Митко Новков

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил е Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Старши редактор в Редакция „Радиотеатър” на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Хождение, речник, приказка

Книгата на Людмила Миндова по форма и идея е класическо научно изследване: внушителна библиография, впечатляваща скрупульозност, сериозно проучване. Но това съдържателно жанрово определение може да се надхвърли и да видим книгата като много повече от монография. Поне в три измерения: на средновековни писания в стил „хождение“, най-прочутото от които е „Божествена комедия“; на речника, това толкова необходимо за всяко знание поучително четиво... [...]

Всичко мое, всичко наше

Не зная дали си даваме сметка с интелектуалец от какъв мащаб разполагаме в негово лице, колко той е важен за българската общност. Четем постове в социалните мрежи – не само неграмотни, но и изпълнени със злъч, някои чак човеконенавистни, и тръгва да ни светва, че тъкмо хора като Александър Шурбанов са противоядието и лекарството срещу опростачването на нацията. В този смисъл именно неговото „Записано“ се явява не просто излагане на мисли, появили се в хода на годините, а нещо като заръка, завет, които да следваме. [...]

Хляб, сол и сладокусници

Книгата на Стефан Дечев „Между простонародните ястия и гозбите на Цариград. Храненето и кухнята в Османска България и околните земи (от 30-те години на XIX век до 1878 г.)“ е плод на убеждението, че храната и яденето са не просто някаква биологична потребност, а проявление на културата, на манталитета, на спецификата на една общност: „[…] Тези няколко десетилетия... в един реформен за Османската империя период – още повече поставят под съмнение представата за някакво вечно противопоставяне на Изтока спрямо Запада. [...]

Яворов на прицел

Тезата на Виолета К. Радева може да синтезираме така: образът на Яворов е потулен зад съзнателни лъжи и неволни измислици: в борбата между ангела и демона, както той сам изрича за себе си, връх взема демонът, ето защо твърдението, че Лора Каравелова се е самоубила, подлежи най-малко на съмнение, ако не и на категорично отрицание, тъй като уличаването на поета като убиец би хвърлило сянка върху македонското движение, а това неговият аркадаш Тодор Александров не би позволил никак. Затова го прикрива… [...]