Култура / Брой 9 (3022), Ноември 2025

„Високият“ жанр на епитафията се оказа подходящ, защото смъртта като гранична ситуация позволява да видим най-доброто и най-лошото у даден персонаж.“ С Кирил Мерджански, автор на стихосбирката „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“, разговаря Катя Атанасова

Кирил Мерджански е историк, преводач и поет, автор на стихосбирките „Нощен прилив“, „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“, „Облачна земя“, „Митът за Одисей в неговата буколическа поезия“, „Птици, погледи, пустини“ и на пиесите „Кой уби Питагор?“ и „Терезий слепият“. Носител е на националната награда за поезия Константин Павлов.

Напускате България през 2001 г., живеете в САЩ, но се връщате от време на време. Какво заварвате тук?

Първият път, когато се върнах за кратко, беше през 2006 г., когато на власт в страната беше правителството на тройната коалиция. Това, което се забелязваше тогава, беше присъствието във всички сфери на обществения и културния живот на хора, свързани по някакъв начин с бившата комунистическа номенклатура и/или с бившата Държавна сигурност, които бяха постоянно изтиквани на преден план. Това, последното, беше потвърдено и от извършеното след известно време отваряне на досиетата на ДС. Това време го бях кръстил за себе си „веселата реставрация“, защото тогава в страната явно бяха се върнали парите, изнесени в чужбина в началото на т.нар. преход от споменатите по-горе субекти, които бяха сигурни, че вече нищо не ги заплашва. Та както се казва, тогава купонът течеше с пълна сила, ресторантите бяха пълни, едва ли не през ден бяха организирани разни конкурси за плеймейтки, бизнес персони и посредствени писатели, престъпността се вихреше, а природата ни беше унищожавана от бетонното застрояване на курортите ни, като последното явно продължава и до наши дни. След това си дойдох в края на 2009 г., след като световната криза вече беше настъпила и на власт току-що беше дошъл Бойко Борисов, а България вече беше член на Европейския съюз. Тогава се усещаше едно униние заради тежката икономическа ситуация, на фона на започнати, но недовършени строежи поради фалитите на техните инвеститори. Но пък от друга страна, бяха покълнали и слаби надежди, че България тръгва по пътя на така желаната европеизация, с ограничаване на престъпността и установяване на ред и законност, като надежди за това даваше залавянето на някои знакови престъпни групи. Но както се разбра впоследствие, и тези надежди се оказаха напразни. Когато пак си дойдох през 2018 г., ГЕРБ вече управляваше с т.нар. патриоти и национализмът беше на мода, като правителството и обществената ситуация изглеждаха стабилни, което обаче също се оказа измамно, ако съдим по разразилите се през 2020 г. протести, които показаха колко разделено е българското общество... та така до наши дни – развитие, характеризиращо се с противоречащи си завои, регресии и напредък. И все пак трябва да бъдат отбелязани някои положителни тенденции, които дават надежда, че обществото ни все пак върви в правилна посока. На първо място, това е икономическият напредък на страната, който е видим и безспорен и личи от нарастването на брутния вътрешен продукт. Положителна тенденция също е постепенното възникване на гражданско общество в България, като все повече хора отказват да се примирят със съществуващите неправди и протестират. Тези, срещу които са насочени протестите, все още се ослушват, но ще видим докога.

Тук ще попитам и за 90-те, на които всички възлагахме известни надежди, имахме очаквания. Сега говорим за неслучилия се преход. Вие като човек, дистанциран в известна степен от тукашното, какво мислите за този период, а и за преживяването му днес?

Деветдесетте години бяха зловещо време, време на беззаконност и на излъганите надежди, че след рухването на тоталитарния социализъм България може да стане просперираща и демократична страна. Разбира се, тази престъпност беше създадена и стимулирана от отиващия си комунистически режим. Тази престъпност беше и един от двигателите за създаване в България на олигархичен тип общество – с малко богати и много бедни. И все пак, почувствали се за първи път истински свободни, някои български творци създадоха изключителни произведения – смели и радикално експериментаторски по дух.

Завършили сте антична и средновековна история. Защо антична история? Казвате в едно интервю, че тя е по-демократична. Още заради какво?

Когато бях дете, имаше един италиански филм – „Троянската война“. Ние като деца така бяхме влюбени в този филм, че постоянно си играехме на гърци и троянци, като си организирахме истински битки с картонени щитове и дървени мечове. Та този филм експлоатираше най-популярните представи за Античността като време на изключителни по силата си мъже и красиви жени, които не само са физически съвършени, но и надарени с изключителни морални качества. И макар тази идеализирана представа да не се покрива с историческата истина, то на нея отдавам и първоначалния подтик да се влюбя в този период, защото във всяко момче живее скритото желание да бъде силен и физически съвършен като някой любим античен герой. Но като оставим настрана тази наивна детска представа, има други неща, което поддържат любовта ми към този период и до днес. Вие споменахте за това, че Античността е периодът, който ни е дал идеята за демокрация, и това е свързано със свободолюбието, което е било характерно за древните гърци и за древните римляни от периода на Републиката. Разбира се, тази идея впоследствие деградира, но историческият пример вече е създаден, иначе нямаше и в нашето съвремие да приемаме свободата и демокрацията като висши ценности, за които си заслужава дори да пожертваш живота си. Друго качество, което винаги ме е възхищавало у античните хора, е религиозната им толерантност, нещо, с което Средновековието не може да се похвали.

А може ли античната история да бъде поучителна за днешния човек и с какво?

Разбира се, вземете например мита за Едип. Той е убеден, че е спасител за своя град, а всъщност, без да знае, е негов погубител. Колко харизматични и прочути личности са били убедени, че това, което вършат, е добро, а всъщност се оказва, че е зло. И понеже споменахме за античното свободолюбие и стремеж към демокрация, Античността също ни учи, че свободата не е даденост, а за нея трябва да се бориш и да я отстояваш, защото, ако не го правиш, можеш да я загубиш.

Древните общества не са ли по-интересни на неспециалистите по история просто защото са далечни и ги приемаме твърде романтично?

Възможно е. В човешкото възприятие на историческото време винаги присъства и идеята, че всяко време е по-лошо от предишното, а времето, в което живеем, е най-лошо от всичките. Тази идея впрочем е също изконно антична, защото античните се смятали, че първо е бил златният век, когато всичко е било съвършено, а през следващите векове – сребърния и медния, животът е ставал все по-лош, за да се стигне до железния век, най-лошия от всички, в който живеем. Вече споменах за наивната представа за Античността като време на изключителни герои, към това трябва да прибавя и представата за нея като за период на хармония между човешкото съществуване и природата, една също наивна представа, застъпвана през периода на Просвещението от Винкелман например. Истината е, че всеки исторически период има своите добри и лоши страни, което се отнася и за Античността.

Въпросът за легитимността на историята се поставя от Марк Блок в „Апология на историята, или занаятът на историка“. Как според вас да легитимираме историческото знание пред младите хора, а и не само пред тях днес?

Проблемът с историята е, че тя не е наука в истинския смисъл на думата. Това, към което всяка наука се стреми, е постигането на чисто знание, а историческото познание винаги ще бъде подвластно на даден реконструиращ наратив, който се влияе и от времето, в което живеем, като съвременността определя и подходите ни към реконструкцията на миналото и пренареждането на събитията от съвременна гледна точка. В това отношение историческата истина е винаги относителна, което означава, че част от нея е и неистина, а целта на всяко историческо търсене е постигане именно на тази чиста историческа истина, без която то се явява безсмислено. Това е противоречие, което никоя историческа школа досега не е разрешила.

Издателство ДА, което е много прецизно в изборите си, преиздаде вашите „Избрани епитафии от залеза на Римската империя“, появили се за първи път през 1992 г. Нека ви попитам първо – колко важна е за вас смъртта? Епитафията е жанр, който не може без нея.

Смъртта е толкова важна за мен, колкото и за всеки човек. Тази значимост се състои в незаобиколимия факт, че всички сме смъртни и че всички рано или късно ще се разделим с живота си. Що се отнася до „Епитафиите“, то изборът на нейния жанр се дължи и на факта, че първата ѝ част беше писана в периода между 1990 и 1992 г., когато разтлението от рухването на социализма беше всеобщо, така че епитафията като жанр добре отговаряше на духа на този период, а що се отнася до втората част – започнах писането ѝ през 2020 г., когато пандемията от ковид вече се беше развихрила, едно също морбидно време. Мисля, че епитафията добре отговаряше като жанр на духа на тези два периода.

Колко важно ви беше да „сдвоите“ хората и животните (за читателите – двете части на книгата съдържат епитафии за хора и животни)?

Може би сте чували за твърдението, че собствениците на дадени домашни любимци с времето започват да приличат на тях дори и външно, което впрочем особено се отнася за собствениците на кучета. В това отношение връзката между домашния любимец и неговия собственик отива отвъд трафаретните отношения между две същества, които живеят заедно, превръща се в дълбока емоционална връзка, при която често собственик и домашен любимец се допълват същностно един друг. Така „сдвоявайки“ хора (първа част) и любимите им животни (втора част), можах не само да разкрия някои характерови черти на моите герои, но и някои страни на човешката природа, което само човешките епитафии от първата част не ми даваха възможност да направя.

Характерите ли бяха това, което ви интересуваше най-вече? И как избрахте в този „висок“ жанр и да пародирате, и да приземявате, да приближавате, всъщност да заличите дистанцията между минало и днешно?

Както в литературата, така и в живота винаги са ме интересували хората, тяхната уникалност и различност, стратегиите им за оцеляване и преуспяване в живота и докъде са готови да стигнат те. Затова в тази книга разкриването, а понякога и „саморазобличаването“ на характерите е водещо. В това отношение „високият“ жанр на епитафията се оказа подходящ, защото смъртта като гранична ситуация позволява да видим най-доброто и най-лошото у даден персонаж. А освен пародирането също и използването на мнимите научни интерпретации в бележките ми позволи не само да сближа, а понякога и да противопоставя миналото с настоящето.

Езикът – как трябва да „работи“ той в поезията? И смятате ли, че тя ни дава повече възможности за смислово допълване, лично четене и даже – „пренаписване“ на смисъла?

Писането на поезия изисква владеене на езика във възможно най-интензивния му и многоизмерен режим, затова и писането на поезия е неразривно свързано с владеенето на майчиния език до степен, до която е почти невъзможно да се добереш на език, който си придобил впоследствие. В това отношение най-характерен е примерът с Йосиф Бродски, който дори и в емиграция продължава да пише поезия на родния си руски език, ако и да владее английския до съвършенство и да е написал на него някои от есетата си. Това впрочем поставя поетите, пишещи на роден език, който се говори от даден малък народ, в неравностойно положение на международната сцена, където господстват най-вече английският и още два-три западноевропейски езика, защото поезията е много по-трудно (ако не и невъзможно) преводима от прозата. А иначе ролята на езика в поезията е почти винаги различна от тази на прозата. Ако в прозата ролята на езика е да ни разкаже и опише нещо, то в поезията неговата роля повече е да внуши чрез образи нещо, което чрез чистата ни сетивност и подсъзнание да ни разтърси емоционално. Затова поезията често използва мелодията на стиха, прозодията и други подобни похвати, като нейният език може да е иносказателен почти до безсмислие, или само чрез загатване на дадени състояния да ни направи съпричастни на подсъзнателно ниво на духовния свят на поета. Затова и четенето на поезия е интимен акт, при който читателят чрез въображението си донаписва прочетеното. Не че няма проза, която да използва някои от изброените по-горе поетични похвати, или поезия, която да използва прозаични такива, но това са изключения. Но в крайна сметка най-важен е резултатът или както е казал Дън Сяопин, не е важно дали котката е черна, или бяла, важното е да лови мишки.

Какво мислите за днешната българска поезия, а и литература?

В България винаги е имало, а сигурен съм, че и ще има добри поети. Когато се прибрах преди няколко месеца, прочетох с удоволствие книгите на няколко от тях, не искам да споменавам имена, за да не пропусна някого. Що се отнася до нашата литература като цяло, вече имаме и високи образци в романа, което твърдо ни поставя на литературната карта на света и което е радващо.

Миналата година ви бе присъдена наградата на името на Константин Павлов. Без преувеличение – култова награда на името на един култов поет. Как се отнасяте към наградите всъщност?

Разбира се, че бях трогнат и поласкан, особено от факта, че това е награда на името на поет, когото изключително харесвам и уважавам, и смятам за един от най-големите ни поети. Освен това беше първата награда, която получих в живота си, и то на 69 години! Познавам поезията на Константин Павлов още от времето, когато бях в осми клас в средното училище, тогава ми попадна неговата втора стихосбирка, не знам дали можете да си представите колко се отличаваше тя от всички поетични бездарности, които се пишеха и публикуваха тогава, в онези мрачни за поезията ни тоталитарни времена. С това искам да кажа, че не е важно дали си получил литературна награда, а е важно кой и в чие име те награждава, което отговаря на въпроса ви какво мисля за литературните награди.

Пишете ли сега и какво?

Засега нямам никаква конкретна идея, върху която да седна да работя, но от предишния си опит знам, че често идеите връхлитат неочаквано, така че очаквам това.