Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

Уникално свидетелство, в което проговарят извършителите на атентата, десетилетия наред засекретено в Централния партиен архив

Протокол 6, 3 август 1925 г.

Димитър Златарев[1]: Стана нападението на царя и убийството на генерал Георгиев. В камарата Ал. Цанков апелира вече към Бога – няма закани. На царя са съобщили, че нападението не е от комунисти, но че генерал Георгиев е убит от тях за протест против хвърлянето в Обществената безопасност на задържани комунисти. Политически център на партия вече фактически нямаше. Тодор Павлов[2], който заместваше Яко Доросиев[3] и Ив. Манев[4], беше безпомощен, без връзки. В синдикалното движение имаше пълно затишие. Военната организация понесе чувствителни удари в центъра. Сложи се убеждението, че има предателство на ЦК, защото много разкрития станаха. В отговор на това решихме да вдигнем мостове и железници, за да сплашим противника. Този път беше останал или другият, който препоръчваха десничарите, а именно да бягат ръководителите зад граница.

Никога не се е вярвало, че с въоръжена борба можем да вземем София. И за това у мнозина се сложи надеждата и убеждението да се улесни вземането на София с атентати. Внесохме взрив в „Св. Крал“. Аз предложих идеята за атентата във връзка с въоръженото въстание. Но като се сне курсът на въстанието и се разкриха много работи – дойде се до идеята за атентата без въоръжено въстание. Всичко това стана след дълги спорове. Ив. Манев, който не беше против убийствата, се произнесе против атентата, защото много невинни жертви щял да вземе, но давайки си оставката, казал на Тодор Павлов: „Да стане атентатът“. Т. Павлов не е знаел за атентата до тоя момент. Съгласява се и той за атентата. Аргументи – няма друг изход при големите вече разкрития. Значи имаше болшинство – Станке Димитров[5] беше заявил още през януари, че е за атентата. За него бяха: К. Янков[6], Павлов, Ив. Манев и делегатът на младежите в чеката. Против беше само Петър Искров[7].

Клисаря не можахме веднага да преведем, защото каналът беше пропаднал. Разкриването му идва от Даскалов, който издава и Петър Абаджиев[8] и младежката ядка. Клисарят беше през легално време член на КП и синдикален член. Дадохме му 11 000 лв. и обещание да дойде в Русия, гдето той искаше да стане чекист. Той не знаеше докрай размерите на готвения атентат. Жертвите са 240. Деца 2–3, жени 8, двама-трима от лявата опозиция. Всички останали са сговористи.

С атентата дадохме пример на световната реакция що значи наш тероризъм. Фашистите мислеха, че не можем да се мерим с тях. ЦК не беше хомогенен тогава, ръководството младо – огъваше се. Цялото ръководство тогава трябваше да бъде близо до страната. Другарите трябваше да бъдат не в Москва и във Виена, гдето даже вземат втора диня под мишница – Австрийската партия. Те принадлежат две трети на Интернационала, а една трета на партията. Настроението беше такова, че атентатът беше неизбежен. Нека пръв вдигне ръка против направеното тоя, който се смята, че е безгрешен.

Протокол 22, 16 август 1925 г., следобедно заседание

Георги Димитров: Заседаваме вече 16 дни. Изслушани са 14 доклада. Бюрото предлага времето за изказване да се ограничи.

Васил Коларов: Да се даде думата на Петър Абаджиев без ограничение на времето.

Петър Абаджиев: Др. Златарев е дал подробни обяснения, но аз трябва да кажа, че работите вземаха отначало една посока, после тръгнаха по грешен път. За юни и септември не мога да говоря, защото тогава не бях в България.

В началото на 1924 г. постъпих в печатницата на „Работнически вестник“, а след това през ноември поех младежка работа. По-късно ме взеха оттам и ми възложиха да образувам терористична група. Аз се свързах с Иван Минков[9], а така също говорих с Яко Доросиев. Другарите ми съобщиха, че трябва да направим нещо, за да обезглавим тази хидра Обществената безопасност, която взимаше най-добрите наши другари.

Първа задача се даде да бъдат убити началникът на Общ. безопасност Начев и двама негови помощници. Др. Минков искаше да бъдат убити всички изведнъж, но това не можеше да стане, с което после се съгласи и той.

Каза се после, че трябва да бъде убит един от екзекуторите – поручик Радев. В това време почнаха да нанасят удари по нашата организация. Дадоха нареждане за убийството на проф. Никола Милев[10], което не беше като отмъщение за Вълчо Иванов, а беше замислено от по-рано. После бидоха убити нашите Страшимиров и Стоянов. И тогава масата казваше, че за един учител е бил убит един професор, за нашите депутати трябва да бъде убит един министър.

Понеже нямаше пари тогава, замислихме и обрахме митницата.

По това време аз работех и за атентата, като внасях взрив вътре в черквата. Клисарят не беше наемник, а вършеше съзнателно работата си, като пари му давахме ние. Узнаха много хора, времето течеше, станаха много провали. Реши се да бъде убит Вл. Начев (началникът на Обществената безопасност – б.р.) и ние три вечери го вардихме, но той беше много предпазлив и непрекъснато имаше хора около него. Трябваше да участват 5 души. Убийството трябваше да стане пред банята. Там автомобилът на Начев вървеше бавно и смятахме един да се хвърли пред автомобила и когато той спре, другите да се хвърлят и да застрелят всичките в него. В това време станаха разкритията на ул. „Русалка“, един от другарите, който участваше в подготовката срещу Начев, беше хванат и той или Ив. Ценов разкриха всичко. Той е бил в Русия и оттам дойде за тая работа, но той разкри другите терористи. Трябваше да очистим Начев, за да събере той всички в черквата при погребението и да стане атентатът.

Коларов: Кога се даде нареждането за атентата?

Абаджиев: Нареждането се даде много преди атентата. Събрахме се с Минков и отидохме при Д. Златарев и там се даде заповедта за атентата. Това беше на 15 март. Ако Начев беше убит, атентатът щеше да стане веднага. Преди разкритието на ул. „Русалка“ беше убит Симеонов, най-добрият другар от групата. После се даде нареждане за убийството на Славейко Василев[11]. Но и той беше много добре охраняван от македонците. Аз можех да го убия в „Славянска беседа“, но с това пропадаше атентатът, а друг нямаше. Славейко Василев се скри, а така също и всички други, и навсякъде охраната им се стегна. Даде се зор да се намери друг. Даде се нареждането да бъде убит К. Георгиев и той беше убит. Срещах се с Д. Златарев и той ми каза да се пали фитилът. Аз му казах, че нападението на царя не хармонира с нашата работа. На другия ден запалихме фитила и направихме атентата.

Атентатът трябваше да стане и той нямаше как другояче да стане. Всички наши другари бяха разкрити. И трябваше като един умиращ кон поне да ритнем, преди да умрем. И ние ритнахме. Основната наша грешка е, че ние трябваше да убиваме агенти и началниците на Обществената, а отидохме в съвсем друга посока. Ако бяхме избили хората на Обществената, нямаше да дойдем в това положение. Ние също се отклонихме да избиваме другарите предатели.

Др. Коста Янков прокарваше директивите на Интернационала. Ние работихме за работническо-селско правителство, по-късно говорихме и за народна власт, бяхме готови да дадем властта на земеделците, а ние да бъдем в периферията, за да вземем оръжие и да се организираме…

Ние казвахме, че в продължение на 15 дена ще пропищи дете в майка след атентата, а не мислехме, че ще има военно положение, полицейски час и че ще има всеобщи арести.

Аз измерих черквата, направих скица и я изпратих на Минков и Янков. Гледах в черквата да се постави взривът в пода и да не остане нито един жив. После реших да се постави в тавана. Аз смятах, че Минков е по-опитен от мен и той ми каза, че зарядът трябва да е съсредоточен. Аз виждах, че там ще се сбере отбор сволоч и че няма да бъдат избити. Исках да дадат гранати, обещаха, но не дадоха. Дадоха един килограм димяща сярна киселина и казаха, че тя е достатъчна. И наистина много от ранените измряха вследствие на отравянето.

Как се реши атентатът? Комисията, която решаваше тия работи, е от трима души. Знаеха доста хора и въпросът се повдигаше често. Доросиев една вечер като го запитвах, ми каза: „Добре че един от комисията е „за“, един „против“, а третият се колебае“. После третият се присъедини към първия.

ЦДА, ф. 3 б, оп. 1, а. е. 38, л.18–28, 33–39р 51–52. Машинопис