Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Постановките на френския автор Валер Новарина са пример за авангарден театър, изследващ сплитането на пространство, време и слово в тялото на актьора. Каква е ролята на вярата в тези търсения? Двама доминикански монаси разговарят с Новарина в католическия културен център в Авиньон.

Като режисьор работите над осъществяваното на един театрален „кръстен път“, където словото среща скулптурата и живописта. Става дума за традиция, преминаваща през собственото ви тяло – вие сте не само драматург, но и художник. Вслушване в Словото, което е отвъд езика – можем ли да го формулираме така?

Парадоксът е, че думите служат, но само Словото освобождава. Всичко може би е центрирано около вдишването. То носи в себе си диалектика, а диалектиката е фаза на мисълта. Става дума за нещо, идващо не от книгите, а от постоянното наблюдение на актьорите. Мисля, че вдишването пред-образява мисълта. Тогава имаме мисъл, а не изфабрикувана идея, която обръщаме чрез думите. Думите не изгарят в аутодафето на четенето, те винаги са в състояние на възпламеняване. Заплахата е, че хората превръщат думите в невидими идоли, което се случва всеки ден. И трябва да сме бдителни пред това естествено идолопоклонство. Думите са и материална вълна, която препращаме към другите и тя резонира в стените. Театралните зали са като зали за игра на скуош: думите минават насам-натам и поразяват някого; има балистика на думите в театъра. Затова непрекъснато наблюдавам актьорите, черпя от тяхното знание. Театърът е най-удивителната лаборатория по жива лингвистика. Понякога се сравнявам с рейнския мистик Майстер Екхарт. Чувам тайнствени неща от актьорите, в които се опитвам да вникна. Понякога ми се струва, че тялото ни напредва и изнамира неща, недостъпни за интелекта, а паметта удържа неща, които не разбираме. Зрителите често се питат защо е така. И изведнъж разбират, че под готическата катедрала се крие романски храм, отдолу друг олтар и т.н. Има множество неща под текста. Театърът ни връща в детството, в неразбирането, но там виждаме и как човекът става човек. Винаги сравнявам актьорите с някои художници, които през XIX и XX в. са конструирали или деконструирали човешкото лице, като Пикасо, Пикабия, Бейкън, Баскиа, Сутин. Какво прави актьорът? Той рисува човека.

Но има не само идоли на думите, има и икони на Словото.

Много е важно разграничението между Словото и думите, което го няма във всички езици. Знаем от Библията, че в „Началото бе Словото“. В това е и разделението между протестантската и католическата традиция, които някак свързвам в себе си: майка ми беше протестантка, а баща ми – католик. Словото е великолепието, то е освобождението на езика. Когато си писател, трябва да мислиш не само за думите, но и за Словото, тоест за Христос, а това препраща към вярата. Връщането в първите векове на християнството е нещо невероятно. В Сорбоната, където завърших философия, ме учеха само за Аристотел и Декарт. Никакво Средновековие. Едни ден открих Етиен Жилсон и неговата „История на средновековната философия“, оттам започвах да чета томовете на „Християнски извори“. Попаднах в истинска пещера на Али Баба – само че в пещерата на вярата. Късно открих това скрито богатство, но оттогава непрекъснато се връщам към него. Уви, във Франция цялото това богатство на юдео-християнската култура е „изтласкано“. След това се обърнах и към някои от прочитите на Хайдегер, който често се връща при Отците на Църквата, в идеите му има много богословие. Но установих, че поет като Рьоне Шар е много по-силен от Хайдегер в това връщане към християнската традиция. В него има много от Боеций и Джон Скот Ериугена.

Купих си много томове от тези „Християнски извори“ и в един момент реших да прочета всичко, което е било писано за Троицата преди св. Августин, обърнах се и към Марий Викторин. Беше ми трудно да спра. В един момент с мъка се удържах, започнах да съвместявам тези текстове с четенето на Аполинер, Сандрар или Пол Валери. Непрекъснато сравнявах двуезични текстове и веднъж си дадох сметка, че старонемският на Майстер Екхарт много прилича на съвременния идиш. Край мен имаше човек, говорещ идиш, и той без проблем четеше Майстер Екхарт.

В книга Битие има един много интересен текст – Бог води при човека всички животни, та да реши Той как да ги именува (Бит. 2:19). Това е още преди сътворението на жената.

Наистина смайващ текст от Библията. Невероятно е – човекът се изправя и назовава кравата крава, конят – кон, и т.н. В Светото писание тези детайли ги няма, но човекът е сам, единствен актьор в пространството. Още по-интересно е при Рабле: „За Бога няма нищо невъзможно, стига да искаше, и жената би могла да зачене през ухото“. Смехът има своето друго измерение, струва ми се, че долавям дори отглас за непорочното зачатие. Комичното ни отваря различни измерения.

Под смеха има „пратекст“ (Ur-text)?

Да, смехът отваря друга перспектива, а най-невероятното в театъра са индивидуалните възприятия на всекиго. Има четиридесет лица в залата, сърцето на всеки реагира и изпраща стрели към сцената. В двойствеността на възприятието се крие емоцията. В една от моите пиеси актьорът произнася следния текст: „Знай, че латинците не са правели разлика между u и v, затова думата Бог (Dieu) може да е анаграма на vide (празнота)“. Зрителите се смеят, а героят ми – отец Шав – казва: „Какво чувам, щом анаграмата е между Бог и празнота, аз съм в съзерцание“. Друг пример. Играхме пиесата „Бурното пространство“ в „Комеди Франсез“. Там имаше разклонения на сцената, не дванадесет, но близък до това брой, и там бе поставена черна чиния. Актьорът в един момент се навежда, взима нещо от нея и яде. Хората пак се смеят. Но отец Югонен, близък на кардинал Люстиже, ми каза: „Видях тази сцена и плаках дълго!“. Ето го изумителното богатство на християнството. Христос е бил бит и заплюван, глумели са се над Него и са разигравали шутовски ритуал, а Той преобръща всичко. Пародийното се обръща във вселенска драма.

От това преобръщане на думите, от тази анаграма на отец Шав не стигаме ли до мистерията на „неизгарящата къпина“ (Изх. 3:2-5)? По-точно до мистерията на онова „Аз съм“, което единствено изниква в светлина в една ваша пиеса, докато всичко останало не потъва отново в мрак.

„Аз съм“ препраща към „неизгарящата къпина“, но съобщението сияе две минути, препращайки и към друг мой спектакъл, озаглавен „Аз съм“. На една среща с публиката обърнах специално внимание на думите „Аз съм“. Защото много често всеки от нас ги употребява, но само Един може да каже „Аз съм, Който съм“. Френският език позволява това „Аз съм“ (Je suis) лесно да се трансформира в Иисус (Jesus). Най-невероятната дефиниция на Бога за мен е тази на Майстер Екхарт. Той се пита защо Бог казва: „Аз съм Този, Който съм“ и си отговаря от Негово име, че Той може да го изрече, защото това е тавтология, която не го касае пряко. Ние имаме проблем с това кои сме. Друга невероятна дефиниция е тази на Дитрих Бонхьофер: „Само един слаб Бог носи утеха“. Тук се съдържа целият смисъл на бедността и нещастието, на обръщането и смирението. Св. Августин казва нещо подобно: „Въплъщение, което не се нрави на горделивия“. Това добре обобщава нещата. В един момент четях „За Троицата“ (De Trinitate) на св. Августин на латински, там има изключителни мисли. Като тази: „Езикът излиза, но мисълта се вижда“. За мен беше от решаващо значение някой да ми каже, че мисълта преобръща нещата в пространството. Затова за мен е важно да сближавам езика и музиката. Понякога включвам хорали в моите постановки и виждам как езикът вътре в тях отваря пространства. Но се питам дали и музиката не отваря пространство пред мисълта? Нима не мислим, докато слушам музика? Затова толкова ме вълнува идеята за четирите смисъла на Писанието. Книгата на Анри дьо Любак, посветена на този проблем, е изключителна. Когато търся нещо в театъра, винаги го поставям от четири страни – буквална, символична, морална и анагогична (въздигаща душата до неизречимото). И продължавам да вярвам, че под всеки жест се крият съвсем конкретни неща.

Превод от френски Тони Николов