съчетаването с акробатични техники и музикални импровизации на живо – това изисква категоричен професионализъм, който в случая изпълнителите съчетават с прекрасно чувство за хумор и игра.

Извън обсега на тези редове остават още спектакли и събития от фестивалната програма, но и това е целта на отразяването на подобен форум – нека всеки сам открие своите спектакли и следващото издание ще му предложи повече от онова, което е очаквал.