Култура / Брой 6 (3019), Август 2025

Така е озаглавена изложбата в „Палацо Бонапарте“ в Рим (11 февруари–2 юни), посветена на един от най-обичаните художници в света

Почти всички творби на Едвард Мунк (1863–1944) се съхраняват в Музея на Мунк в Осло, който по изключение предостави над сто свои шедьовъра на Италия.

Символист от XIX век и предшественик на експресионизма, Мунк успява да предизвика съпричастието на своя зрител, кара го да възприеме изобразеното страдание и мъка – основния емоционален материал на неговата изключителна поетика. Лица без поглед, зашеметяващи пейзажи, оригинално използване на цвета успяват да превърнат творбите му в универсални послания.

Първоначално повлиян от норвежкия живописец Кристиан Крог, който го насърчава, през 80-те години на XIX век Мунк отива в Париж. Там попада под влиянието на импресионизма и постимпресионизма и започва по-интимно и драматично да използва цветовете. Той допринася за формирането на Берлинския сецесион. През 1892 г. е първата му самостоятелна изложба в Германия, която предизвиква скандал. Мунк е подривен и прокълнат художник, отчужден от обществото. В средата на 90-те години той се насочва към графиката и благодарение на своите експерименти се превръща в един от най-влиятелните художници в тази област.

Болезнени любовни връзки, травматичен инцидент и алкохолизъм – животът „на ръба на пропастта“ го довежда до психологически срив. Следва възстановяване в частна клиника (1908–1909). След като прекарва голяма част от живота си в чужбина, 45-годишният художник се завръща в Норвегия, установява се край морето, рисува пейзажи, започва да работи върху гигантски стенописи. Днес те украсяват Фестивалната зала на университета в Осло. Тези платна отразяват неговия все по-дълбок интерес към невидимите сили и природата. През 1914 г. Мунк купува имот близо до Осло, където продължава художествените си експерименти до своята смърт (1944), само месец след осемдесетия си рожден ден.

Преди Рим изложбата, посветена на 80-годишнината от смъртта на Мунк, е преминала с огромен успех в Милано. Тя е организирана в седем раздела, които проследяват хронологично етапите и еволюцията на неговото творческо развитие.

В първия от тях – „Да тренираш окото си“, са разгледани представите на Мунк за това, че индивидуалният ум, вътрешните видения и съзнателното възстановяване на спомените придават форма на реалността до такава степен, че могат да я заменят. „Аз не рисувам природата: използвам я като вдъхновение, помагам си с богатата храна, която предлага. Не рисувам това, което виждам, а това, което съм видял.“ Академичното обучение, което получава в младостта си, скоро се трансформира в изобретателни техники, способни да изразят спомени и емоции, които убягват на човешкото око. Мунк обръща особено внимание на образите, звуците, цветовете и дори вибрациите, които се усещат във въздуха. В този раздел са изложени неговите „Автопортрет“ (1881–1882) и „Меланхолия“ (1900–1901).

През 1890 г. Мунк започва да създава еротични образи. Разделът „Когато телата се срещат и разделят“ е посветен на сексуалното пробуждане и опустошение. Поредицата „Любов“ се развива и през следващите десетилетия се оформя като „Фризът на живота“. За художника тя символизира основен цикъл от човешкото съществуване. Наслаждаваме се на картини като „Целувка до прозореца“ (1891), „Целуващи се двойки в парка“ (1904), „Maдона“ (1895).

След 1880 г. и „Болното дете“ изкуството на Мунк преминава към „Призраци“, а той започва да разказва спомените си чрез рисуване и писане – начин, който ще продължи до края на живота му. През детството си преживява много загуби: майка му умира от туберкулоза, когато е само на пет години, по-голямата му сестра Софи, с която има специална връзка, е отнета от същата болест месец преди художникът да навърши 13 години. Смъртта на бащата настъпва, докато Мунк е във Франция, а брат му умира едва на 30. В своите писания Мунк изрично заявява, че спомените са инструмент в неговата работа. Тяхното привикване му позволява да се отърве от излишните детайли и да се насочи към най-значимите и важни моменти от миналото си. Почти лов на духове, признава той, когато създава сценографията за берлинския спектакъл по пиесата на Хенрик Ибсен „Призраци“. Приковават вниманието показаните тук картини „Меланхолия“ (1891), „Отчаяние“ (1894), литографията на „Викът“ (1895), „Борба със смъртта“ (1915), „Смърт в болничната стая“ (1893).

В раздела „Мунк и Италия“ е представен малко известен аспект от живота на художника. Първото му пътуване до страната датира от 1899 г., заедно с любимата Тула Ларсен. След скарването им във Флоренция и заминаването на Ларсен Мунк се отправя към Рим, където се запознава с италианския Ренесанс: „Мисля си за Сикстинската капела... намирам я за най-красивата зала на света“. Мунк се завръща в Италия през 1922 г. („по-славна от всякога“) и прекарва един ден в разглеждане на базиликата „Сант Амброджо“ в Милано. През 1927 г. е за месец в Рим – търси вдъхновение сред съкровищата на вечния град и посещава гроба на чичо си. „Тъй като работя с големи формати, за мен е важно да се възхищавам на стенописите на Микеланджело и Рафаело“, пише той. В изложбата са показани „Гробът на P. A. Мунк в Рим“ (1927) и „Мостът Риалто, Венеция“ (1926).

Подобно на много други интелектуалци от своето време, Мунк следи споровете за отношенията между науката, технологията, религията и мистицизма. За него Земята притежава съзнание и дъх. Неговата „Невидима вселена“ се гради върху идеята, че физическата среда и човешките тела си влияят и позволяват на невидимите енергии (слънчева радиация, електромагнетизъм, телепатия, клетъчен растеж) да взаимодействат с видимия свят. Това подсказват изложените в раздела „Мъже, които се къпят“ (1913–1915), „Вълни“ (1908), „Жътварят“ (1917).

Мунк е майстор на автопортрета, което е видно в „Пред огледалото (автопортрет)“. Той позира с голяма оригиналност, която му позволява да се превъплъти в различни герои. В литография от 1895 г. е призрак, който сякаш наблюдава света от надгробен камък. Главата е потопена в празнота, рамкирана от надпис и ръка на скелет. През 1903 г. той рисува голото си тяло в пламъците на Ада. Докато остарява, художникът следи резултатите от безмилостния ход на времето. „Нощен скитник“ (1923–1924) го изобразява като надничащ от едната страна на композицията, жертва на безсъние, скитащ се из стаите на дома си. В „Автопортрет между леглото и часовника“ (1940–1943) Мунк е на седемдесет години, с отпуснати ръце. Огледалото е негов съучастник в опитите за самоизобретяване.

Последният раздел – „Наследството на Мунк“, доказва, че той е голям експериментатор, успял да съчетае класическата живопис с киното, гравюрата с фотографията.

Изложбата проследява тревожните, неспокойни и същевременно съблазнителни образи в неговите картини. Изборът на композиция в тях е прецизен. В пейзажите личи новаторско изграждане на пространството. В неправилната перспектива често има архитектурен елемент, който проектира погледа на зрителя към картината: балюстрадата в „Жена на стъпалата на верандата“ (1942), алеята в „Стената на къщата на лунната светлина“ (1922–1924), оградата в „Момичета на моста“ (1927).

Изложбата запознава с разностранното творчество на Едвард Мунк – писма, дневници, поезия и проза. Любовта към неговото куче и кон, към имението в Норвегия, където прекарва последните си години и умира самотен, не успяват да премахнат тежестта на съмненията и житейските битки. Въпреки „вътрешния си вик“ той си остава един от най-обичаните творци на XIX и XX век.