Култура / Брой 2 (3015), Февруари 2025

Путин се стреми към доминация в Черно море, за да превърне Русия в глобална сила. Ако успее, ще насочи погледа си на Запад, към Балтийско море

В геополитическите дебати на ХХ в. вътрешните морета играеха подчинена роля. В центъра на дискусиите бе по-скоро въпросът дали контролът над Световния океан или овладяването на евразийската суша е ключът към световното господство. В полза на океаните говореше световната търговия; който я контролира, според американския адмирал Алфред Тайер Махън[1] владее света. Махън аргументира убежденията си с историята на Британската империя и призовава американските си сънародници да следват английската геостратегия на морските бази, ако те, както той предполага, заменят британците като доминираща световна сила през ХХ в.

За разлика от него, британският геополитик Халфорд Макиндър[2] твърди, че в края на XIX в. центърът на световното господство се е изместил от океаните към сушата, причина за което е по-специално изграждането на трансконтинентални железопътни линии. Според него Западен Сибир е новият център на света.

Ако погледнем сегашните транспортни тарифи на корабните компании и техните огромни контейнеровози, стигаме до извода, че Махън е бил прав във всяко отношение, а Макиндър силно е надценил ефективността на железниците. В действителност обаче руското, както и американското мислене за геополитическите констелации и произтичащите от тях геостратегическите директиви са по-скоро в традицията на Макиндър, отколкото на Махън.

Геостратегически оси

Бившият американски съветник по сигурността Збигнев Бжежински, чието мислене и до днес влияе на геополитиката в САЩ, поставяше глобалното политическо господство на Щатите в зависимост от съхраняването на Западна и Централна Европа като надежден съюзник и от предотвратяването на близки отношения между Русия и Китай. Неговият руски съперник Александър Дугин обаче твърди, че Русия ще се превърне в глобална сила, ако успее да изгради стратегически оси на изток, юг и запад, с което ще разбие предполагаемо обкръжение на океанската сила САЩ.

Днес геополитическите анализи, както и геостратегическите директиви са препоръчителни в оптималния случай на политическа свобода при взимането на решения. Но това рядко се среща. Почти винаги се намесват събития, които осуетяват спазването на „чистата доктрина“. В случая със САЩ такива бяха икономическата надпревара с Китай и политиката на търговски мита срещу китайците, довела до засилена конкуренция. Към това се прибави и първият мандат на Тръмп, защото той правеше политика според възможността за сделки и не се интересуваше от геостратегия. Той пое остър курс на конфронтация с Китай и в същото време предизвика нарастващо отчуждение между САЩ и Европа. А по отношение на руската геостратегия на трите оси се случи тази с Иран, но не и с Япония или Германия, а войната в Украйна доведе до застой на интензивните икономически отношения с Германия.

Цената на риска

Стойността на геополитическите анализи може да се измери с цената, която се плаща при отклонение от тях. Каква предполагаема полза са очаквали Путин и неговото обкръжение от откритата нападателна война срещу Украйна? Вероятно Кремъл е предполагал, че Европейският съюз и особено германците биха приели присъединяването на цяла Украйна със същата сдържаност, с която приеха анексирането на Крим, така че цената, която би трябвало да се плати, ще е по-скоро ниска. Но това е рискована сметка, тъй като предпоставя, че завладяването на Украйна трябва да се случи за една седмица и че няма да се стигне до големи въоръжени стълкновения.

Руските тайни служби би трябвало да реагират при подобна хипотеза. А руското ръководство едва ли би могло да се осланя на нея, ако приемаше сериозно това, което самото то публично твърдеше: че фашистите са на власт в Украйна и че именно САЩ са превърнали страната в авангарден пост на НАТО с цел обкръжаване на Русия.

Какво е очаквал Путин

Не може да се изключи, че решението за нападателната война срещу Украйна действително е взето въз основа на наивни предположения. Струва си да се запитаме каква политическа полза е очаквало руското ръководство от присъединяването на Украйна, когато е решило да води завоевателна война. Някои посочват защита срещу обкръжение от НАТО, но това не е вероятен аргумент, тъй като огромна империя като Русия не може да бъде обкръжена геостратегически. Вероятно не е ставало въпрос за предотвратяване на щети, а за извличане на полза, която се смята за толкова голяма, че си струва да се поемат значителни рискове за нея.

Това отново вкарва в играта геополитиката – не тази на океаните и големите земни маси, а тази на вътрешните морета, в конкретния случай на Азовско и Черно море. В историята на империите вътрешните морета винаги са служили като ядра на властови формирования. Римската империя с център Средиземно море е била голяма империя, основана на вътрешно море; същото е и при Османската империя с Черно море и Източното Средиземноморие като неин център; Шведската империя около източната част на Балтийско море също може да бъде отнесена към този тип империи. Който управлява едно вътрешно море, контролира и крайбрежните региони, като получава и от двете приходи чрез данъци и мита, с които финансира империята.

„Непотопяемият самолетоносач“

Вътрешното море е икономическият и логистичен гръбнак на империята. Геостратегическият интерес на руското ръководство в Черно море може да се проследи в кавказката му политика през последните двадесет години. От ампутацията на Грузия до подкрепата за Армения – целта беше да се държи под контрол източното крайбрежие на Черно море и да се предотвратят още в зародиш по-тесни връзки между тамошните страни и ЕС. Окупацията и анексирането на Крим като „непотопяем самолетоносач“ в Черно море беше следващата стъпка, след която дойде откритата война срещу Украйна. Неслучайно тази война се води и за контрол над Черно море. Не че Русия иска да се превърне във вътрешноморска сила, ала контролът над Черно море е решаваща стъпка за Путин по пътя към глобалната власт. Сигнали в тази посока могат да бъдат намерени както у Бжежински, така и у Дугин, при първия като директива да се държат руснаците далеч от Украйна, при втория като императив тя бъде завладяна.

Роля за руснаците може да са изиграли и отношенията с Турция, стария съперник на брега на Черно море в Кримската и Първата световна война. Фактът, че Турция беше приета в НАТО, въпреки че е всичко друго, но не и демократична държава, основана на върховенството на закона (още по-малко под управлението на Ердоган), имаше своето геостратегическо основание, а именно да се държи Съветският съюз далеч от достъпа до Средиземно море и от влияние върху арабския петрол.

Колко висока е цената

Турция междувременно се отдалечи от Запада, въпреки че все още е член на НАТО, и следва политика на самостоятелна средна сила. Това отвори пред Русия възможност за геополитическо пренареждане на целия регион. Чрез Сирия тя влезе в арабския свят, а с Иран я свързва основополагащата антиамериканска насоченост. Всичко това направи изключително привлекателно присъствието в Черно море, от което Русия беше почти изолирана след разпада на СССР.

Може да се предположи, че дори и след края на войната в Украйна Черноморският регион ще остане нестабилен, с възпламеняващи се войни, и че това ще окаже значително въздействие върху Балканите. От руска гледна точка геополитиката на вътрешните морета се отнася и за региона на Балтийско море: всичко, което беше казано по отношение на Черно море, важи и за Балтийско с малки отклонения: за Русия то е привлекателно още от времето на Петър Велики, когато иде реч за упражняване на силно влияние върху Централна и Западна Европа.

Дали Русия ще се превърне и тук в агресор, вероятно ще зависи от това колко висока ще е цената, която ще трябва да плати за ревизионистичната си война в Украйна и Черноморския регион. Колкото по-висока е тази цена, толкова по-вероятно е едно надеждно умиротворяване на това пространство. Колкото по-ниска е цената, толкова повече последователи ще намери Путин.

Текстът е публикуван в „Нойе Цюрхер Цайтунг“.

Превод от немски Людмила Димова