Култура / Брой 7 (3020), Септември 2025

Учил политически науки и програмиране, Батист Детомб е основател на френската онлайн медия „Гаврош“. Книгата му „Повреденият човек“ (2025) излезе с предговор на известния философ Реми Браг. Интервю пред в. „Фигаро“

Вие сте млад човек, от поколението, което не познава живот без електронни устройства. Защо обявявате война на дигиталното?

Всъщност моето поколение е поколение на прехода. То преживя преминаването от света на материята към света на виртуалното. Смартфонът, появил се през 2007 г., бе средство за премахване на време-пространството: стана възможно да си потопен постоянно в света на виртуалното. Постепенно дигиталното всеприсъствие доведе до пълно пристрастяване. Така че моето поколение познава ключовото събитие, след което животът ни се промени изцяло по начин, непонятен за предишните поколения. И то е, защото моето поколение се оказа на първа линия срещу тази техника – включително и със съответните когнитивни, медицински и антропологически последици, които нямаше как да бъдат предвидени. Ето защо аз грабнах перото.

Откъде идва това заглавие – „Повреденият човек“?

Става дума за „повреден човек“, който губи присъщи черти на своята човешкост: социалните взаимодействия обедняват както като качество, така и като количество, благото бива накърнено от постоянното присъствие на екрана, което крие заплахата от дезинтересираност. Любопитството и очарованието също биват притъпени от неспирното струпване на образи. Самата възможност за мислене, за съсредоточаване в себе си и за четене бива саботирана от властното присъствие на екрана, който ни налага правила и преобръща ценностната ни система чрез страха, че едно евентуално оттегляне от дигиталното би довело до изключването ни от новопреживяната социалност. Така че терминът „повреден“ е по-скоро препратка към машината, отколкото към човека. Защото homo numericus не обича своята човешкост, иска да се откъсне от нея, за да се вмъкне по-добре в машината, която го посреща с отворени обятия и успокоява императивите на неговото съществуване. Този „повреден човек“ е човек, осакатен в човечността си, който търси в машината убежище, за да забрави от какво е бил лишен.

Как да си обясним, че дигиталното съсипва западния хуманистичен идеал, независимо че нашата епоха продължава да се възторгва от индивида?

Западният хуманизъм се характеризира чрез два основополагащи елемента: човека като индивидуалност и човека като потенциал. Две фасети на хуманизма, които са напът да изчезнат под въздействието на дигиталното.

Човекът като индивидуалност е със сигурност рожба на интелектуалната и културна революция на Запада, която днес е някак непонятна, толкова много сме свикнали с нея. Тази индивидуализация е продукт на християнството, след което е силно представена в либералната доктрина. Индивидуалното спасение, разделянето на религиозното от политическото, релативизирането на земните ни привързаности (като клана, фамилията или нацията), намесата на Църквата чрез забраната на бракове между братовчеди и по по-далечна линия са придали на индивида основополагащо място. Така универсалното е надделяло над клановото мислене. Антропологът Джоузеф Хенрик показва, че на Запад вече не се дефинираме чрез семейната си обвързаност („аз съм брат на…“, „син на…“), а чрез присъщо за нас индивидуално качество, най-вече спрямо нашата социална функция. Но индивидуализацията се изгражда единствено чрез постоянно усилие. В хуманизма присъства идеята за човека като потенциал, човекът не е даденост, той е на земята, за да се реализира. Оттук и прочутата формула на Еразъм: не се раждаш човек, а ставаш такъв. Тази антропология на усилието е налична на целия културен терен на Запада: от притчата за талантите (Мат. 25:14–30) до „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Рабле.

Дигиталното подронва този идеал. При него имаме безгранична възможност за забавление, позволяващо да се отдалечим от себе си. Дигиталното анестезира волята чрез невъзможността ни да се съсредоточим над нещо дълго време. Смъртта на усилието е краят на мисленето и на способността да кажем „не“, защото рефлексивното усилие ни помага да се противопоставим, както показва философът Ален. Към това се добавя и връщането към клановата мисловна нагласа чрез онлайн филтрите – виртуален конформизъм, коренящ се в постоянното повторение на едни и същи съдържания от едни и същи сфери. Така от индивид човекът се превръща в карикатура на своята социална група. А от идеята за индивидуалността остава само индивидуализмът: яростна защита на собствения интерес, затваряне в частната сфера, накратко, завръщане към клановата форма на социалност, и то след многовековната индивидуализация, извършена на Запад.

„Въображението е най-добрата форма чрез която човек може да премисли един свят, намиращ се пред разруха“, пишете вие. След като екраните не оставят място за креативност, това означава ли, че те компрометират бъдещето на Запада?

Според проучвания на дигиталната сфера броят на лицата, навигиращи из интернет през „мъртвото време“, е нараснал от 40% през 2013 г. до 70% през 2022 г. Голямата болка по онова време е била скуката. И тя е била заличена, защото „повреденият човек“ не търпи да остане лице-в-лице със себе си, което му налага празнотата на съществуването. В нашата либерална модерност скуката носи много негативна натовареност. Тя е синоним на непроизводителност, на ленивост, дори на егоизъм. Така че индустрията на дигиталното съумя да се възползва от скуката!

Ето как чрез натиск върху „мъртвите времена“ – може би единствените ни времена на свободен живот – и чрез продажбата на нашите лични данни човекът съумя да се отърве на висока цена от своята скука. Отървахме се от нея, без да знаем, че тя може да е нещо драгоценно. Скуката е плодотворна: предлага пространство, в което да се разгърне мисленето, дава време за интроспекция, за да се опознаем по-добре и чрез себе си да познаем човешката универсалност; тя е и онова мълчание, от което тръгва импулс за големи проекти и прекрасни идеи. Накратко, скуката е онази липса, която ни позволява да се измъкнем от отчуждаващата рутина на потреблението производство, напомняйки на индивидуалността, търсеща себе си, че „да живееш, не означава да дишаш“, както правилно отбелязва Жан-Жак Русо.

Изказвате съжаление, че законодателят не е наложил драстични рамки върху потреблението на екранни устройства. Нима ограничението е чудодейното решение?

Нито едно решение не е чудодейно, всяко едно си има своята цена както по отношение на дигиталната индустрия, така и спрямо свободите на потребителя; има и риск от авторитарно залитане. И все пак не трябва да стоварваме отговорността само върху плещите на родителите и на училището, това не е реалистично. Не можем да превъзпитаме екраните. Те са структурно създадени, за да ни отчуждят, за да ни пристрастят. Информацията трябва да се разпространява, но нравствените уроци следва да се вземат предвид. Човекът си остава същество, подчинено на биологията, което дигиталната индустрия успя да обърне в своя полза. Възможно е да се коригират някои индивидуални нагласи, щом си дадем сметка за това, но сме изправени през цивилизационно предизвикателство, изискващо глобален и системен отговор. Липсата на политическа амбиция за налагането на дигитална регулация поставя под заплаха идващите поколения, тоест утрешното общество.

Потъването в този илюзорен свят чрез смартфоните притъпява ли възможностите на вярата, на духовността?

Вярата се подхранва от тайнствата, от неведомото, от откриването към вътрешния ни свят. Смартфонът, давайки илюзията за абсолютен контрол и за универсално знание, прославя илюзорността на индивида. „Повреденият човек“ плува в миража на своето могъщество, в един свят, вече мислим без Бога. И честно казано, за Него повече не е необходимо да се мисли: екранът изцяло привлича вниманието, напрежението на духа престава да е насочено навътре или към метафизическото мислене, а се ориентира към повърхностната „външност“, към съвкупността от фантазмени или медиатизирани от екрана неща, с които мрежите ни бомбардират.

И все пак, колкото и да е парадоксално, структурната неудовлетвореност от дигиталното би могла да подхрани нов порив. Прекалената всепълнота на дигиталния свят предизвиква гадене, става несмилаема, започваме да търсим друга хармония. Вярата може да се превърне за отчаяните в последен пристан срещу техническото отчуждение. Поколенията, обезнадеждени от дигиталния свят, в който всичко се случва твърде бързо и твърде рано, биха могли да потърсят във вярата онова, което св. апостол Павел възвестява в Първо послание до коринтяните: „Всичко ми е позволено, ала не всичко е полезно“ (1 Кор. 6:12).

Превод от френски Тони Николов