Култура / Брой 4 (3017), Април 2025

„Българските разломи“, Георги Каприев, издателство „Изток-Запад“, 2025 г.

Някому би могло да се стори странно, че професор по средновековна философия, специалист по гръкоезичната ромейска империя Византия, се е заел да дълбае един чисто политически и изконен български феномен – популизма. В „Българските разломи“ Георги Каприев недвусмислено заявява, че това е задачата му, и тръгва да я решава с привичната си методичност, начетеност, напористост. И човек – след като затвори последната страница, разбира, че няма нищо странно в това захващане, напротив: именно един философ, експерт в меандрите на византийската мисъл е съвсем на място в разчепкването на този насъщен проблем. Защото той, проблемът, не е от вчера, хеле пък онзи ден, проблемът е отколешен. С една дума, непреходен. Българско, непреходно, популистки непреходно…

И отдавнашно, много отдавнашно … Георги Каприев започва своето пътешествие от Византия и ни става ясно защо тъкмо той може да проучи издъно фундаментите на конкретно българския популизъм. Във Византия, казва Георги Каприев, има един-единствен политик –императорът, всички други са негови слуги или, по-меко, администратори. При това положение обаче няма по-висш и по-низш, всички са равни пред василевса – всеки един може да стигне върховете на йерархията, но може и ослепен да го захвърлят в затънтен манастири. Тази особеност е характерна и за български държави, най-вече втората и – тук допълвам, може би това е една от причините за раздробеността ѝ пред османските турци – желанието на всеки автократ да стане политик. В пределите на Османската империя за българите това неполитическо състояние на духа и бита се засилва още: ако все пак самостоятелната им държава ги е зовяла на бран, то под скиптъра на султана нашите предци над 400 години не са хващали оръжие, служили са само като обоз и ариергард (войнуци и други помощни отряди). Оттук вероятно – пак е мое предположение, политическото, което в ония времена е неотделимо от войната, те възприемат само като радикалност, само като неимоверно напрягане на силите, на всички сили за извоюване на победа. А всички сили значи цялата войска, всичкият личен състав, целият народ в крайна сметка. В политиката българите не влизат в дебат, в политиката българите влизат в последен бой…

Два са възловите пика на този последен бой според Георги Каприев. Първият е църковните борби: тогава на преден план излизат най-радикалните, най-острите, най-непримиримите и те водят хорото. Хора умерени като Гавриил Кръстевич биват отритнати встрани, начело са буйните и невъздържаните, сред които изпъква фигурата на Петко Р. Славейков. Изреклият „не пей ми се, не смей ми се“ е ключова личност за възникването, разгръщането и израстването на българския популизъм, тъй като той е и сред онези, които го превръщат в политически боздуган, с който бият по главата несвестните си опоненти. Стига само да припомним пренията за Учредителното събрание през 1879 г. – вторият пик на популизма, когато дядо Славейков изрича сакралните думи за предложението българският парламент да се състои от две камари: „Това ми се чини да е като леща на кебап“. Аргументите са оборени с подигравка, дебатите са обърнати на майтап и ей тъй, по този майтапчийски начин, си я караме и до днес, подгизнали и удавени от популизъм…

Изрично внимание обръща Георги Каприев и на две институции, които биха могли да противодействат на популизма, но по една или друга причина не го правят (или не успяват да го направят). Първата е Българската православна църква, която, за жалост, както отсъжда той, все е под ботуша на политиката, все по един или друг начин е нейна слугиня. Втората са българските интелектуалци, които не успяват по съвсем друга причина – никой не ги базари за слива, никой не им признава правото да имат думата. И ето как онези, които са по определение антипопулисти, се превръщат в жалки кречетала, които си крякат там, ама кой ли ги и слуша…

Реално никой. То затова и популизмът ни е не само навсякъде, а ще вземе да се окаже и вечен…

Пу-пу-пу, да не дава господ!…