Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

Няколко изложби в София поставят въпросите за травмите на миналото – близко и далечно, съчетани с паметта, пропагандата и кича

Удивителна смес от емоции пораждат тези съчетания, търсена при едни и неволна при други. Достатъчна, за да наклони „везните“ в една или друга посока, когато мислим или забравяме миналото в настоящето, особено под заплахата на бъдещето.

„Картография на отсъствието“ (28 март–27 април 2025) на Красимира Буцева, с куратор Дани Радичков, представена в галерия ИСИ-София, продължава темата за политическото насилие от близкото минало, върху която художничката работи през последните десет години. Само напомням, че тя, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова представиха България на Венецианското биенале през 2024 г. с проекта „Съседите“.

Изложбата в галерия ИСИ-София може да се определи като лаконична: два фотоса с пустеещи гледки от бившия лагер на остров Персин, кратко видео „Песента на кариерата“ (2024) – с тъжен тромпет от поклонение в лагера край Ловеч, „Колекция от четири работни тетрадки“ (2024) – с още пустеещи пейзажи, папки с архивни проучвания, записки… И още едно видео „Артефакти от мемориалния музей“ (2024), в което природни обекти – камъни, дървета, листа, събирани от художничката по места, се оказват единствените материални свидетелства за преживяното в тези лагери политическо насилие.

Мемориален музей няма, което сякаш улеснява забравата и отхвърлянето, още повече когато достъпът до тези места е ограничен по различни причини. Но травмата остава – чрез свидетелствата на лагерниците и близките им за преживяното. Музеят е навсякъде, където припомняме това минало, каза художничката, понастоящем той е в галерия ИСИ-София.

Музеят е и виртуален – в belene.camp. Този двуезичен сайт, създаден от фондация „Софийска платформа“, събира свидетелства на бивши лагерници, литература и филми, предлага турове на място, на живо и онлайн. Изключително полезен и с опцията „Говори с оцелял“, макар някои от оцелелите вече да не са между живите. Но свидетелствата им остават благодарение на съвременните технологии. Отсъствието на памет в реалността, така деликатно и сетивно изведено в изложбата на Красимира Буцева, се възвръща виртуално поне като информация.

Темата за травмите на близкото минало, представена и чрез новите технологии, бе в основата и на изложбата „Опитай сълзите ѝ“ (21 март–17 април 2025) в зала „Райко Алексиев“. Автор на мащабния проект е Веселин Захариев, куратор е Наталия Ланц, а в реализацията му са въвлечени голям брой специалисти: актьори, сценографи, фотографи, специалисти по 3D сканиране, също както и институции като БАН, Държавният архив, Националната библиотека, НСИ и др. Исторически консултант е проф. Евелина Келбечева.

В експозицията ролята на новите технологии е обратната, бих казала. 3D скулптурата „Пиета“ има за цел създаването на материален образ за разпада на България след 9 септември 1944 г. и травмите, които тази повратна дата повлича след себе си. Разбирам, че образът трябва да е символичен, да представя чувството за тъга, а не на последно място да запълни центъра на залата с подобаващ за духа на експозицията мащабен обект. Обаче буквалният цитат по Микеланджело се явява клише, дупката с очертанията на картата на България, в която се прожектират видеа, е драстична до вулгарност намеса. Усещането за бутафория граничи с кича, за да не кажа, че отива изцяло в него – по линия на умилителността.

Разбирам също, че този образ има за цел да привлече най-широка публика – и може би успява, доколкото стои ефектно за нея. А аз се съсредоточих върху таблата по стените, проследяващи кратко, но с много информация травмите в близката и най-близка история на България, до самото ни настояще. Започвайки с убийството на Райко Алексиев, т.нар. народен съд, колективизацията, национализацията, през съдбите на отделни личности, през комунистически лидери, преход и още, и още. Сред тях и табло, посветено на лагерите.

Един от най-големите е в Белене. „Там през 1958 се озовават над 1700 младежи – т.нар. хулигани (безделници и празноскитащи) – за модни дрехи и прически, слушане на „упадъчна“ западна музика, говорене на чужди езици, връзки с чужденци. Някои от тези дрехи са купени от ЦУМ в София.“ Таблото пояснява още: „След падането на комунизма след 1989 започват разследвания за престъпленията в лагерите, но те не водят до осъждания“. По-нататък друго табло разказва за съдбата на актрисата Надя Дункина, която е основен свидетел за убийствата в лагера в Ловеч, намерена на 13 септември 1994 г. убита по особено жесток начин в дома си. Извършителят не е открит, смята се, че това убийство е „предупреждение към тези, които се осмеляват да разкриват истината за комунистическите лагери“…

Кураторският проект на Андрея Гандева „Тази изложба щеше да е за кич“ (3–13 април 2025), с който се откри новото пространство на „Ко-оп“, също разглежда явления от най-близкото минало – промените в начина на живот през последните три десетилетия. Призмата в кураторската концепция е специфична: вълната на кича от началото на прехода и проявите му в наши дни. В изложбата се засичат гледните точки на различни поколения. Сериите „Горещ визуален град“ (2003) и „Раят на билборда“ (2005) на Лъчезар Бояджиев са градски артистични изследвания, които помня от тригодишния проект „Визуален семинар“ на ИСИ-София. За България това беше „пионерски“ проект – основа, на която стъпват художниците в своите проучвания. А също и база за сравнение по линия на неокапиталистическия град, кича, вулгарните реклами, мутробарока, чалгата…

Като допълнение двуканалната видеоинсталация „Възможно – невъзможно“ (1998) на Калин Серапионов и Лъчезар Бояджиев съпоставя пазаруването в битаци и в бутици, несъвместими на пръв поглед, като различни светове, които все пак са вплетени в тъканта на града. Може би като равностойни в онова първо десетилетие на прехода.

Аарон Рот представя Land Cruiser (2024) – „модела, който много често е бъркан с прословутата „джипка“ на Бойко Борисов“. А въпросната джипка от PR акцията му през 2020 г. е била, заедно с още 4 други, част от обществена поръчка, пояснява текстът към произведението. Така мутренският вкус и лукс от 90-те имат своето продължение в корупцията на властта в наше време.

„Събота или никога (Кичка)“ (2025) на София Грънчарова разглежда естрадата като носител на кич далеч преди 90-те. Самата тази историческа препратка е много важна според мен. Дори само защото става дума за удобна и насърчавана от комунистическата власт музика, която в онзи период трябваше да е идеологически противовес на „вредните западни влияния“ – не че успяваше, разбира се. При това във време, когато навлизащата от Сърбия чалга беше своеобразен „народен“ ъндърграунд – у нас в родния вариант на Хисарския поп. Какво става с естрадата днес, се пита художничката. И предполага, че нейният поетичен привкус е „кичозен и вечен“.

„Козметичното е новото космично“ (2025) на Вероника Десова и Аарон Рот е скулптура от бутафорни тапети, имитиращи тухли, и е посветена на кича в архитектурата и дизайна. Те са „внесена имитация от Запад, която, пречупена, става част от българския интериор“, а тухлата „от реален индустриален компонент се е превърнала в кичозна декорация“ – се отбелязва в текста към произведението. В него ми липсва препратката към гипсови орнаменти по таваните, пластмасови имитации на дървени ламперии, фототапети с екзотични пейзажи и палмички от времето на късния соц. Разбираемо е, авторите са млади и няма как да ги помнят. Но у мен с произведението си те провокират спомени и мисли за развитието на кича…

Който страховито настъпва във и чрез виртуалната ни реалност, както показа изложбата „Нейните отровни двойници: Watch Your Feed!“ (25 март–30 април 2025) в Гьоте-институт, посветена на информацията и пропагандата. Кураторите София Грънчарова и Филип Стоянов са събрали наистина „ударни“ произведения от млади художници, отразяващи хибридната война в различните ѝ проявления. Профанация, загуба на ценности, всевъзможни манипулации през екраните, унифициране на истина и неистина като еднакво валидни – това е част от всекидневната ни информационна „храна“. Представена нагледно в инсталацията от разпилени гилзи по пода „Отслабване на действителности“ (2025) на Яница Фендулова; в рисунките с вариации на мемета от серията „Автопропаганда“ (2025) на Кирил Буховски; в тролските атаки и манипулации в мултимедийната инсталация „Дори троловете понякога спят“ (2025) на Никола Стоянов; в противодействието и разобличаването им – във видеото „Ватник тиърс (Сълзи на ватник)“ (2025) на Лекси Фльор; в образните препратки върху Паметника на съветската армия в Game Lover на Никола Цветанов, в неразличимостта на „Вътрешни/външни врагове“ (2025) на Никола Андреев, в инсталацията с пералня и прострени „Кирливи ризи“ (2025) на Слава Джордж.

И накрая – компютърно генерираното видео „Моите очи са“ (2025) на Марина Генова, в което невинно бебе навлиза в нашия свят. С памет единствено за своя производител, за параметрите, които са му зададени, с убеждението в своето реално съществуване, излагайки мислите и чувствата си. Умилително и изкусително – като застрашително настъпващо (кичозно) бъдеще…