Митко Новков

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил е Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Поет и в прозата. Разговор с Джузепе дел’Агата

У Георги Господинов коренното му българско ядро е толкова силно, колкото е силен стремежът му да го прескочи и да влезе в по-обща, европейска и универсална атмосфера. Резултатът от смесицата между родно и универсално в неговите книги лежи в основата на успеха му на световно ниво. Във „Физика на тъгата“ преобладава една особена митическо-философска стихия, докато във „Времеубежище“ читателите са привлечени, струва ми се, от сравнителния анализ на културно-икономическите положения в разните европейски страни. [...]

Не само туй

„Опит за определение“ (1989), „Обратен водопад“ (1995), „Вселена по здрач“ (1998), „Паркът“ (1999), „Трите кошници“ (2000), „Разчленяване“ (2001), „Бяло“ (2008), „Продавачът на конци“ (2009), „4етири“ (2011), „Това едно/Можеш ли го“ (2013), „Черно“ (2018), „Приближение“ (2019) – 12 книги с поезия на Илко Димитров, в които – ако се вгледаме зорко, въпреки привидният разнобой на заглавията все пак ще установим единство. А именно – всички по свой си начин, един или друг, са утвърждаващи; посочват наличност, фактичност, вещност, ако щете. [...]

Уханна проза

В дебютния роман на Емине Садкъ „Керван за гарвани“ има един сън. Сънят е на дядо Мухиттин, на сутринта той го споделя с баба Фикрие, жена му: „И ей така, кога и как съм дремнал, аз не мога да кажа, но сънувам. Като истина е. И мирише на праскови! Ах, как мирише на праскови!“. По същия начин и аз – но без да сънувам, ще си напълня гърдите: Ах, как мирише този роман на праскови. Ухае, ухае на жива проза, написана с блестящо чувство за езика, със свеж усет за фабула, с точен поглед за композиция. [...]

Egreto perambis doribus!

С този латински израз Владимир Набоков завършва уводните думи към свое интервю за „Плейбой“ (1964 г.). Латински израз?! Тц, измислил го е; не значи нищо, само имитира. Много са тълкуванията за това Egreto, няма да прибавям още. Само ще кажа, че увенчаването му с удивителен знак подсказва категоричност, изричност, завършеност; нещо като индианското „Аз казах. Хау!“, което Карл Май изяснява във „Винету“ така: „Думата „хау“ е индианска и служи за подсилване на казаното; означава нещо като амин, баста, така ще бъде“. [...]