Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

До Мильо Касабов – Стара Загора. Лайпциг, краят на февруари или началото на март 1914 г.

… За моите мисли за християнството, които са те обидили[1], но – прощаваш ми. Няма нищо обидно там, защото това ми е вярата; една вяра, която съм повярвал с двете си очи и единия си ум, и такава вяра, че струва ми се, би трябвало да я вярват всички. Какво е християнството? Най-песимистичната философия! Най-песимистичният песимизъм, защото не ти казва: Суета сует – убий се, а ще ти изтезава душата с разни изпитания, изкушения. Ядката на християнското учение е: Човекът е слаб да живее сам, затова има нужда от чужда помощ. „Дай сърцето си Мене“, иначе ще ти го откраднат! Но защо ми е дадено това сърце? Защо – когато в никой случай то не може и не трябва да бъде мое. Или дяволът ще го вземе, или Иисус. Не е ли това песимизъм? Не води ли до отричане на света, на живота, на битието? Защо ни е това сърце, живот, ако трябва непременно да го дадем на Иисуса? Само за да го дадем ли? О, твърде безсмислен смисъл? Християнството винаги остава на криво гледище пред факта, че на човек е дадена собствена воля, която да му бъде кормило. Е – според Иисуса това кормило трябва да бъде в негови, не в мои ръце. Защо съм тогава аз? (Ето песимизъм!)

Аз слаб ли съм? Слаб си, казва християнството. И тук е песимизмът, и тук е моят спор с християнството. Спорът е: дали да гледаме песимистично, или оптимистично на човека и битието? Аз съм за оптимизма! Преди всичко една мистериозна основа е основата на християнството; добро и зло. Всичко е едно нещо и се слива във волята! Пред волята, за волята природата е една и съща, едносущна истина, една-единствена истина. Защо да пълним света с демони и ангели? Защо да поставяме духа в страх от греха? Що е грях? Всичко е волята! Защо да си представяме греха като дявол, като звяр, като разбойник, който ни дебне и преследва? Защо да се подставяме под страх? Защо да си измъчваме душата със страх? Да, всичко това е наредено твърде добре от християнството – защото трябва да служи за обосновката на неговата теологична философия, на неговата песимистична философия. А аз съм за оптимизма! Онзи писател[2] в „Зорница“ казва: Презрете света. Защото той е в ръцете на дявола! Не, приятелю. Няма да го презрем! А ако е в ръцете на дявола, ела да го изтръгнем! Защо да го презрем! Тъй хубав е светът: и природата, и онова, което е в природата, всичко, което е пред очите ни!

Оптимизмът: какво значи то? То значи жизнерадост: извор на живота! Що е християнството: невяра, съмнение в живота, песимизъм. Отречение на живота! Не, ние не щем отречение на живота, дайте ни любов към живота! Ти ще ми цитираш Евангелието, дето на толкова места се говори за живот. Да, но това е отвъдният живот (в който вярвам и аз!); но защо живеем тук, на земята: ето железния юмрук, който притисва неумолимо протестантските проповедници до стената. Собствено, като казвам християнството, аз имам предвид не нашите глупави попове, нито още по-глупавите протестантските владици, но онова християнство, което е в Евангелието. Едно от доказателствата на християнските проповедници за божествеността на християнството е, че то се разпространило по цял свят и царувало ето вече 2000 години. Това съм го чувал и от тебе дори. Какво от туй? Какви са резултатите от това християнство? Успя ли то да направи хората братя? Не. В XIX в. се прокламира „принципът на националностите“, т.е. на народите, т.е. на езиците – т.е. почва епохата на „новото езичество“.

Християнството е вече само в книгите, а ако някога е успяло с такава бързина, за това говори историята: Христос се роди в едно време, когато античният мир беше уморен, изнемощял, загубил авторитета си и авгурите са били голи. Тия работи са впрочем всеизвестни. Онова, което казвам аз, то е: дали трябва да бъдем песимисти? Т.е. аскети, т.е. да бягаме от света? Ако трябва да бягаме, защо идеме тогава? Давам 100 000 лв. премия на оня протестантски поп, който ми разреши със собствения си разум тази гатанка!

Аз не съм безбожник! Моята вяра не е вяра в бога на безбожието – но аз не съм човек на християнската философия. Аз знам, че сигурно ще ми пишеш надълго за тези работи, като се мъчиш да бъдеш непоколебим във вярата си; но аз знам, че всичко това, което казвам, ще смути твоята вяра. Не искай да ми се покажеш правоверен християнин. Ти си спомняш, че веднъж (преди 2 години) спорихме с дяда Тонча[3] за вярата: дали трябва да бъде основана върху критиката на собствения ни разум, или да бъде вяра без питане: защо? Просто както в Писанието е казано: Вярвай и не разсъждавай! Ти беше на моето гледище! И това гледище е единствената велика мисъл в Светото писание: „Всичко изпитвайте и само доброто вземайте“ (ап. Павел). Това се е врязало неизличимо в паметта ми и то е темелът на цялата ми по-горе изложена философия. Всичко изпитвайте: т.е. със съвестта си.

Аз казвам на съвестта воля! Няма грях там, дето има съвест. Затова казвам на съвестта воля.

Щом като трябва да изпитваме всичко, защо трябва да дадем сърцето си на Иисуса? Това пълнейшо противоречие! Или Иисус трябва да ни води, или ний сами да се водим със своето „изпитване“ – със своята съвест – със своята воля, която писачът от „Зорница“ отрича като слаба и затова имаща нужда от воденето на Иисуса. Не вярвам да посмееш да кажеш, че аз стоя в ръцете на някакъв дявол. Аз стоя в своите собствени ръце, волята ми, съвестта ми, сърцето ми е в моите ръце. Досега не съм го изтървал. Досега не ми го е взел никой. Ако го изгубя – което е невъзможно – тогава ще плача върху тези парцаливи листове със сълзи на разкаяние. Затова запази ги. Може би някога ще ги соча с гордост.

До тези размисли ме доведоха моите литературно-философски разсъждения върху модерната поезия на Пшибишевски. Това е според мене поезията на душата, на Психеята, на бледата, измъчената, страдалната, изпълнена със съмнения душа. Надсон – един несъмнено християнски поет – знае само една: Душа сомньенями разбита!

Впрочем това е основата на един Пшибишевски. Същата душа, която стои на кръстопът: кръстопътя на съмнението! Слаби хора: – Смелост! Оптимизъм! Воля! Мъжество!

С поздрав най-любезен на всички,
твоят верен ученик-син Георги

P.S. Както знаеш, аз обичам да мисля само със собствения си мозък, за да мога да наричам истините, които идват, мои. Може би идеите, които казвам отвъд, да ти се видят „ницшеански“ (съвсем не „рашовски“ обаче). Да, и Ницше мисли почти така. Но аз съм мислил независимо от него и едва преди няколко дена разгърнах неговите „критики на християнството“. Той критикува като философ, аз наблюдавам като историк. Както казах, размишленията ми по пътя, по който е минала човешката душа до днес, ми доказаха тези идеи. Тъй ме научи Историята! Аз няма да се нарека „ницшеанец“, тъй като обичам да съм по-добре самичък. Но: постарай се и ти да прочетеш Ницше тъй добре като Евангелието, та тогава ме обвинявай в незрелост и пр. Ницше е „мост към бъдещето“. Действително, мислиш ли, че историята ще се обърне, че мястото, до което е дошъл 20-ият век, е случайно, и че 40-ият ще се върне при Иисус… У Ницше, разбира се, има и много неправди (в критиката на християнството), не в други съчинения, дето защитава егоизма!

Но все пак размисли здраво върху онова, което казвам, и повярвай!

Със съкращения. Оригиналът се съхранява в НБКМ.