Култура / Брой 5 (3018), Май 2025

„Книгите имат силата да променят не само мисленето, но и начина ни на общуване в света. И вярвам, че най-пригодни за това са книгите с художествена литература.“ Интервю на Владислав Христов с писателя и преводач Владимир Полеганов

„Маус“ излиза на български в турбулентно за света време, вярвате ли, че книгите стигат до своята публика в най-точния момент?

Краткият отговор и на двата въпроса е „да“. Вярвам, че пътят на една книга е до голяма степен непредвидим като продължителност и крайна дестинация. Въпреки че живеем във време, в което комбинираните сили на издателския опит, знанието ни за работата на социалните мрежи и невидимите алгоритми и тяхната „помощ“ могат да създадат илюзията, че пътят на всяка книга може да бъде (пред)начертан, все още остава мистерията на ефекта от срещата между книга и читател или книга и група от читатели. На тази територия и произведението, и четящият са някак сами и невидими – малко като в не-стаите в романите от поредицата за Дюн на Франк Хърбърт, където обитателите на въпросното помещение са скрити от погледа на пророци, екстрасенси и – в нашия случай – технологични врачки. И обикновено поредицата от много такива срещи и ефектите, които те произвеждат, създава усещането за „точния момент“. Това ми се струва, че е така, и защото читателят общува най-добре с една книга, когато е развил сетива за нея. Което ме води към по-дългия отговор на следващия въпрос: книгите имат силата да променят не само мисленето, но и начина ни на общуване в света. И вярвам, че най-пригодни за това са книгите с художествена литература, романите, разказите, наследниците на легендите и приказките, на историите за пътешественици, за бълнуване на оракули, защото те ни дават опит, социален и емоционален, и той несъзнавано става част от личния ни опит. А и учат на красотата на езика. Много харесвам това, което казва Самюъл Р. Дилейни в книгата си за писането: четейки, сме изложени на примери, добри и лоши, за употреба на думи, конструиране на изречение, изграждане на сцена и колкото повече „излагаме“ ума си на добри примери, толкова повече (тук излизам малко от идеята му, която е свързана главно с писането като практика, и добавям своя интерпретация) се научаваме как да разказваме света и да го обитаваме. Ако другите – нехудожествени, документални – книги ни информират за света, художествените ни дават инструменти или ни помагат да превърнем сетивата си в инструменти за общуване с него.

В социалните мрежи се появяват все повече цитати от антиутопични книги, заприличва ли реалността ни на антиутопия?

Това ми е много интересно в последно време: как вече преставаме да четем дистопичните и антиутопични истории като фантастични, без те (или поне добрите от тях) да са престанали да работят с фантастичното. Сякаш кодовете за разчитане на „реалния“ свят и тези за разбиране на дистопичния са се слели и ние можем, въоръжени с един набор от „очила“ и „речници“, да четем и двата текста. И ако гледаме на утопията като на нещо прекалено, нещо съвсем измислено, дистопията все повече я описваме като „ми то това не е фантастика, това е нашият свят“. Което мен, като човек, който твърдо вярва, че единствено фантастиката продължава да работи с „нашия свят“, а реализмът по една или друга пазарна или естетическа причина затъва с все по-голямо удоволствие в илюзиите на конструкти като всекидневие, личност, идентичност и др., ме ядосва леко. Смекчаването на радикалния ефект на дистопичното сигурно има и други извънлитературни обяснения – doom scrolling-ът, видимостта, благодарение на технологиите, на всички доказателства, че светът е ужасно място, а хората – чудовища, и т.н. Може би и затова мейнстриймът в литературата все по-спокойно използва и се пробва в дистопичното – защото то вече е „безопасно“ и „познато“ реално. Мейнстриймът не е голям откривател, но е добър в асимилирането. Едно от доказателствата за това е и историята на рецепцията на „Маус“ около и след излизането на комикса като книга в САЩ. Последно по тази тема ще добавя, че уви, много внимателно четящи „реалния“ свят очи някак пропуснаха излизането на български на книгата, която най-точно описва Америка днес – „Притча за сеяча“ на Октавия Е. Бътлър.

През последните няколко години крайнодесните идеологии са в разцвет, често се забелязват и знаци на откровен фашизъм. На какво отдавате тази тенденция? Ще става ли в бъдеще „Маус“ все по-актуален като тематика?

Със сигурност истината е много по-сложна от това, което аз мога да предложа като отговор, но ми се струва, че това лесно забравяне на миналото – което е и близко минало – и съпътстващата го подмяна на разказите ни за миналото, на представите ни какви сме и какви сме били, са свързани с усещането за разпад не само на света, ами на всичко – значения, истини, факти. Има отлепяне на истина от реалност, на истина от факт, съответно на смисъл от дума и то може да се дължи на днешните технологии и социални мрежи, но по-скоро е резултат от желанието на някои хора да използват технологиите и социалните мрежи по определен начин. Тук се сещам за думите на Пинчън, че 60-те са били светлина в скоби в текста, или каквото там е обитанието на мрака, както и че винаги се намират сили, които да впрегнат всички усилия и машини, за да поддържат този мрак. В първите десетилетия на миналия век също го е имало това усещане за разпад и слабост на смисъла (или Смисъла), та може и да сме в нещо като цикъл. Не знам. Но без съмнение „Маус“ ще става все по-актуален – за съжаление, има немалка вероятност той да се превърне в текст, който споделя опит, близък до този на бъдещите му читатели, а не е просто разказ от миналото ни.

Какви табута около фашизма битуват все още в обществото ни? Обговорени ли са добре в съвременната литература?

Не знам дали всичко около тези табута и тази тема е изговорено до такава степен, че те да са пределно ясни и да служат като някакъв ориентир (например така, че „Това не трябва никога да се повтаря“ да се превърне в закон, във вътрешен закон за всеки човек). При положение че има факти, доказателства, анализи, истории, разкази, художествени интерпретации, мемоари, какво ли не, обективни обеми от информация, до които всеки може да се докосне, и пак някои хора и групи от хора с лекота превръщат тези източници в пространства на съмнение, манипулация и омраза. Между другото, един от американските писатели, които са се занимавали най-много с тази тема – с природата на фашизма, опасностите от фашизма, вероятността фашизмът да проникне в страни като САЩ и да ги промени, е Филип К. Дик. Сигурно затова самият Арт Спигелман казва за него, че ако първата половина на ХХ век е имала Кафка, втората си има Филип Дик. А докато отговарям на този въпрос, виждам, че милиардерът Мъск, който активно работи за изграждането на човешка колония на Марс, е ретуитнал нечие твърдение, че Хитлер не е избил милиони евреи. Това в един идеален свят би било просто преразказ на фантастичен роман на Филип Дик в едно изречение.

Първата част на книгата на Арт Спигелман е озаглавена „Баща ми кърви история“. Бащата е много важна фигура в романа, на какво в случая е носител той?

Владек е просто баща, обикновен баща с всичко, което тази фигура активира в съзнанието ни като асоциации, прочити, спомени. Той е един от многото носители на човешкото в най-чистия му вид – като под чист нямам предвид докаран до състояние да бъде символ, а удържан в цялата му сложност; плетеница от несъвършенства, противоречия, даже има и известно количество загадъчност. Точно затова опитите и желанието на сина му да се свърже с него, да го разбере, се превръщат в един нелек и пълен с предизвикателства път. Можем да търсим и други посоки, в които функционира този образ – не е случайно например, че в историята се появява и психоаналитик – и така да стигнем до образа на бащата, като носител на закона, като казващ истината („какво в действителност е било“), като старец на границата между живота и смъртта, като олицетворение на властта. Това е силата на „Маус“ – да предлага няколко нива, на които да работи читателският ум, и то в комбинация с нивото на изображението, защото става дума за графичен роман.

Защо според вас авторът на романа се е спрял точно на мишките като животински вид?

То е реакция на думите на Хитлер, че евреите са раса, но не са човешки същества. Някои области на изкуството – такива са фантастиката, детската литература, комиксите – които често се смятат за „несериозни“, имат свободата да превърнат метафората в нещо буквално. Ефектът от това винаги е много силен. Но образът на мишката препраща и към Мики Маус, един от символите на американската популярна култура и пропаганда, към представата за вредителя, а оттам и към желанието за пълно изтребление, но и към въпроса как се прави изкуство за Холокоста и доколко възможно е това? (Не е – е краткият отговор на Ели Визел.)

Погрешно ли би било да се гледа на романа единствено като на „комикс за Холокоста“, кои са подводните камъни в книгата?

Във финала на предходния ми отговор е една от посоките, в които трябва да търсим отговора на този въпрос. Как и като какви четем тези истории? Могат ли наистина да бъдат разказани, описани, пресъздадени? Харесва ми това „комикс за Холокоста“ – щом го чуеш, усещаш някак напрежението около всяка от двете думи, представяш си как се събуждат предразсъдъци, страхове, готови интерпретации, напътствия. Доброто изкуство работи с такива места на несигурност. Бих добавил и въпроса: Това „просто комикс“ ли е? Както и: какви са реакциите ни, интелектуални и емоционални, докато четем ужасяваща история за Холокоста, но пред очите ни са мишки? „Маус“ е една от възможностите да се доближим до неизразимото, което е бил Холокостът, до мрака, който няма как да бъде изговорен изцяло, мрак, който още витае. Затова всеки негов прочит, направен с убеждението, че това е история само за едно нещо, пределно ясна в единственото си измерение, крие опасности (и отваря врати към нови форми на забрава).

Жанрът на графичния роман все още не е толкова популярен сред масовия български читател. Крие ли риск издаването на такъв тип романи?

„Маус“ е графичният роман, показал на по-широкия свят на какво е способен графичният роман и въобще комиксът. Другите подобни примери все още не са добре познати у нас. Фактът, че произведение, което разширява представите ни за един жанр и форма на художествено изразяване, вече е достъпно на български, наистина е събитие. Със сигурност за издателство „Нике“ и Дани Радичков това е било риск – целият процес по издаването, доколкото знам, е отнел повече от година и половина. Радвам се, че бях част от него, а и още съм. Надявам се това да е един от графичните романи, които ще преборят поне част от предразсъдъците към „историите в картинки“.